Определение № 5407 от 25.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2138/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Микс-Констръкшън“ ООД, чрез процесуалния представител адв. Ж., срещу решение № 545 от 27.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 7539/2023 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, с което 1) след частична отмяна на решение № 6054/19.04.2023 г., постановено по гр. д. № 37186/2022 г. по описа на СРС, 163 състав, в частите, с които е отхвърлен предявеният от М. Р. Х. против „Микс-Констръкшън“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата от 30 000 лв., представляваща разликата над присъдената сума в размер на 39 000 лв. до сумата от 69 000 лв., както и в частите, с които са отхвърлени предявените от С. В. Х., Р. В. Х., Н. В. Х. против „Микс-Констръкшън“ ООД осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за сумите от по 30 000 лв. за всеки един от тях, представляващи разликата над присъдената сума в размер на 9 000 лв. до сумата от 39 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от всеки един от ищците болки и страдания, причинени вследствие на смъртта на общия им наследодател В. С. Х., е постановил ново решение, с което е осъдил „Микс-Констръкшън“ ООД да заплати на М. Р. Х., С. В. Х., Р. В. Х., Н. В. Х. сумата от по 30 000 лв. на всеки един от ищците; 2) е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която „Микс-Констръкшън“ ООД е осъдено, на основание чл. 200 КТ, да заплати на М. Р. Х. сумата от 39 000 лв., на С. В. Х., Р. В. Х. и Н. В. Х. сумата от по 9 000 лв. на всеки един от тримата ищци, както и в отхвърлителните части.

В касационната жалба се релевират възражения, че решението в обжалваните му осъдителни части е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Прави се искане касационният състав да го отмени, като вместо него да постанови друго, с което да отхвърли в цялост предявените искове.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК се прави искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваните части на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като се сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Може ли настъпването на правопораждащия факт, на който се основава претенцията за обезщетение по чл. 200 КТ, да е различен по отношение на работодателя и на наследниците на починалия работник?

2. Обвързан ли е началният момент на погасителната давност за вземането на наследниците на починал при трудова злополука работник по чл. 200 КТ с тяхното уведомяване за влизане в сила на разпореждането по чл. 60 КСО?

3. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на съдопроизводствените правила, ако не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка и не е изложил съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал не е изградил фактически и правни изводи, отговаряйки на оплакванията във въззивната жалба?

По първи и втори въпрос се твърди, че въззивният съд е постановил решение, което противоречи на практиката на ВКС, като се цитира Решение № 1 от 03.01.2025 г. по гр. д. № 335/2024 г. на Върховен касационен съд, IV ГО.

По трети въпрос се поддържа твърдение, че въззивният съд е постановил решение, което противоречи на практиката на ВКС, като се цитира Решение № 66 от 03.08.2022 г. по гр. д. № 1972/2021 г. на Върховен касационен съд, IV ГО.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ищците по делото, чрез процесуалния им представител, с който същата се оспорва и се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. В отговора се поддържа твърдение, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Излагат се и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Решението на въззивния съд като необжалвано е влязло в сила в частите, с които е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността им е предпоставена от това по делото ищците да установят при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) качеството си на наследник на починалия вследствие трудовата злополука; 2) наличие на валидно трудово правоотношение на починалия с ответното дружество; 3) настъпване на сочената в исковата молба трудова злополука по време на трудовото правоотношение; 4) надлежно признаване на злополуката за трудова с разпореждане на НОИ; 5) настъпила вследствие на трудовата злополука смърт на наследодателя работник; 6) вид и размер на претърпените неимуществени вреди - интензитет и продължителност. Посочил е, че спорните въпроси, на които следва да бъде даден отговор, са: кога разпореждането на НОИ е влязло в сила във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, направено от ответното дружество, и за размера на претендираните от ищците обезщетения, с оглед претърпените от тях неимуществени вреди вследствие загубата на техния общ наследодател. Констатирал е, че в случая ищците, които са съпруг и деца на починалия В. Х., са материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за претърпени от неговата смърт неимуществени вреди. Обобщил е, че от фактите, подлежащи на доказване за уважаване на претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ, безспорно са установени качеството на наследници на въззивниците-ищци, наличието на трудово правоотношение между починалия и ответното дружество, по време на което е настъпила трудовата злополука, призната за такава с Разпореждане № 22602/21.11.2018 г. на НОИ и причинила смъртта на В. Х.. Допълнил е, че влезлият в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, а установяването на този факт става единствено посредством Разпореждане на длъжностно лице от ТП на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, като за това е предвиден специален административен ред и констатациите в акта обвързват съда в производство по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Във връзка с релевираеното от ответното дружество възражение за погасяване по давност на предявените искове се е позовал на разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. с ал. 2, т. 2 КТ, съгласно която исковете по чл. 200 от КТ се погасяват по давност с изтичане на тригодишен срок, считано от момента, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Допълнил е, че установеното с цитираната правна норма правило за началния момент на погасителната давност се основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на вземането, но при съобразяване на естеството на правото. Приел е, че срокът по чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ започва да тече от влизане в сила на разпореждането по чл. 60 КСО. В конкретната хипотеза е приел, че разпореждането от 21.11.2018 г. е влязло в сила на 30.01.2023 г., на която дата е изтекъл 14-дневния срок за обжалването му от ищците – М. Х., Р. Х. и Н. Н.. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди е приел, че от събраните по делото доказателства - свидетелските показания на П. С., е установено, че починалият е живеел в един дом със съпругата си и със семействата на трите си деца. Възприел е изводът на първостепенния съд по отношение на това, че ищците /въззивници/ са претърпели неимуществени вреди вследствие на това, че са загубили своя съпруг и баща, който е представлявал опора в живота им, бил е „старшият“ в семейството. От обсъдените свидетелски показания е направил извод, че в дома на починалия членовете не са се карали, между тях е съществувала нормална семейна привързаност. Съобразявайки приетото, от съвкупната преценка на събраните доказателства, както и възрастта на починалия към момента на злополуката - 55 ненавършени години, възрастта на ищците към този момент - съпругата М. Х. (48 години), С. Х. (33 години), Р. Х. (32 години) и Н. Н. (26 години), и субективната оценка за претърпените от четиримата неимуществени вреди от загубата на своя близък, е приел, че справедливото обезщетение в случая е 90 000 лв. за съпругата и по 60 000 лв. за всяко от децата. За да определи този размер, съдът е взел предвид и социално-икономическите условия в страната към момента на злополуката, внезапната загуба на близък член на семейството на ранна възраст за всеки от ищците. Констатирал е, че по делото е безспорно обстоятелството, че третото лице-помагач -„ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е изплатило на четиримата въззивници-ищци сумата от 84 000 лв. или по 21 000 лв. на всеки един от тях, които съгласно чл. 200, ал. 4 КТ и константната съдебна практика следва да се приспаднат от определеното обезщетение. В резултат на прилагането на разпоредбата на чл. 200, ал. 4 КТ е посочил, че на М. Р. Х. вземането към ответника е в размер на 69 000 лв., а по отношение на С. В. Х., Р. В. Х. и Н. В. Н. вземането на всеки от тях е в размер на по 39 000 лв.

При тези мотиви на въззивния съд поставените първи и втори въпроси, които са свързани най-общо с началния момент на погасителната давност при предявен иск с правно основание чл. 200 КТ, са обусловили решаващите изводи на съда, поради което отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно трайната и безпротиворечива практика на ВКС, тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ започва да тече от датата, на която злополуката е призната за трудова. Установяването на трудовата злополука може да стане само по надлежния административен ред по чл. 57 КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки и е недопустимо да бъде установена по общия исков ред. Приема се, че наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ. Приема се, че началният момент на давността е датата на влизане в сила на този акт, тъй като това е денят, в който правото по иска е могло да бъде упражнено.

Настоящият състав, като съобрази мотивите на въззивния съд, намира, че следва да допусне касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на обжалваното решение с формираната практика по обобщения и уточнен от състава въпрос:

„ От кога тече погасителната давност за вземането по чл. 200 КТ за обезщетение на вреди от трудова злополука и за отговора има ли значение дали разпореждането за установяване на трудовата злополука по чл. 60 КСО е било връчено на осигуреното/на пострадалото лице, респ. на неговите наследници?“

Поставеният трети процесуалноправен въпрос също е обусловил решаващите изводи на съда – общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по въпроса е налице и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайна е практиката на ВКС, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, той е длъжен не само да подложи на преценка за доказване наведените в производството правно релевантни факти, но и да свърже същите и с направените от страните твърдения, доводи и възражения, като с оглед на това приеме едни за доказани, а други отхвърли. В конкретния случай, въззивният съд не е обсъдил наведените възражения за различния момент на съобщаване на разпореждането по чл. 60 КСО поотделно на всяко едно от заинтересованите лица, нито е обсъдил приложените в тази връзка доказателства. Поради изложеното, настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на обжалваното решение с формираната практика по поставения от касатора трети въпрос.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Поради изложеното решението на въззивния съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В заключение: решението на въззивния съд в обжалваните от касатора части следва да бъде допуснато до касационно обжалване по посочените два въпроса - материалноправен, уточнен от съда, и процесуалноправен, посочен от касатора.

Касаторът следва да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 3720 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение