Определение № 1499 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2453/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 63387 от 03.06.2024 г., подадена от И. С. С. и С. В. С. чрез адвокат Т. П. от САК, срещу въззивно Решение № 2390 от 19.04.2024 г. по в.гр.д.№ 14048/2023 г. на Софийски градски съд, II „ж“ възз.гр.състав. Ответникът по касация Столична община е депозирал отговор на жалбата и на изложението към нея чрез юрисконсулт В. Н.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивното решение, в резултат от частичното отменяване и частичното потвърждаване на Решение № 13701 от 29.11.2022 г. по гр.д.№ 43532/2021 г. на Софийски районен съд, 51 състав, са отхвърлени исковете с правно основание чл. 124 ГПК, предявени от С. В. С. и И. С. С. срещу Столична община за признаване за установено в отношенията между страните, че С. В. С. е собственик на 1/4 идеална част, а И. С. С. – на 3/4 идеални части от недвижим имот с идентификатор № ***, с адрес: [населено място],[жк], [улица], с площ от 92 кв.м., при съседи: имоти №№ ***, ***, ***, ***. Въззивният съд е приел, че ищците са били в брак от 15.10.1995 г. до прекратяването му с развод по силата на решение от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 81272/2015 г. по описа на СРС, 86 състав. С два договора за покупко-продажба - нотариален акт № 113 от 23.01.1997 г. по н.д.№ 685/1997 г. по описа на нотариус В. М. и нотариален акт № 9 от 05.02.2003 г. по н.д.№ 8/2003 г. по описа на нотариус Е. Е., на името на ищеца е придобит поземлен имот с пл.№ *, нанесен в к.л.№ 150, с площ от 500 кв.м., по плана на [населено място],[жк], местност „М. х.“, намиращ се на адрес: [населено място], [улица]. По силата на чл. 19, ал. 1 СК имотът е станал СИО, а след развода е преминал в режим на съсобственост между ищците при равни права. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 82 от 09.12.2019 г. по н.д.№ 832/2019 г. по описа на нотариус Ц. С., ищците са дарили на децата си ПИ с идентификатор № *** с площ от 454 кв.м., който е образуван от ПИ с пл.№ * с площ от 500 кв.м. Прието е, че след като към настоящия момент ищците не се легитимират като собственици на ПИ № ***, образуван от ПИ с пл.№ *, тъй като са се разпоредили с имота в актуалния му регулационен статут в полза на трети за спора лица, само на това основание исковете се явяват неоснователни. Въззивният съдът се е аргументирал с това, че обособеният процесен имот с идентификатор № *** представлява задънена улица; няма как имот с площ и характеристики на улица да е останал частна собственост, а при твърденията, че отчуждителното действие по отношение на обособената улица – тупик не е настъпило, следва, че площта, отредена за улица, е останала в рамките на имот с пл.№ *, нанесен в к.л.№ 150. Доколкото към настоящия момент ищците не твърдят и не се легитимират като собственици на ПИ с пл.№ *, сега представляващ ПИ № ***, то те не се явяват активно материалноправно легитимирани да претендират собствеността по отношение на обособената част от имот с пл.№ *, а именно – улицата с идентификатор № ***. Прието е, че и само на това основание исковете се явяват неоснователни. На следващо място е прието за установено, че процесният ПИ № *** се явява публична общинска собственост. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорена от страните, ПИ № *** попада в обхвата на кадастрален, застроителен и регулационен план на [населено място], местност „Т., п. н. п. в. „О. п.“ – [улица], одобрен с Решение № 44 по протокол № 32 от 10.12.2001 г. на СОС. За имота не е налице друга регулация, като регулационният план от 2001 г. е първа и единствена известна регулация за имота. Имотът е обособен от ПИ с пл.№ *, к.л. 150, район *-*, „М. х.“. Тупикът е проектиран с ширина 3,5 м. и осигурява достъп до УПИ *–*,*, който няма друг достъп до улица. На място вещото лице е констатирал, че имотът е заграден от [улица], като през същия се осъществява достъп до ПИ №№ *** и ***, образувани от УПИ *–*,*, както и до поземлен имот № ***, образуван от УПИ *–*,*. Административният акт по одобряване на плана е влязъл в сила. Посочено е, че съгласно чл. 21а, ал. 1 ЗТСУ (отм.), със застроителен и регулационен план за неурегулирани територии, както и за територии с неприложена първа регулация, се определят необходимите площи за изграждане на улиците, площадите, обектите и съоръженията (надземни и подземни) на техническата инфраструктура. За осъществяването на тези мероприятия с влизането в сила на плана собствениците на недвижими имоти отстъпват в полза на общината еднаква процентна част от имотите си, определена с плана, но не повече от 25 на сто, като на основание чл. 21а, ал. 2 ЗТСУ (отм.) от датата на влизане в сила на плана собствениците на имоти придобиват собствеността върху новообразуваните в плана парцели, а общината придобива собствеността върху отстъпените й части от имоти за изграждане на обектите и съоръженията по ал. 1, което се отразява в кадастъра и в имотния регистър. В случая от влизане в сила на кадастралния, застроителен и регулационен план на [населено място], местност „Т, п. н. п. в. „О. п.“ – [улица], одобрен с Решение № 44 по протокол № 32 от 10.12.2001 г. на СОС, процесният имот е станал публична общинска собственост, което обуславя отхвърляне на исковете изцяло. В изложение към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 227 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 735/2009 г. на I г.о., Решение № 132 от 20.05.2013 г. по гр.д.№ 942/2012 г. на I г.о. и Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477/2012 г. на II г.о. в контекста на следните въпроси: Приложимо ли е правилото на § 6, ал. 1 ЗУТ по плановете за обществени мероприятия по чл. 22 ЗТСУ (отм.), заварени от ЗУТ за част от имот, отредена за задънена улица - тупик ? Следва ли да се отхвърля правото на искове с правно основание чл. 124 ГПК за собственици на имот, от който реална част е отредена за задънена улица - тупик по чл. 22 ЗТСУ (отм.), без данни за разпореждане или отчуждаване за предвиденото с плана мероприятие за частта, и следва ли да се възприеме в този случай, че частта от имота, предвидена за улица-тупик, е станала общинска собственост на основание чл. 21а, ал. 1 ЗТСУ (отм.) ? Не е налице основание за допускане на обжалването. Първият правен въпрос предпоставя процесният ПИ № *** да е отреден за задънена улица с план по чл. 22 ЗТСУ (отм.), т.е. с план за обществени мероприятия. Фактите по делото обаче са различни и сочат на проведена с КЗРП на [населено място], местност „Т., п. н. п. в. „О. п.“ – [улица]първа регулация по смисъла на чл. 21а ЗТСУ (отм.). Отчуждителното действие на плана по чл. 21а ЗТСУ (отм.) е аналогично на предвиденото с чл. 16 ЗУТ (така: Решение № 50056 от 10.07.2023 г. по гр.д.№ 2598/2022 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 60081 от 14.07.2021 г. по гр.д.№ 3370/2020 г. на ВКС, I г.о.) и настъпва едновременно с влизането в сила на административния акт, с който се одобрява плана по чл. 21а ЗТСУ. Въз основа на влезлия в сила план по чл. 21а ЗТСУ (отм.) общината придобива собствеността върху площите за изграждане на улиците, площадите, обектите и съоръженията (надземни и подземни) на техническата инфраструктура независимо от това дали собствениците на урегулираните поземлени имоти са получили следващото им се обезщетение при условията на чл. 21а, ал. 2, като за вещно-отчуждителния ефект на плана по чл. 21а ЗТСУ е без значение и обстоятелството дали общината фактически е завзела имота и реализирала предвиденото мероприятие. Доколкото визираната в поставения въпрос предпоставка не е налице, питането няма обуславящо значение за изхода на спора, наред с което посочените от касаторите Решение № 227 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 735/2009 г. на I г.о. и Решение № 132 от 20.05.2013 г. по гр.д.№ 942/2012 г. на I г.о., обективиращи тълкуване относно вещно-правните последици на плана по чл. 22 ЗТСУ (отм.) за обществени мероприятия, съставляват неотносима съдебна практика. С Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477/2012 г. на II г.о. е даден отговор на въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ в хипотеза, при която имотът не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и установените в чл. 11 от същия закон срокове са изтекли, както и за началния момент на придобивната давност в тази хипотеза, който проблем няма нищо общо с разгледания казус, респ. и това решение съставлява неотносима съдебна практика. Второто поставено в изложението питане обобщава оплакванията на касаторите срещу правилността на въззивното решение; с него не се търси тълкуване по приложението на правна норма или правен институт, поради което по своята същност не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед настоящото произнасяне касаторите дължат да заплатят на ответника по касация разноските, които е направил за защитата пред ВКС, които в случая се определят при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК вр.чл. 37 ЗПП вр.чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на сумата 100 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия