Определение № 50002 от 11.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2114/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ТИ БИ ЛИЙЗ ООД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, против решение № 232 от 16.05.2022 г. по в. т. д. № 72/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260425/04.11.2021 г. по т. д. № 738/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. С последното са отхвърлени исковете на касатора (с предишно наименование - НТ-ПРОДЪКШЪНС ЕООД), предявени срещу ПОЛИСТРЕНА ЕООД с ЕИК[ЕИК] и Н. Н. Ю., за да се признае за установено на основание чл. 422 ГПК, че ответниците му дължат солидарно сумата от 40 000 лв. по запис на заповед, издаден на 10.09.2017 г., с падеж 01.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 08.03.2019 г., до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3930/2019 г. на Районен съд – Пловдив. В касационната жалба се излагат доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и се моли за неговата отмяна. Оспорват се изводите на въззивния съд относно това, че вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, не било възникнало и изискуемо, поради липса на изявление за разваляне на договора преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Според касатора при формирането им съдът е нарушил разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като не е съобразил разрешението по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и че съдът неправилно е приел, че ответното дружество е изправна страна по договора между страните от 10.09.2017 г., като е изпълнило задължението си да ремонтира парен котел съобразно параметрите на договора. Твърди се, че тези изводи са формирани в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 20 ЗЗД – при необсъждане на доводите и възраженията на страните относно предмета на договора и несъобразяване с действителната им воля, относно което са изложени подробни съображения. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка?; 2/ Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? 3/ Какъв е предметът на делото при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед? В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва и относимата практика, в противоречие с която счита, че е постановено въззивното решение. Против жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил общ писмен отговор от двамата ответници, чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и се изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи достъпа до касационна проверка на въззивното решение. Отчитайки обезпечителния характер на издадения запис на заповед спрямо сключения на същата дата договор, съставът на въззивния съд е обсъдил подробно: 1/ клаузите на договора за ремонт във връзка с неговия предмет и цел, а именно машината - парен котел да бъде въведена в експлоатация, съгласно изискванията й за употреба; 2/ заключението на вещото лице, според което ремонтът е извършен съгласно описаното в договора и котелът е годен да се въведе в експлоатация, тъй като работи и генерира пара – газовата горелка е сменена с нафтова, има подаване на дизелово гориво, има нова дизелова горелка, има арматура за отчитане показателите на парата и е свързан със съда за съхранение на пара, като всички продукти, доказани с представените от ответното дружество фактури, са вложени в ремонта на парния котел и в други съоръжения от поточната линия за производство на стиропор, от която е част и котелът; 3/ свидетелските показания относно ремонта и извършените изпитвания, като според част от тях поточната линия работела незадоволително и само до известна степен, а според друга част – пробите са минали успешно и е бил изваден готов блок стиропор, а проблеми е имало с друга част от поточната линия. При съвкупната преценка на събраните доказателства съдът е приел, че от тях не може да се направи извод за виновно неизпълнение на договорните задължения от страна на ответното дружество. Намерил е за несподелима тезата на ищеца, че предметът на договора е обхващал цялата поточна линия, доколкото такива обстоятелства изобщо не са били посочени в исковата молба, в която се е твърдяло единствено пълно неизпълнение на задължението за отремонтиране на парния котел, а от друга страна в договора липсват клаузи, предвиждащи задължения за ремонт на цялата поточна линия, така че тя да бъде въведена в експлоатация и да произвежда стиропор. Позовал се е на експертното заключение, според което предметът на договора така, както е сключен, е осъществен, като парният котел може да се въведе в експлоатация и самостоятелно, и отделно от цялата поточна линия. С оглед горното е заключил, че на ответника се дължи уговореното възнаграждение и че липсват предпоставки за разваляне на договора, каквото изявление се съдържа в исковата молба, съответно няма основание за връщането на получения по договора аванс, обезпечено със записа на заповед. В мотивите на решението съставът на въззивния съд действително е посочил, че предпоставките за разваляне на договора и за връщане на даденото по него, включващи на първо място отправяне на съответно изявление от ищеца, не са били налични към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, но този извод не е обусловил решаващата му правна воля за отхвърляне на исковете. Видно от изложените от съда съображения, след анализ на доказателствата той е приел, че не е налице неизпълнение, което да представлява основание за разваляне на договора съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД, съобразно изложеното в исковата молба. Поради това вторият формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК в производството по чл. 422 ГПК няма изискуемото съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК значение за изхода на спора и не удовлетворява общото селективно изискване за допускане на касационно обжалване. По отношение на останалите правни въпроси не се установява допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по предмета на делото в конкретния случай е направено в съответствие със задължителните указания, дадени в т. 17 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Липсва отклонение и от установената практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт по същество, като в случая крайният резултат по материалноправния спор е изведен именно след обсъждане на всички свързани с предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение