Определение № 491 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Д. Г. като пълномощник на Б. И. /Б. М. Ю./ срещу въззивно решение № 63, постановено на 25.03.2020 г. по в. гр. д. № 288/2019 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на отрицателният установителен иск, предявен от касатора против С. И. С., Т. Ш. С., Н. Ш. К. и Т. Ш. С. да се признае за установено, че ответниците не са собственици на неурегулиран поземлен имот с площ 600 кв.м., находящ се в [населено място], махала М. З., община К., обл. К., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв. м., при описани граници. В изложението към подадената касационна жалба се излагат доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, както и съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. какви са правомощията на въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото, както и пределите на новото разглеждане от въззивната инстанция; може ли въззивният съд да не се съобрази с дадените задължителни указания; сочи се противоречие с решение № 257/23.10.2013 г. по гр. д. № 3571/2013 г., първо г. о.; решение № 344/01.11.2011 г. по гр. д. № 1451/2010 г. на първо г. о.; решение № 33/18.07.2017 г. по гр. д. № 60062/2016 г. на второ г. о.; 2. следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; сочи се противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, второ т. о.; решение № 16/09.03.2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на ВКС, първо г. о.; 3. как следва да разпредели доказателствената тежест по предявен отрицателен установителен иск; твърди се противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 4. отхвърлянето на отрицателен установителен иск равнозначно ли е на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право; сочи се противоречие с решение № 68/18.06.2019 г. по гр. д. № 3931/2018 г. на второ г. о., решение № 530/05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на първо г. о. и решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на второ г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационна жалба не са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е наследник на М. А. и А. М.. След като наследодателите са се изселили в Турция и са получили турско гражданство, им е отнето българското гражданство на основание чл. 20 б.”б” Закона за българското гражданство (Обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., изм., бр. 36 от 8.05.1979 г., бр. 64 от 15.08.1986 г., бр. 38 от 19.05.1989 г., отм., бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) с Указ на ДС на НРБ № 1017/28.06.1977 г. На основание чл.20, ал.3 ЗБГ в първоначалната редакция с Указа е отнето и имуществото на лишените от българско гражданство лица. Те не са осъждани. На основание Указа, за имота е съставен акт за държавна собственост № 250 /400/ от 24.12.1977 г. Върху акта на ръка е отбелязано, че имота е продаден на Ш. С., чиито наследници са ответниците. Самият акт за продажба обаче, както и преписката за това не са намерени в Областна администрация Кърджали и в общината. Цитираната в акта за държавна собственост заповед за продажба се отнасяла за друго. Ответниците са признати за собственици по давност с нотариален акт № 170/2008 г. след представяне на удостоверение, че имота не е държавна собственост. На 22.07.2016 г. ищецът е заявил пред община Кирково, обл. Кърджали искане за възстановяване на собствеността на отнетия от наследодателите му недвижим имот. Назначената комисия за това е изследвала дали имота е в патримониума на държавата и дали подлежи на реституция по ЗАВОИ и с решение от 17.10.2016 г. е предложила на кмета да изпрати преписката до областния управител, но без конкретно предложение за връщане или за отказ на имота. С писмо от 28.03.2017 г., областният управител е отказал връщане на имота, защото не е направено конкретно предложение от кмета, съгласно чл.5, ал.2 ЗАВОИ. Ответниците са оспорвали иска с твърдението, че упражняват фактическа власт от 1980 г. и са го придобили по давност. Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяната в производство по чл.290 ГПК на постановеното по в. гр. д. № 200/2018 г. по описа на същия съд решение и връщане на делото за ново разглеждане /видно от приложеното гр. д. № 388 от 2019 г. на ВКС, първо г. о./. Касационното обжалване е било допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: приложим ли е преклузивния срок по чл.8, ал.1 ЗАВОИ и по отношение на лицата, попадащи в хипотезата на чл.7 ЗАВОИ, в която няма изрично установен срок и приложимо ли е ТР № 6/2005 г. /т.5 от същото/ в хипотезата по чл.7 ЗАВОИ, когато лицата не са осъждани. По първия въпрос е прието, че срокът, предвиден в чл.8, ал.1 ЗАВОИ не се прилага в горната хипотеза, както и че е налице правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като ищецът има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Такава хипотеза е налице, когато законодателят предвижда като условие за възстановяване на собствеността върху конкретно имущество то да е останало в собственост на държавата, общината или техни дружества изцяло или в определен процент. В този случай ищецът не може да се легитимира като собственик, но правният му интерес произтича от това, че ако отрече правата на ответника, които изключват възможността той да придобие права например по реституция, той ще може да реализира свои, признати от закона права. Искането пред административния орган е за връщане на имущество, отнето в хипотезата на чл.7 ЗАВОИ, за заявяването на което законодателя не е предвидил срок. По него не е постановен нито отказ, нито становище за уважаване, нито за обезщетяване защото е установено, че за същия имот ответниците са признати за собственици по давност. В административното производство тези права не могат да бъдат отречени дори да са съществували пречки за оригинерно придобиване. Предвид условията за връщане на конфискуваното или отнето имущество, предвидени в чл.5, ал.2 ЗАВОИ и Наредбата по приложението на този текст, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В рамките на това производство следва да се установи дали ответниците са придобили имота или правата им върху имота ще бъдат отречени. Изложеното обаче е въпрос по същество от разрешаването на който зависи произнасянето на административния орган. Делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по същество по предявения иск. При новото разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. От извлечение – препис на Указ № 1017/28.06.1977 г. на ДС на НРБ на основание чл.93, т.26 от Конституцията на НРБ, чл.20, б. „б“ и чл.27 ЗБГ за лишаване от българско гражданство и отнемане в полза на държавата на цялото имущество, не се установява да фигурира лице с имената М. Ю. А.. Посочено е лицето Б. М. А., [дата на раждане] /под № 929/ и Х. А. А. /негова съпруга; под № 930/. В регистрите за населението на О. е посочено, че лицата М. и Х. И. са пристигнали в Турция през 1969 г. и са придобили турско гражданство през 1974 г. С решение от 19.10.2015 г. на гражданския съд в Бурса е прието, че Б. И., [дата на раждане], е син на М. И., регистриран в регистрите на област Бурса, чиято дата на раждане е 01.12.1909 г. /съгласно регистрите на населението в България/. С акт за държавна собственост № 4609/24.12.1977 г., съставен от ОНС – Кърджали на основание чл.6 ЗС и чл.77 НДИ, е обявен и зает за държавен недвижим имот, находящ се в А., З., бивша собственост на М. Ю. А., живущ в Турция. Имотът е одържавен на основание Указ № 1017/28.06.1977 г. на ДС на НРБ. Описан е като масивна двуетажна жилищна сграда на варов разтвор със застроена площ 92 кв. м. и площ на дворното място 700 кв. м., при граници: М. А., ливада, Т. Г. и път, с година на построяване 1967 г. Върху акта ръкописно е отбелязано, че имотът е продаден на Ш. С. С. съгласно заповед № 54/31.03.1980 г. на председателя на ИК на ОНС – Кърджали. Заповедта има съдържание, което не е относимо към статута и разпореждането с описания имот. Видно от удостоверение изх. № 286/05.10.1993 г. на кметство с. Фотиново, общинска администрация – с. Кирково, недвижим имот, застроен през 1967 г., находящ се в [населено място], бивша собственост на М. Ю. А., е обявен и зает за държавен съгласно цитирания по-горе акт за държавна собственост. Предоставен е на Ш. С. С.. В областна администрация – Кърджали не се съхраняват документи, свързани с разпореждане с този имот /писмо от 05.10.2016 г./. По делото е установено, че с нотариален акт № 170/08.12.2008 г. ответниците са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на процесния имот. Според свидетелските показания на М., Х. и А. /ангажирани от ищците/ жилищната сграда е била построена през 1966 г. Ищецът е заминал за Турция през 1967-1968 г., а баща му – през 1969 г. С. С. е живял в нея със семейството си до 1996 г. /Ш. С. е негов син/; тя му е била предоставена от общинския съвет; оттогава никой не живее в нея. Въззивният съд е приел, че ищецът по отрицателния установителен иск носи тежестта да установи своето защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. На първо място на доказване подлежат фактите, въз основа на които ищецът претендира да е правоимащ по смисъла на чл.7 във вр. с чл.5 ЗАВОИ: не се установява родителите му да са лишени от българско гражданство, както и че от тях е отнет процесния имот. Не е доказано и качеството му на наследник, както и идентичността между притежавания от наследодателите му имот и този одържавен с акта за държавна собственост. Не са доказани фактите, пораждащи това защитимо право. Поради това не подлежи на изследване наличието на следващата предпоставка: дали имотът се е намирал в собственост на държавата, на държавна или общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие до влизане на закона в сила, както и придобиването му по давност от ответниците. Обжалваното въззивно решение не е процесуално недопустимо. Вероятната му недопустимост е обоснована с повторното произнасяне по въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск. Спорът е разгледан по същество /не е прието, че искът е недопустим, а неоснователен/. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения първи процесуалноправен въпрос. Въззивният съд се е съобразил с дадените указания относно тълкуването и прилагането на закона, включително с изразеното в отменителното решение по чл.290 ГПК становище относно въпросите, произнасянето по които е довело до допускане на касационното обжалване. Разгледал е по същество спора, като е приел, че ищецът не е доказал фактите, от които произтича защитимото му право /в съответствие и с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Не се разкрива противоречие с решение № 257/23.10.2013 г. по гр. д. № 3571/2013 г., първо г. о., в което е посочено, че при повторното разглеждане на делото от въззивния съд той се произнася по спора по делото само в рамките, очертани от касационното решение, т. е. че новото разглеждане на спора е в различен обем от първоначалното въззивно разглеждане с оглед констатираната неправилност от касационната инстанция, като по-нататъшния ход на производството следва да започне от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна. Новият състав на въззивната инстанция не би могъл отново да се произнася по въпросите, по които се е произнесъл вече касационният съд, тъй като тази възможност е вече преклудирана. В настоящата хипотеза е налице съобразяване с направената преценка в касационното отменително решение по въпроса за допустимостта на предявения иск. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване и по поставените в изложението трети и четвърти въпрос, свързани с разпределението на доказателствената тежест и действието на съдебното решение по отрицателен установителен иск. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения в изложението втори процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на конкретното дело. Необходимостта от преценка на съответствието на обжалваното решение с установената съдебна практика, включително и приложената такава, обуславя допускане на касационно обжалване на горното основание. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение