Определение № 126 от 14.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 848/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител - Г. С. А., от последната, като майка и законен представител на Ф. А. А. и от Д. А. А., против решение № 775 / 16.05.2012 год. по гр.д.№ 366 / 12 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, VІІІ състав, в частта му, с която е отменено решение № 6171 / 19.11.2011 год. по гр.д.№ 13 085 / 2010 год. на СГС, в частта относно определената начална дата за начисляване лихва за забава върху присъдените обезщетения, като вместо това е постановено осъждане на Г. да заплати на касаторите лихва за забава върху присъденото обезщетение по предявените искове с правно основание чл.88 т.1 б.”б” от Закон за застраховането / отм. /, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Х. Б. А., считано от датата на поканата до ответника за изплащането им, както и в частта в която първоинстанционното решение е потвърдено по отхвърлянето на исковете за разликата между присъдените обезщетения - по 30 хил. лева на всеки от ищците и до претендираните от всеки 75 000 лева. Касаторите оспорват правилността на решението, като твърдят, че определяйки справедливо обезщетение в размер от 30 000 лева за всеки от ищците, въззивния съд е постановил решение в противоречие с чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год., неотчитайки всички релевантни факти и обстоятелства по установената между починалия и ищците - фактически отглеждани, но неосиновени от него, деца - емоционална връзка. Определяйки справедлив размер на обезщетението от 30 000 лева, неприемайки за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, обусловил присъденото в същия размер от първоинстанционния съд обезщетение, но при определен изначално справедлив размер на същото - 60 000 лева, касаторите считат, че въззивният съд е влошил положението им, при липса на въззивна жалба от страна на ответника Г., в нарушение на чл.271 ал.1 пр. второ ГПК. Решението се атакува и като неправилно в приложението на чл.86 ал.1 вр. с чл.84 ал.2 ЗЗД, относно началния момент на законната лихва върху присъдените обезщетения, вместо чл.84 ал.3 ЗЗД, като дължима от датата на непозволеното увреждане. Обосновават допускане на касационното обжалване във всички хипотези на чл. 280 ал.1 т.1 – 3 ГПК. Ответната страна – Г. – оспорва касационната жалба, като намира, че касаторите не обосновават основание за допускане на касационното обжалване по въпроса относно прилагане критерия за справедливост, съдържащ се в чл.52 ЗЗД и във връзка с ППВС № 4 / 1968 год., който е фактологично обусловен. По посочения в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК въпрос, относно обосноваността на диференциране размера на дължимите обезщетения, в зависимост от факта дали рождени / осиновени или неосиновени, но фактически отглеждани от починалия деца претендират обезщетението, в ущърб на последните, ответната страна се позовава на неприложен от въззивния съд такъв критерий при определяне размера на обезщетението. Цитира задължителна съдебна практика по определяне началния момент на дължима по присъдени обезщетения по чл.88 ЗЗ / отм./ законна лихва. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За произнасяне по основанията за допускане на касационното обжалване съставът съобрази следното: Ищците са предявили искове за обезщетяване на неимуществени вреди по чл.88 ал.1 т.1 б.”б” ЗЗ / отм. /, като лица с право на обезщетяване, съгласно ППВС № 5 / 1969 год., неосиновени, но отглеждани от починалия при ПТП на 19.11.2005 год. Х. Б. А., при приета за установена материалноправна легитимация на същите, съобразно Постановлението, както и неоспорена легитимация на ответника - Г., предвид причинено ПТП по вина на неправоспособен водач. За да уважи предявените искове по чл. 88 ал.1 т.1 б.”б” ЗЗ / отм./, в размер от по 30 000 лева за всеки от ищците, отхвърляйки ги за разликата до претендираните от всеки 75 000 лева, първоинстанционният съд е приел справедлив размер на обезщетението - 60 000 лв. за всеки ищец, но присъждайки по 30 000 лева, предвид уважено възражение за съпричиняване от починалия / 50 % /, на основание чл.51 ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е потвърдил решението, но отхвърляйки като недоказано / единствено на базата на обясненията на конституирания като трето лице – помагач на ответника делинквент, заинтересован от по- благоприятен за ответника изход на делото / възражението за съпричиняване, обосновавайки нов справедлив размер на обезщетението за всеки от ищците - 30 000 лева, като изхожда основно от фактическата продължителност на осъществяваното от починалия отглеждане и възпитание на децата. Въззивното производство е образувано единствено по жалба на ищците. Г. не е подал въззивна или насрещна въззивна жалба, доколкото ищците са оспорвали първоинстанционното решение и в частта по приетото съпричиняване. Въззивният съд е коригирал началния момент на присъдената лихва за забава върху обезщетенията, считано от 05.10.2010 год. – момента на поканата за заплащане на обезщетението, не от момента на непозволеното увреждане, позовавайки се на задължителна съдебна практика / реш.№ 217 / 21.01.2010 год. по т.д.№ 149 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС /. В обосноваване допускане на касационното обжалване касаторите са поставили три въпроса: 1/ По прилагане критерия за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение, съгласно чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год., позовавайки се на задължителна и казуална съдебна практика, присъждаща обезщетение в сходни според страната случаи - на низходящи от смърт на родител, в изключително широк диапазон – от 10 000 лева до 100 000 лева. В алтернативност и ако не би била споделена като относима цитираната съдебна практика - основание по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, предвид легитимацията им на основание ППВС № 5 / 1969 год., касаторите са формулирали и въпрос относно това следва ли обезщетенията на отглеждани, но неосиновени деца да се различават - да са по – ниски - от тези на рождените деца на починалия, като се сочи основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2 / Относно кръга на правомощията на въззивната инстанция по приложението на чл.269 ГПК – също в хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, цитирайки задължителна съдебна практика, с която се твърди в противоречие постановеното въззивно решение: т.14 от ТР 1 / 04.012001 год. по т.д.№ 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – реш. № 290 по гр.д.№ 759 / 2009 год. ІV г.о., реш. № 57 по гр.д. № 1416 / 201 год. ІІІ г.о. на, реш. 176 по гр.д.№ 1281 / 2010 год. ІІІ г.о., реш.№ 95 по гр.д.№ 331 / 2010 год. ІV г.о., реш.№ 764 по гр.д.№ 1645 / 2009 год. ІV г.о., реш.№ 702 по гр.д.№ 1036 / 2009 год. ІV г.о. и реш.№ 643 по гр.д.№ 1246 / 2009 год. на ІV г.о. ВКС / По въпроса за началния момент на дължимата законна лихва върху присъдените обезщетения от Г., като определен от въззивния съд в противоречие със задължителна и казуална съдебна практика - хипотеза по чл.280 ал. 1 т. 1 и т.2 ГПК: реш.№ 624 / 22.10.2007 год. по т.д.№ 365 / 2007 год. на ВКС, І т.о.; реш.№ 45 / 15.04.2009 год. по т.д.№ 525 / 2008 год. на ВКС, ІІ т.о.; реш.№ 3582 / 15.07.2009 год. по гр.д.№ 3520 / 2007 год. на СГС. По основанията за допускане касационното обжалване настоящият състав намира следното: Въпросът по п.1 от предходния параграф, касаещ прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД вр. с ППВС №4 /1968 год., е фактологично обусловен, не предпоставя еднозначен отговор на правен въпрос извън конкретиката на спора и като такъв не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Поставеният в евентуалност въпрос, за неотносимост на легитимацията на лицата, съгласно ППВС 5 / 1969 год. / неосиновени, отглеждани от починалия деца /, като критерий при определяне обезщетението за неимуществени вреди, в по-нисък от присъдимия в сходни случаи, но за низходящи на починалия, също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е мотивирал приетия размер с липсата на родствена връзка между ищците и починалия. Следва да бъде съобразено, че произнасянето на въззивния съд в тази му част се явява последица от неправилно приложение на процесуална норма - чл.271 ал.1 пр. 2 ГПК, предвид липсата на въззивна жалба от страна на Г., по оспорване определения преди намалението му, в резултат на уважено възражение за съпричиняване, справедлив размер на обезщетението. Съобразяването й би изключило това произнасяне, поради което решаващо за изхода на делото е приложението на чл.271 ал.1 пр. 2 ГПК. Въпросът по п.2 касаторите неправилно формално са отнесли към чл.269 пр.2 ГПК, вместо към чл.271 ал.1 пр. 2 ГПК, макар касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК ясно да насочват към въпрос, свързан с предмета на произнасяне на въззивната инстанция, ограничен до въведения с подадените от страните жалби предмет, не и такъв, интерес от обжалване по който би имала страна по спора, неупражнила процесуалното си право на въззивна жалба. Така очертан, предметът на произнасяне не касае доводите за неправилност, по които единствено, в рамките на предмета наведен с въззивна жалба на страна по спора, следва да се произнесе въззивния съд / чл.269 пр. 2 ГПК /. Пряко потвърждение на смисъла на поставения от касаторите въпрос е и цитираното от касаторите ТР № 1 / 04.01.2001 год. по т.д.№ 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС / т.14 /, макар същото да не е относимо към конкретния случай, доколкото касае приложението на чл.208 ал.2 ГПК / отм./, норма аналогична на чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК - забрана за влошаване положението на жалбоподателя, но спрямо недопустими и нищожни, а не неправилни решения. Следователно, така поставеният въпрос по п.2, уточнен в съответствие с изложението по чл.284 ал.3 ГПК и релевираното по порока на въззивното решение касационно основание, покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК: неправилното възприемане от въззивния съд на заложеното в чл.271 ал.1 пр. 2 ГПК ограничение досежно предмета на произнасянето му, е обусловило изхода на делото. Недоказани, обаче, се явяват допълнителните селективни критерии за допускане на касационното обжалване, в заявените от касатора хипотези на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Извън вече изложените съображения за неотносимост на т.14 от ТР № 1 / 04.01.2001 год. по т.д.№ 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС, касаеща приложението на чл. 208 ал.2 ГПК / отм./ при недопустими и нищожни съдебни решения, цитираната от касаторите задължителна съдебна практика е единствено по приложението на неотносимата норма на чл. 269 пр.2 ГПК. Поставеният трети въпрос – за началния момент на дължима от Г. законна лихва върху присъдените обезщетения, макар покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК вр. с т. 1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год.на ОСГТК на ВКС, не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК .Представената задължителна съдебна практика - решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, не касае хипотези на ангажиране отговорността на Г., а относимото към същата решение № 624 / 22.10.2007 год. по т.д.№ 365 / 2007 год. І т.о. ВКС не разглежда хипотеза на приложение нормата на чл.88 ЗЗ / отм. /, в относимата й към настоящото правоотношение редакция, след изменението й / обн. ДВ бр. 85 / 2004 год. – чл.88 ал.4 ЗЗ / отм. /. Същата не е приложена и в цитираното от въззивния съд решение, като обвързваща го задължителна съдебна практика. Обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал. 1 т.1 ГПК, обаче, с действително относима към релевантната редакция на чл.88 ЗЗ / отм./ съдебна практика, предвид обжалване на въззивното решение с довод за дължима законна лихва от по-ранен спрямо възприетия от въззивния съд момент, не би обусловило допускане на касационното обжалване, с оглед правилото чл.271 ал.1 пр.2 ГПК. Въпреки гореизложеното и тъй като настоящата инстанция следи служебно за нищожни и недопустими съдебни решения, независимо от мотивирането на основания за допускане на касационното обжалване, съгласно възприетото в ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение ще следва да се допусне до касационен контрол като вероятно недопустимо / така при идентичен порок е обоснована недопустимост в реш. № 392 / 28.05.2010 год. по гр.д.№ 877/ 2009 год. на ВКС, ГК ,ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК /. Ищците са освободени от заплащане на държавна такса, с разпореждане на Заместник – председателя на СГС от 26.11.2010 год.. Водим от гореизложеното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение