Определение № 171 от 28.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 52 от 02.06.2017 г. по в.гр.д.№ 126/ 2017 г. С него е отменено изцяло решение на Ямболски окръжен съд по гр.д.№ 313/ 2015 г., след което по предявения от Д. И. Д. против касатора иск, квалифициран по чл.19 ал.3 ЗЗД, е обявен за окончателен сключеният на 21.04.2015 г. между [фирма] (представлявано от управителя Е. П. С.) и Д. И. Д. предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти. Жалбоподателят релевира като основание за допускане на обжалването процесуалноправният въпрос (уточнен съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) явява ли се трето лице по смисъла на чл.181 ГПК юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш законен представител частен диспозитивен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, обвързваща ли е за това юридическо лице посочената в частния документ дата и каква е защитата му срещу антидатиране на документи от органен представител с прекратени правомощия. По отношение на този въпрос поддържа наличието на всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК (редакция до измененията ДВ бр.86/ 2017 г.) Ответната страна Д. И. Д. оспорва жалбата. Счита, че поставеният въпрос е необуславящ, тъй като всеки възможен отговор не би променил крайния резултат в обжалваното решение, доколкото по делото няма доказателства за антидатиране на документ. Евентуално излага съображения, че не е налице никое от допълнителните основания за допускане на касационен контрол, тъй като по въпроса има утвърдена от Върховния касационен съд практика, а касаторът не е обосновал твърдението си, че същият е от значение за развитието на правото. Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с предварителен договор от 21.04.2015 г., сключен между Д. И. Д. (като купувач) и [фирма] (продавач), представлявано от управителя Е. П. С., страните са поели задължението да сключат до 21.06.2015 г. окончателен договор за покупко-продажба на 67 броя недвижими имоти при обща цена 145 000 лв. Първата вноска от 14 500 лв била заплатена в деня на подписване на договора, който служел за доказателство за плащането. Втората вноска в размер на 130 500 лв следвало да бъде изплатена от купувача на продавача в срок до 6 месеца след сключване на окончателен договор. На датата на падежа окончателен договор не е сключен. С анекс от 23.06.2015 г. страните по предварителния договор са приели за установено, че купувачът е заплатил първата вноска, съгласно предварителния договор и че продавачът дължи неустойка за забава в размер на 50 000 лв., която се приспада от дължимия от купувача остатък от продажната цена. Купувачът изплатил остатъка от продажната цена в размер на 80 500 лв при подписването на анекса, в който продавачът удостоверил, че цялата продажна цена за недвижимите имоти – предмет на предварителния договор е изплатена. Страните по предварителния договор се съгласили да сключат окончателен договор във формата на нотариален акт на 29.06.2015 г., но това не станало. На 08.07.2015 г. по партидата на [фирма] е вписано прехвърляне на дружествен дял от Е. П. С. на А. Д. Ш., гражданин на Великобритания въз основа на договор за прехвърляне на дружествен дял от 30.06.2015 г. На същата дата Е. П. С. е заличен като управител на дружеството. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че страните по делото са обвързани от валиден предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, по който ищецът има качеството купувач, а ответникът – продавач. Възраженията на ответното дружество за нищожност на предварителния договор като сключен след прекратяване на представителната власт на Е. П. С. по отношение на [фирма], но антидатиран, съдът намерил за неоснователни. Посочил, че договорът е обективиран в частен диспозитивен документ, който няма достоверна дата, но ответникът не се явява по отношение на този документ „трето лице” по смисъла на чл.181 ал.1 ГПК. Щом автор на предварителния договор е управителят и едноличен собственик на капитала на ответното дружество, към посочения в документа момент, дружеството е обвързано от формалната доказателствена сила на писменото доказателство, включително относно датата на съставянето му. „Трето лице“ по чл.181 ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. За другите лица, включително ответника по делото, датата на документа е обвързваща и доказателствената тежест за установяване на антидатирането им е за тях. Надлежни доказателства за това обстоятелство ответникът не е ангажирал, а фактът, че за сделката липсват счетоводни документи и че не е осчетоводявано плащане, има значение в отношенията между дружеството и органния представител, но не и за валидността на предварителния договор. Същият обвързва ответното дружество, то е неизправна страна по него и договорът следва да се обяви за окончателен от съда. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на обжалването правен въпрос е обуславящ, тъй като съдът е приел изрично, че ответното дружество не е трето лице по отношение на съставения от бившия му управител документ и че може да се защити само ако докаже по несъмнен начин, че означената в документа дата не е вярната дата на съставянето му. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като съдебните решения, представени от касатора разрешават въпроса кое лице е „трето” по смисъла на чл.181 ГПК, но не и обвързваща ли е за юридическо лице посочената в частния документ от бившия му органен представител дата и каква е защитата му срещу антидатиране на документи. По този въпрос няма данни за установена практика, нито ясно законово разрешение, поради което съдът намира, че той има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Налице е допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд