Определение № 321 от 23.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2083/2020 г.

Производство по чл.278, вр.с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на Д. И. Ш., чрез адвокат П. Г. от АК-С. срещу определение № 7567/26.05.2020 г. по ч.гр.д.№ 1108/2020 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава определение от 28.11.2019 г. по гр.д. № 29066/2019 г. на Софийски районен съд, за спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК на производството по настоящото дело поради преюдициалност на спора по гр.д. № 796/2019 г. на Окръжен съд Бургас. Частната касационната жалба съдържа оплаквания за необоснованост и твърдения, че не е налице основание за спиране на производството по делото, а в изложение към нея се поставят въпросите: „Може ли да съществува връзка на преюдициалност по дела с различен предмет и страни?“ и „Делимо ли е задължението за връщане на даденото, произтичащо от развален договор за издръжка по чл.87, ал.3 ЗЗД вр.чл.88, ал.1 ЗЗД, когато приобретателите са двама?“ Според жалбоподателя е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС в ТР № 1/2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС и т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. От ответника по жалбата А. П. Р.-Л. чрез адвокат И. Г. от АК - С. е постъпил писмен отговор, в който се оспорва доводите в нея и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, констатира, че обжалваното определение на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване, тъй като с него се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото – чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и е редовна. За да потвърди спиране на производството по предявения осъдителен иск от Д. И. Ш. срещу А. П. Р.-Л., за половината от заплатените от него по време на брака им договор за прехвърляне на недвижим имот от 28.05.2013 г. срещу издръжка, парични суми в размер на 6 964,96 лева. за периода от фактическата раздяла - 17.05.2015 г. до прекратяване на брака на 12.04.2017 г. и до подаване на исковата молба (22.05.2019 г.), както и половината от платения данък на МПС, въззивният съд е установил, че на 24.06.2019 г. е предявен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне но същия договор от 28.05.2013 г. и е образувано гр.д. № 796/2019 г. в Окръжен съд Бургас. Според мотивите на съда, изходът на спора по конститутивния иск е от значение за изхода на настоящото дело, поради което е налице хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. При проверка на основанията за допускане до касация, настоящият състав намира, че определението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не обусловят крайните изводи на съда при решаване на делото, с оглед на което са неотносими. Съгласно дадените разяснения в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, следва да е включен в предмета на спора и да обуславя волята на съда по конкретното дело. В случая, съдът е приел, че поради преюдициалност на спора по чл.87, ал.3 ЗЗД следва да бъде спряно производството по висящото пред него дело между лицата, конституирани като ответници по гр.д.№ 796/2019 г. на ОС Бургас и е потвърдил определението за спиране. Правен въпрос обуславящ изхода на делото във връзка с предпоставките за спиране на производството не е поставен от частния жалбоподател, а в съдебната практика на ВКС е изяснено, че основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато в съда се разглежда друго дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, т.е. следва да бъдат зачетени признати или отречени права, факти и обстоятелства, установени с решението или присъдата по обуславящото дело, релевантни за субективното право по спряното производство. Вторият поставен въпрос не е включен в предмета на спора по настоящото дело и също е неотносим, тъй като ищецът не търси реституция на даденото по договора за прехвърляне на имот срещу издръжка, а претендира връщане на платеното в повече срещу другия съдлъжник – бивш съпруг. Съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе поравно от солидарните длъжници, доколкото не следва друго от отношенията помежду им. В случая, не се спори за последиците при евентуално уважаване на конститутивния иск по чл.88, ал.1 ЗЗД и възможността за реституция на даденото по договора на отпаднало основание между страните по него, поради което постановеното решение по това дело ще е от значение за правилното решаване на спора за заплащане на изпълненото в повече от ищеца по отношение на другия съдлъжник. Предвид изложените съображения, поставените от частния жалбоподател въпроси са неотносими, с оглед на което не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение