Определение № 3716 от 17.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2350/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Варна, против решение № 122 от 08.02.2024 г. по гр. дело № 1761/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявен от П. И. К., Н. И. К. и М. И. Ш. иск за установяване на собствеността им върху недвижим имот, находящ се в [населено място], район А., кв. Г., местност З., представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], на основание изтекла придобивна давност, упражнявана в периода от 01.06.1996 г. до датата на предявяване на исковата молба – 03.10.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изведени от основните начала на процеса и задълженията на въззивния съд като инстанция по същество, довели до нарушение на закона - чл. 79, ал. 1 ЗС, и необоснованост на изводите за осъществявана фактическа власт върху имота с намерение за своене, тъй като въззивният съд не е извършил преценка на всички доказателства, включително и на свидетелските показания във връзка с данните по експертното заключение за запустял имот и съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, и не е обсъдил наведените доводи и възражения за попадане на процесния имот в територия по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и възможността след изменение на закона от 30.07.1999 г. същият да бъде обект на придобивна давност след надлежната му индивидуализация с ПНИ, които пороци на съдебния акт обосноват и очевидната му неправилност. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба и в последната с излагане на пороци, водещи до очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, и с допълнителното основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, с поставяне на следните правни въпроси: 1. Съставлява ли нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ способ за придобиване по закон на собственост върху определена категория земи или същата има само декларативен характер; 2. Попадат ли в обхвата на реституционния закон земи, които не са обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници; 3. Бил ли е процесният имот земеделски към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и на пар. 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и прилага ли се по отношение на него процедурата по пар. 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, и 4. Придобил ли е ответникът право на собственост по отношение на процесния имот по способите, предвидени в закона – чл. 25 ЗСПЗЗ и чл. 19 ЗСПЗЗ. Поддържа разрешаване на тези въпроси от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по решение № 60138 от 08.11.2021 г. по гр. дело № 1609/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 60121 от 13.01.2022 г. по гр. дело № 119/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 16 от 13.07.2012 г. по гр. дело № 1409/2010 г. на ВКС, I г. о., и определение № 556 от 05.12.2019 г. по гр. дело № 2663/2019 г. на ВКС, I г. о. Излага също, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по касационната жалба П. И. К., Н. И. К. и М. И. Ш. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор, в който се излагат съображения за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на положителния установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК, въззивният съд е приел за установено от удостоверение № 37 от 16.03.1967 г., издадено от Държавно земеделско стопанство „Димитър Кондов“ - гр. Варна, че на Н. И. К. - майка и наследодател на ищците, за които по представеното удостоверение за наследници е настъпило универсално правоприемство и от техния баща И. Н. К., е предоставен за вечно ползване имот с площ 1 дка в местност „Т. т.“, при съседи: С. А., Б. Т. и път, на основание ПМС № 21 от 1963 г., която заедно с ищците с нотариален акт № 105 от 25.05.2010 г. са признати за собственици по давностно владение и наследство при съответни квоти на поземлен имот, находящ се в [населено място], район „А.“, кв. Г., местност „З.“, целият с площ от 1106 кв. м, при посочени в акта граници. Изложено е, че преди снабдяване с нотариалния акт по тяхно искане от 01.09.2009 г. от Община Варна е издадено удостоверение за липса на съставен за имота АДС до 01.06.1996 г., а след тази дата на АДС и АОС, и на извършено отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др., както и че същият не представлява земеделска земя, останала след възстановяване на правата на собствениците, която да се стопанисва и управлява от Община Варна при условията на чл. 19 ЗПСЗЗ, за който в КП към ПНИ и в регистъра към ПНИ като собственик е записан И. К.. Прието е за установено, че за ПИ с идентификатор *** по КККР, стар кад. *, с площ от 1106 кв.м., находящ се в [населено място], местност „З.“, на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, е съставен акт за частна общинска собственост № 5990 от 12.03.2010 г. на Община Варна. Изложил е за установено от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза, че по първия кадастрален план (КП) за землище Г. от 1960 г. за територията, в която попада процесният имот, същият не е отразен с граници и площ и попада в имот с номер *, за който в разписните листи към кадастралния план е отразено като вид и назначение на имота - „мера“, а като собственик „фондово“, без да е посочен акт за собственост. По следващия за територията КП „Теренът западно от Г.“ от 1979 г. процесният имот е отразен с номер *, като в кадастралния регистър за имота е отразено като вид и назначение - „лозе“, а като собственик - И. Н. К., без да е посочен акт за собственост. През 1997 г. е изработен и приет комбиниран помощен кадастрален план на стари собственици и ползватели на местност „З.“, в който е отразен имот * по КП от 1979 г., попадащ в границите на стар имот *, като по този план за имот * е вписан И. Н. К., а за ПИ * - стари граници е записано „Фондово“. Прието е за установено въз основа на експертното заключение, че с решение на Общински съвет № 322-4 от 29.05.2000 г. е одобрен околовръстния полигон на местност „З.“, представляваща територия по пар. 4, ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ и която е включена в строителни граници на [населено място], а със заповед на областния управител № РД-1-7706 от 385 от 20.09.2002 г. е одобрен и ПНИ на СО „З.“, в който процесният имот е отразен с номер *, със същите площ и граници като тези по КП от 1979 г. В кадастралния регистър към ПНИ като собственик е вписан отново И. Н. К.. След одобряване със заповед РД-18-73 от 23.06.2008 г. на кадастрална карта на район А. в [населено място], в който имотът попада, същият е с идентификатор ***, като в кадастралния регистър за собственици са вписани Община Варна, ищците и тяхната майка. Прието е за установено въз основа на експертното заключение, че процесният имот е земеделски до определяне на околовръстния полигон на селищно образование „З.“ и включване на територията по пар. 4, ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ в строителните граници на града, при изготвянето на което не са открити данни той да е включван в ТКЗС или друго ДЗС и за него да е съставян АДС до 01.06.1996 г. В списъците за ползватели, на които са предоставяни за ползване земи, не се съхранявани данни за номерата на имотите, а само съседите им, като в тези списъци фигурира името на наследодателя Н. К. като ползвател за имот с площ 1 дка, в местност Т. т., но при съседи: С. Х., Ж. П. и път (както е по разписните листи), а не тези по представеното от ищците удостоверение за ползване. Изложено е, че по данни на експертното заключение няма издадена заповед на кмета за признаване правото на собственост и протокол за въвод във владение по реда на пар. 4 ПЗР на ЗЗПЗЗ за ПИ *** и няма проведено производство по трансформиране на правото на ползване в право на собственост по реда на пар. 4 ПЗР на ЗЗПЗЗ, като липсват данни да е провеждана реституционна процедура и имотът да е заявяван за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, няма проведена процедура за изработване/изменение на ПНИ и процесният имот не е земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. Изложено е също, че имотът понастоящем е ограден от три страни, като от изток и от юг е с бетонови колове и бодлива тел, а от запад - с бетонови колове и телена мрежа, като от северната страна към пътя няма ограда, има стари лозови насаждения. Към момента на огледа му същият не е обработен и в него няма застрояване. Посочил е и събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства чрез разпита на двама свидетели – И. И. и А. Н., ползващи съседни места на процесния на ищците имот в местността „З.“, в които същите са заявили, че познават ищците и техните родители, на които мястото е дадено през 60-те години и оттогава те, а след това и ищците, които били видени последно преди един-два месеца, го обработвали като лозе, както и всички други лица в тези места, предоставяни им за ползване като изоставени земи и невключвани в ТКЗС. Мястото на ищците било оградено с мрежа и бодлива тел, но без страната, от която над мястото им, се строи къща. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че на родителите на ищците е предоставено право на ползване по силата на Постановление № 21 от 31 януари 1963 г., съгласно т. 9 от което пустеещите и изоставените земи в държавния поземлен и в горския фонд край градовете и селата се дават предимно на ТКЗС и ДЗС, а земите, които не могат да се обработват от тях, се раздават безплатно, за вечно ползване, по 1-2 декара на домакинство на кооператори, работници, служители, занаятчии, пенсионери и др. по тяхно искане, което се запазва и от техните наследници при положение, че те продължават да ги обработват. При изложеното съображения е изведено, че предоставеното им ползване е за земеделска земя като част от държавния поземлен фонд и същото е прекратено по силата на пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като за земята липсват данни да е провеждана реституционна процедура, да е заявявана за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което и не представлява земеделска земя, останала след възстановяване на правата на собствениците, която да се стопанисва и управлява от Община Варна при условията на чл. 19 ЗПСЗЗ. Прието е също, че процесният имот е бил земеделски до определяне на околовръстния полигон на селищното образование „З.“ и включване на територията в строителните граници на града през 2000 г. и в ПНИ със заповед на областен управител № РД-1-7706/385 от 20.09.2002 г. Прието е в мотивите, че ответникът Община Варна е придобил процесния имот по силата на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Изложени са съображения, че в приложното на посочената законова разпоредба се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, и респ. тези, които не са изкупени от ползватели по смисъла на пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Така е изведен извод, че процесният имот е станал частна общинска собственост по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, за който на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС е съставен АЧОС № 5990 от 12.03.2010 г. на ответната община. Въззивният съд е приел, че по силата на чл. 86 ЗС (в редакцията до 01.06.1996 г.) за периода от 1963 г. до 01.06.1996 г. придобивна давност в полза на наследодателите на ищците не е текла, като към момента на влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС ищците и техните наследодатели (до смъртта им съответно 2004 г. и 2016 г.) са осъществявали владение на процесния имот, което владение са продължавали да упражняват и към момента на предявяване на иска за собственост - 03.10.2022 г. Изложени са съображения, че за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестно владение е прието, че изтича на 31.05.2006 г., но с разпоредбата на пар. 1 ЗДЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) давността е спряна в последния ден на срока - 31.05.2006 г., т. е. за завършване на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС към изтеклия до спирането период е необходимо прибавяне на владение от 1 ден след 31.12.2017 г. Съобразно дадените разрешения с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. дело № 16/2021г. на Конституционния съд на Република България, е изведен извод, че на 02.01.2018 г. в полза на ищците е изтекъл необходимият за придобиване по давност 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което към момента на предявяване на иска за собственост ищците се легитимират като собственици на спорния имот по давност. При тези мотиви на въззивния съд, обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд за осъществяване на фактическия състав на давностното придобиване на имот в хипотеза като настоящата с твърдения за владение след 01.06.1996 г. от лице, на което правото на ползване е прекратено при условията на пар. 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, и за имот, който е бил земеделска земя към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и попада в терен, за който е предвиден и изработен план на новообразуваните имоти, в контекста на константната съдебна практика, задължаваща въззивния съд да обоснове изводите си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка с оглед своевременно наведените доводи и възражения на страните. Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 119.65 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.