Определение № 2164 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 513/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Алба Д“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. С. А., против решение № 257 от 24.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 301/2024 г. на Окръжен съд - Стара Загора. С посоченото решение е потвърдено решение № 117 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 1651/2023 г. на Районен съд - Стара Загора в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен от „Европетрол“ ЕООД срещу „Алба Д“ ЕООД иск е изменена на основание чл.307 ТЗ клаузата на чл.4.1 от договор за наем на недвижим имот от 30.11.2020 г., по силата на който Д. П. К. и П. Б. К., заместени съгл. чл.237 ЗЗД от „Европетрол“ ЕООД, са предоставили на „Алба Д“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижим имот в [населено място], на [улица], представляващ партерно помещение № 1 със застроена площ 73.87 кв. м., като е постановено, че наемателят дължи на наемодателя месечен наем в размер на 2 610 лв. вместо 1 200 лв., считано от влизане на решението в сила, и е осъдено „Алба Д“ ЕООД да заплати на „Европетрол“ ЕООД разноски по делото в размер на 3 155.43 лв. Решенията са постановени при участие на Д. П. К. и П. Б. К. в качеството на трети лица - помагачи на страната на ищеца „Европетрол“ ЕООД. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата и при мотивиране на фактическите и правни изводи по съществото на спора, както и поради нарушение на материалния закон - чл.307 ТЗ. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните твърдения и доводи: Въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС досежно процесуалноправния въпрос „Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на решаващ по същество или на проверяващ съд, и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност“; Въззивният съд е постановил незаконосъобразен и необоснован съдебен акт, явяващ се в разрез с практиката на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - допуснал е съществено опущение като неправилно е приложил правната норма, визирана в текста на чл.307 ТЗ, при несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд, не е обсъдил всичките доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност с оглед действителното им съдържание, не е обсъдил всички възражения с оглед действителния им смисъл и не е изложил мотиви в съответствие с чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК; Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос „Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, и да направи от тях собствени констатации за фактическата обстановка, като формира и собствени правни изводи“; Въззивният съд е постановил порочно решение като не е изпълнил задълженията си за определяне на правната квалификация на иска - т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите „Изпълнил ли е съдът задължението си да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесе по спорното право; Установил ли е въззивният съд в рамките на правомощията си доколко първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон като е квалифицирал правилно иска и разрешил ли е материалноправния спор по същество в съответствие с действителното правно основание, както и определил ли е действително правилната правна квалификация“; Постановеното от първоинстанционния съд с решение № 117/12.02.2024 г. по гр. д. № 1651/2023 г. по описа на РС - Стара Загора, потвърдено от въззивната инстанция, изменение на процесния договор за наем накърнява добрите нрави - със съдържание, изяснено от практиката на ВКС (обективирана в цитирани определения по чл.288 ГПК); Независимо от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на основание чл.280, ал.2 ГПК въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно на основанията, подробно изложени в касационната жалба. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Европетрол“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. В. Т., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е направено искане за присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Подпомагащите страни Д. П. К. и П. Б. К. - двамата от [населено място], не са подали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен частично предявеният от „Европетрол“ ЕООД против „Алба Д“ ЕООД (впоследствие преобразувано в ООД) иск, квалифициран с правно основание чл.307 ТЗ, Окръжен съд - Бургас е съобразил оплакванията и доводите на страните, съдържащи се във въззивната жалба и в отговора, и след самостоятелен анализ и преценка на събраните по делото доказателства е приел за установени следните факти от значение за правния спор: На 26.08.2021 г. дружеството - ищец „Европетрол“ ЕООД е закупило с договор във формата на нотариален акт № 32, том І, рег. № 11993, н. д. № 525/2021 г. на нотариус В. Д., сключен с Д. и П. Коджабашеви, недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с площ 73.87 кв. м. в партера на сграда с идентификатор 07079.610.290.2.3, находяща се в [населено място], на [улица]. След сключване на договора ищецът узнал, че в деня на вписване на сделката, но с предходен пореден номер, в Агенция по вписванията е вписан договор за отдаване под наем на закупения имот с дата на сключване 30.11.2020 г. и срок на действие до 30.11.2027 г. Договорът за наем е сключен между продавачите Д. и П. Коджабашеви като наемодатели и ответника „Алба Д“ ООД като наемател, а уговорената в съдържанието му месечна наемна цена за имота е 1 200 лв. С отправена до ответника нотариална покана ищецът предложил да бъде удължен срока на договора с 10 години, както и да бъде изменена наемната цена на 2650 лв. (или съответната равностойност в евро, ако еврото бъде прието за официално разплащателно средство в страната) за периода от 2023 г. до 2025 г., 3 150 лв. (или съответната равностойност в евро) за периода от 2026 г. до 2028 г. и 3 650 лв. (или съответната равностойност в евро) - за периода от 2029 г. до 2032 г., или за 2023 г. наемната цена да бъде 2 800 лв., след което за всяка следваща година се коригира с годишната инфлация за предходната година. Поканата е получена от ответника на 24.02.2023 г., но същият е отказал да приеме предложенията на ищеца. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно - оценителна експертиза, възприето от въззивния съд чрез препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, средният пазарен наем за имота към момента на сключване на договора за наем е 1 268 лв. месечно, като уговорената между наемодателите и ответника - наемател месечна наемна цена от 1 200 лв. е пазарно допустима и обоснована с оглед съществувалата при сключване на договора икономическа и пандемична ситуация, неяснотата относно развитието и продължителността на пандемията и отражението й върху икономиката като цяло; Пазарната оценка на имота към края на 2023 г., определена на база сравнителен анализ на наемите за подобни търговски обекти в същия район и реално сключени договори за наем през последните три месеца преди оценката, е 2 610 лв. При така установените факти по делото и след като е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска - чл.307 ТЗ, въззивният съд е приел от правна страна, че предвид разпоредбата на чл.237 ЗЗД сключеният от подпомагащите страни договор за наем остава в сила спрямо ищеца, който е техен частен правоприемник и е обвързан от създадената с договора облигационна връзка. Стопанската непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ е основание за изменение или прекратяване на договорното правоотношение, когато липсва съгласие на страните за изменение/прекратяване, а обективната икономическа ситуация създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията помежду им. След сключване на договора за наем е настъпило съществено изменение в икономическата ситуация, изразяващо се в значително нарастване - повече от два пъти, на пазарната наемна цена за недвижимия имот, предмет на наемното правоотношение с ответника. В резултат на изменението актуалната икономическа обстановка се различава съществено от тази, при която наемодателят е формирал волята си за размера на дължимата от наемателя престация, като факторите, предизвикали промяната, са били непредвидими дори при полагане на грижата на добър търговец. Договорът за наем е сключен в пандемична ситуация, чието развитие и продължителност не са могли да бъдат прогнозирани от договарящите страни, а след сключване на договора по данни от НСИ е последвало и нарастване на индекса на потребителските цени. С оглед съществувалите по време на сключване на договора обстоятелства и настъпилите след това икономически промени запазването на първоначално уговорената наемна цена противоречи на справедливостта, тъй като значително е нарушено равновесието между задълженията на страните в наемното правоотношение. Престацията на ищеца - наемодател е икономически несъответстваща (нееквивалентна) на насрещната престация, която той има право да получи. За разлика от почти всички дългосрочни договори за наем, в конкретния договор не е предвидено наемната цена да бъде актуализирана в съответствие с пазарните цени и с инфлацията. Поради това за ищеца, като частен правоприемник на първоначалните наемодатели, е възникнало правото да предяви конститутивен иск за изменение на договора по отношение на наемната цена или при условията на евентуалност за прекратяване на договора за наем. Предвид търговското качество и на двете страни в правоотношението, спрямо същите е приложим институтът на стопанската непоносимост по чл.307 ТЗ и възражението на ответника, че ищецът няма право да иска изменение или прекратяване на договора на основание чл.307 ТЗ, е неоснователно. Във въззивната жалба ответникът - жалбоподател е поддържал оплакване, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд не е обсъдил депозираните по реда на чл.176 ГПК обяснения от управителя на ищцовото дружество относно фактите, предхождащи сключването на договора за покупко - продажба, и знанието за предназначението на закупения имот, както и за съществуването на вписания в деня на сделката договор за наем. Като е изходил от преценката, че първоначалните страни по договора за наем не са могли и не са били длъжни да предвидят обявената през 2020 г. пандемия и въведеното извънредно положение, които обстоятелства са от значение за договорната връзка, въззивният съд се е произнесъл, че обясненията не могат да повлияят върху извода, че запазването на договора при първоначално уговорената наемна цена противоречи на справедливостта и на добросъвестността. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, основан на заключението на съдебнооценителната експертиза, че ответникът - наемател следва да заплаща на ищеца месечна наемна цена в размер на 2 610 лв. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което договорът за наем е изменен на основание чл.307 ТЗ в частта относно клаузата за наемна цена като е постановено, че дължимата след влизане в сила на решението месечна наемна цена е 2 610 лв. вместо посочената в чл.4.1 на договора цена от 1 200 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). В съобразителната част на тълкувателното решение (т.1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Проведено е и ясно разграничение между основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са относими към правилността на обжалваното въззивно решение и се преценяват от Върховния касационен съд само в производството по чл.290 ГПК, и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, в зависимост от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е формулирал въпроси, които от една страна са насочени към проверка на правилността на обжалваното решение, а от друга страна не кореспондират с мотивите към решението. Аргументацията, с която касаторът е обяснил значението на въпросите за изхода на делото, отразява поддържаните в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата, съответно за нарушение на материалния закон, изразяващо се в квалифициране на защитаваното с иска спорно право по чл.307 ТЗ и като последица от това - изменение на договора за наем (в частта на чл.4.1) по отношение на дължимата месечна наемна цена на основание чл.307 ТЗ. За да се произнесе по иска, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на фактите и на доказателствата по делото, изградил е собствени фактически констатации по спорните във въззивното производство въпроси от предмета на делото и е формирал самостоятелни правни изводи за наличие на предпоставките по чл.307 ТЗ, пораждащи основание за изменение на съдържанието на наемното правоотношение по отношение на един от неговите съществени елементи - наемната цена. Изводите, до които е достигнал въззивният съд в резултат на анализа и преценката на доказателствата и на приетите за установени въз основа на тях правнорелевантни факти, са отразени в мотивите към обжалваното решение. От съдържанието на мотивите е видно, че при постановяване на решението въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т.19, и в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно - като втора инстанция по съществото на правния спор, чиято решаваща дейност е ограничена от наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение (чл.269 ГПК) и едновременно с това има за цел повторно разрешаване на спора по същество, а не както погрешно смята касаторът като контролно - отменителна инстанция. Изложените в мотивите съображения относно приложимостта на института на стопанската непоносимост по чл.307 ТЗ към възникналия между страните правен спор не позволяват да се сподели тезата на касатора, че въззивният съд е възприел безрезервно определената от първата инстанция квалификация на спорното право и е разгледал иска на основание чл.307 ТЗ, въпреки отсъствието на предпоставките за изменение на договора за наем в хипотезата на чл.307 ТЗ. Доводите на касатора, че въззивният съд не е съобразил множество установени по делото факти и е игнорирал обстоятелството, че постановеното изменение на наемната цена от 1 200 лв. на 2 610 лв. накърнява добрите нрави, не могат да бъдат подведени под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол на заявените в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или в грубо противоречие с правилата на формалната логика и тези негови пороци да са видими от мотивите, изложени от въззивния съд. Касаторът не е посочил нито един порок на въззивното решение, насочващ към основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а е обосновал очевидната неправилност с препращане към въведените с касационната жалба основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не констатира нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, посочени по-горе, поради което приема, че не е осъществено предвиденото в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК самостоятелно основание за допускане на решението до касационно обжалване. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените в производството по чл.288 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 440 лв. с ДДС, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 10.12.2024 г. и заплатено чрез банков превод на 11.12.2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,