Определение № 50101 от 01.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 141/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на А. П. К. от [населено място] и К. Н. К. от [населено място], чрез назначения им особен представител адвокат М. А. от АК - [населено място], срещу решение № 97 от 26.10.2021 г. по в. гр. д. № 332/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 34 от 11.06.202 г. по т. д. № 307/2020 г. на Бургаски окръжен съд досежно уважените по отношение на касаторите искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че същите дължат солидарно на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] по договор за банков револвиращ кредит № 102/424/12052015 от 12.05.2015 г. и четири анекса към него: сумата 34 500 лв. – главница, ведно със законната лихва от 23.04.2019 г. до окончателното й плащане; сумата от 1 908.86 лв. – редовна лихва за периода 20.06.2018 г. – 23.01.2019 г.; сумата 1 033 лв. – лихва за просрочена главница за периода 20.06.2018 г. - 22.04.2019 г. и сумата 1 348.79 лв. – наказателна лихва за периода 20.06.2018 г. - 22.04.2019г., за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение № 1709 от 24.04.2019 г. и заповед за незабавно изпълнение № 2574 от 08.07.2019г. по ч. гр. д. № 3288/2019 г. на Бургаски районен съд. Касаторите поддържат, че в обжалваните му части въззивното решение е нищожно и недопустимо, евентуално неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Основното им оплакване е срещу извода на съда, че са подписали процесния договор за кредит в качеството на съдлъжници на кредитополучателя „Кедър Лес-Ка“ ЕООД, а не в качеството на поръчители и съответно – че отговорността им не е погасена поради пропускане на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД. Изразяват несъгласие и с преценката за настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, като твърдят, че не са били надлежно уведомени за това, както и че уведомленията нямат необходимото съдържание, индивидуализиращо дълга, доколкото в тях не е посочен размерът на погасената и останалата непогасена част от кредита, какви и колко са закъснелите вноски и периодите, за които са били дължими и откога е настъпила забавата. В касационната жалба са развити подробни доводи и срещу отказа на съда да извърши преценка за нищожност на част от клаузите на процесния договор поради противоречие с разпоредбите на Закона за защита на потребителите, аргументиран с връзката на физическите лица-съдлъжници с търговската дейност на дружеството-кредитополучател, както и оплаквания срещу неуважаване на заявеното от тях възражение за прихващане. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. При преценка на обстоятелството дали едно физическо лице, което не е кредитополучател, подписвайки едно облигационно правоотношение /договор/, се е задължило солидарно на основание чл. 121-127 ЗЗД, или е поръчителствало на основание чл. 138-148 ЗЗД, следва ли да се тълкува неговата действителна воля, изведена по тълкувателен път от подписаните документи и всички факти и обстоятелства, свързани с участието на физическото лице при усвояването на един облигационен кредит – заемно правоотношение или трябва преценката да се ограничи тясно до подписаните облигационни документи и начина на изписване и названията, които са дадени на физическото лице; 2. Следва ли уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита да съдържа информация и в него да е указано какъв е остатъкът по кредита за заплащане, какъв е погасеният досега размер, какви са и колко закъснелите вноски и периодът, за който те са били дължими и откога е забавата, тоест следва ли уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на един кредит да е ясно и недвусмислено в същата степен и със същите реквизити и подробности, както и извлечението от сметка, респективно извлечението от счетоводните книги на банка, като документ по чл. 417 ГПК; 3. Представлява ли потребител по смисъла на Директива 93/13/ЕО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и по Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики на търговци към потребители на вътрешния пазар, както и по смисъла на Закона за защита на потребителите, лицето, което, макар да е страна по договора за кредит /солидарен длъжник или поръчител/, е обезпечило личната си задълженост, задължение за връщане на кредита от главния длъжник –дружеството-кредитополучател, макар да е негов управител или съдружник в същото дружество; Представлява ли управленската връзка, като управител и представляващ или като собственик-съдружник, между това лице и дружеството-кредитополучател основание да се отрече качеството му на потребител по смисъла на посочените директиви и по смисъла на ЗЗП, респективно основание да се отрече защитата, с която се ползват потребителите по силата на цитираните директиви и закон; Представлява ли трудово-правната връзка или връзката по договор за управление и контрол и законното представителство по ТЗ като управител между това лице и дружеството такова основание“. По отношение на въпросите по т. 1 и т. 3 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с твърдението за липса на съдебна практика, а за въпрос № 2 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в подкрепа на което са представени определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Освен това, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа бланкетно и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – поради нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация – „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 12.05.2015 г. между „УниКредит Булбанк“ АД, като кредитор, от една страна, и „Кедър Лес-Ка“ ЕООД, като кредитополучател, А. П. К. и К. Н. К., като солидарни длъжници, е сключен договор за банков револвиращ кредит № 102/424/12052015, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя, при солидарната отговорност на съдлъжниците, револвиращ кредит в размер до 17 000 лв. за текущи плащания за срок до 08.05.2018 г.; Към договора са сключени четири анекса, с които са извършвани промени относно размера на кредита, размера на договорната лихва и момента, от който същата ще се погасява; приет е погасителен план и е уговорен нов краен срок за издължаване – 21.05.2019 г.; В периода 18.05.2018 г. - 22.03.2016 г. кредитополучателят е усвоил целия договорен размер на кредита – 40 000 лв.; Към 20.06.2018 г. е налице непогасяване на главница на падежната дата, както и на всяка следваща падежна дата до 20.01.2019 г., с оглед на което банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с нарочни изявления, обективирани в покани до длъжниците, връчени чрез ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ чрез залепяне, като съобщенията до кредитополучателя и А. П. К. следва да се считат получени на 8.04.2019 г., а съобщението до К. Н. К. – на 28.03.2019 г. Въззивният съд не е споделил становището, че предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила, тъй като уведомленията до длъжниците не отговарят на изискванията за яснота и недвусмисленост, по подобие на извлечението от сметка. Приел е, че същите съдържат в достатъчна степен данни, годни да индивидуализират кредитното правоотношение, по повод на което се отправя поканата, но дори и при непосочване в уведомлението на дължимите суми, това не рефлектира върху годността му да породи предсрочна изискуемост. Според съдебния състав, предназначението на уведомлението е да информира длъжника, че банката упражнява правото си да събере своето вземането преди срока, като е достатъчно в него да е посочено кредитното съглашение, по което това право се упражнява, без да е необходимо то да има минималното съдържание на извлечението от счетоводните книги, въз основа на което се инициира производството по издаване на заповед за изпълнение, доколкото това са документи с различна функция – уведомлението предшества съдебната фаза на процедурата, а данните по извлечението се поставят в основата на съдебен акт – заповедта за изпълнение. Като неоснователно е преценено и твърдението на въззивниците, че не са съдлъжници, а поръчители по кредитното съглашение. С оглед недвусмислено изразената от тях воля да встъпят като солидарно задължени лица в дълга, успоредно с кредитополучателя – чл.16.3 и чл.12.5., и предвид посочените като приложими разпоредби относно солидарната отговорност (чл.121-127 ЗЗД) и встъпването в дълг (чл. 101 ЗЗД), решаващият състав е приел, че в случая не се гарантира чуждо задължение, а се поражда пасивна солидарност. Поради това не е обсъждал оплакването за погасяване на отговорността на физическите лица на основание чл.147 ЗЗД. Въззивната инстанция е счела, че не следва да бъде извършвана исканата от въззивниците преценка за нищожност на договорни уговорки поради наличието на неравноправни клаузи, доколкото същите не могат да се ползват от потребителска защита. Този извод е аргументиран с търговското качество на кредитополучателя; целта на процесния договор за кредит – за задоволяване нуждите на търговската му дейност (реализиране на текущи плащания), както и с обстоятелството, че двамата съдлъжници-физически лица са свързани с дейността на дружеството-кредитополучател – А. К. е негов настоящ управител, а К. К. е бил управител на същото към датата на поемане на задължението. В тази връзка решаващият състав се е позовал на конкретна практика на ВКС, като е съобразил и практиката на Съда на Европейския съюз. При определяне размера на задълженията по процесния договор за кредит въззивният съд е взел предвид заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, с оглед на която и при съобразяване на задължителните указания в Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че същите възлизат съответно на сумите: 34 500 лв. – главница; 1 908.86 лв. – редовна лихва за периода 20.06.2018 г. – 23.01.2019 г.; 1 033 лв. – лихва за просрочена главница за периода 20.06.2018 г. - 22.04.2019 г. и 1 348.79 лв. – наказателна лихва за периода 20.06.2018 г. - 22.04.2019 г., като за разликата над тези суми до присъдените от първата инстанции суми за лихви е отхвърлил претенциите. Възражението за прихващане, направено от двамата съдлъжници, е преценено като неоснователно. По отношение на сумата 20 000 лв., претендирана като надвнесени суми за възнаградителни лихви, решаващият състав, на база заключението на вещото лице, е приел, че за срока на действие на договора лихвеният процент не е завишаван, съответно не са извършвани плащания на увеличена договорна лихва и следователно няма надплатени суми. Що се отнася до сумата 16 379.92 лв., е счел, че всъщност не се касае за възражение за прихващане, а за възражение против първоначалния иск, тъй като ответниците по иска не са въвели чрез възражение за съдебна компенсация свое насрещно право, различно от първоначалното, а са се позовали на изпълнение по договора за кредит, с твърдението, че са изпълнили задълженията си по договора в горепосочения размер, т. е. с това възражение не би се достигнало до разширяване на обективните предели на силата на пресъдено нещо, тъй като съдът, по необходимост, разглеждайки предявения иск за претендираните престации по кредитния договор, се произнася по въпроса за тяхната дължимост и размер. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Въпросът по т. 1 от изложението, касаещ извода на съда относно качеството, в което двете физически лица са подписали процесния договор за кредит, не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да приеме, че настоящите касатори са подписали договора като съдлъжници, а не като поръчители, съдът е взел предвид конкретно посочени уговорки, от които е извел волята на страните относно вида на породеното между тях правоотношение. Следователно, решаващият състав не се е „ограничил тясно до подписаните облигационни документи и начина на изписване и названията, които са дадени на физическото лице“, в какъвто смисъл е съдържащото се във въпроса твърдение. Макар и обуславящи за изхода на спора, останалите два въпроса също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване поради отсъствие на поддържаните за тях основания. Посочената от касаторите практика на ВКС не доказва заявеното за въпроса по т. 2 от изложението основание – чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тази практика касае изискванията за редовност на извлечението от сметки като основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а не редовността на уведомлението на банката-кредитор до длъжника или поръчителя за настъпване на предсрочна изискуемост. Поради това, същата е ирелевантна за настоящата хипотеза. Що се отнася до въпросите по т. 3, свързани с преценката за приложимостта на потребителската защита на физически лица, подписали сключен от търговец договор за банков кредит в качеството на поръчители или съдлъжници, заявеното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като по тях е формирана практика на ВКС, като същата е изцяло съобразена от въззивната инстанция. На последно място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложените от касаторите оплаквания за непроизнасяне на съда по всички заявени от тях доводи и възражения и за необсъждане на релевантни доказателства не могат да обосноват извод нито за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение в атакуваната му част, нито за неговата очевидна неправилност в изяснения в практиката на касационната инстанция смисъл. Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК