Определение № 326 от 31.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2260/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Софийска вода“АД, [населено място] срещу решението от 15.07.2020г. по в.гр.д.№ 217/2020г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 671/2019г. на РС Елин Пелин. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Софийска вода“АД срещу „Балкан Кейтъринг“ООД, [населено място] искове с правно основание чл.79,ал.1 и чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на суми по издадени 19 броя фактури за периода 27.09.2013г. до 30.04.2015г. в общ размер на 20 430.41лв. - стойност на услуга за доставяне на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води за периода 27.09.2013г.-30.04.2015г., ведно със законната лихва от 16.08.2016г. и обезщетение за забавено плащане за периода 07.12.2013г.-15.06.2016г. Оспорва се правилността на извода, че след като индивидуалната партида, по която са отчитани процесните услуги и тяхната стойност, е открита на името на наемателя на собственика на водоснабдявания имот - на името на „ЛКС“ООД, ответното дружество „Балкан Кейтъринг“ООД не носи отговорност за претендираните суми. Твърдението е, че тази отговорност е в лицето на собственика/носителите на вещно право на строеж или право на ползване на имота, който в това качество е потребител по силата на пар.1,ал.1,т.2 от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги /ЗРВКУ/ и чл.3,ал.1,т.1 от Наредба № 4 от 14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи. Касаторът обосновава тезата си и с разпоредбата на чл.8,ал.9 от Наредба № 4, съгласно която, наемателят на водоснабдявания имот може да заплаща услугите от името на наемодателя като е длъжен да спазва изискванията на наредбата и на договора, а когато наемателят не изпълнява последните задължения, отговорен за тях е наемодателят. Касаторът се позовава и на разпоредбата на чл.2,ал.3,чл.59,ал.1 и чл.60 от ОУ в подкрепа на твърдението си, че единствено титулярите на право на собственост или на вещно право на строеж или право на ползване, са признати от закона, от наредбата и от ОУ, като потребители на В и К услуги. Счита, че разпоредбата на чл.2,ал.3 от ОУ /в приложимата за спора редакция - утвърдените от ДКЕВР от 17.06.2006г. - потребител по смисъла на ОУ може да бъде и наемател на имот, за който се предоставят В и К услуги; лицата по ал.1,т.1 и т.2 - собственици или ползватели на индивидуални имоти или на имоти в ЕС, се задължават солидарно с наемателя за дължимите суми за ползваните В и К услуги за времето на наемното правоотношение с писмена декларация-съгласие/, е неприложима. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва, че в обжалваното решение въззивният съд е стигнал до изводи „по материалноправен въпрос, които пречат за точното прилагане на закона“, поради което е налице основанието за касационно обжалване, предвидено в чл.280,ал.1,т.3, предл.първо ГПК. Възпроизведено е твърдението, че разпоредбите на пар.1,ал.1,т.2 от ДР на ЗРВКУ и чл.3,ал.1,т.1 от Наредба № 4/2004г. са ясни и не оставят място за съмнение, че качеството „потребител“ на В и К услуги могат да имат само титулярите на право на собственост или на вещно право /строеж или ползване/ върху недвижимите имоти и тези разпоредби са императивни, следователно отговорност за претендираните суми носи собственикът на имота - „Балкан Кейтъринг“ООД. Възпроизведени са твърденията, основани на аргументите, черпени от разпоредбата на чл.8,ал.9 Наредба № 4/2004т. и се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, „още повече, че в практиката на съдилищата няма единно мнение по материалноправния въпрос по отношение на приложението на разпоредбите на пар.1,ал.1,т.2 от ДР на ЗРВКУ и чл.3,ал.1,т.1 от Наредба № 4/2004г., въпреки, че тези норми, без съмнение, са императивни”. В писмен отговор „Балкан Кейтъринг“ООД оспорва наличието на предпоставките на допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Счита, че касаторът избирателно цитира и тълкува част от относимите към спора материалноправни разпоредби и неправилно им дава квалификация на императивни, вместо дефинитивни. Посочва, че зад твърденията в изложението стои тезата на касатора, че качеството на потребител на В и К услуги имат единствено титулярите на право на собственост или на вещните права на строеж или ползване, която теза е неправилна, тъй като нормите на чл.1,ал.1,т.2 от ДР на ЗРКВУ и чл.3,ал.1,т.1 от Наредба № 4, са дефинитивни. Поддържа, че разпоредбите на пар.1,ал.1,т.2 ЗРВКУ и чл.3,ал.1,т.1 от наредба № 4, които очертават и изброяват видовете потребители на ВИК услуги, не съдържат правило за поведение, а определят вложено съдържание. Посочва, че релевантния за изхода на спора въпрос, разрешен в обжалваното решение е, има ли ответникът качеството потребител на В и К услугите на ищеца само и единствено в качеството си на собственик на водоснабден недвижим имот в хипотезата на пар.1,ал.1,т.2,б.“в“ от ДР на ЗРВКУ и, при условие, че доставчикът е открил партида по пар.1,ал.1,т.2,б.“в“ на друг субект - предприятие, ползващо вода за технологични нужди, на което е издавало фактури и е в трайни търговски отношения по доставка. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Ищецът е основал претенцията си към ответника на качеството му на титуляр на вещното право на собственост, с твърдението, че именно в това си качество е потребител на В и К услуги по смисъла на пар.1,ал.1,т.2 от ПР на ЗРВКУ и чл.3,ал.1 от Наредба № 4/2004г. Поддържал е, че „ЛКС“ООД - наемателят на ответника, по чиято индивидуална партида са отчитани услугите, е трето за процесното правоотношение лице, и отговорността е за потребителя - „Балкан Кейтъринг“ООД. Не е имало спор за съществувало наемно правоотношение между „Балкан Кейтъринг“ООД и „ЛКС“ООД за периода 2003г. - 2017г. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не ангажира доказателства, че ответникът има качеството на потребител, тъй като от представените от самия ищец доказателства - фактури и карнети е посочено, че партидата е открита на титуляр „ЛКС“ООД. Счетено е, че за ответника не е възникнала солидарна отговорност на основание чл.2,ал.3 от ОУ, тъй като отсъстват доказателства собственикът да е декларирал съгласието си наемателят да стане титуляр на партидата и да поеме солидарна отговорност за заплащане на стойността на услугите. Въззивната инстанция е била сезирана с жалба, в която са изложени доводи и оплаквания, аналогични на въведените с касационната жалба. Констатирала е, че процесните фактури са издадени от „Софийска вода“АД по партида с клиентски номер [ЕГН] /предходен № 5044520/ като и двете партиди са открити на името на наемателя на процесния водоснабдяван имот - „ЛКС“ООД, а в счетоводството на ищеца тези фактури са осчетоводени като вземания срещу „ЛКС“ООД. Приела е, че на база тези доказателства следва извод, че потребител по смисъла на пар.1,ал.1,т.2 от ПР на ЗРВКУ е „ЛКС“ООД - дружеството, на чието име е открита партидата и са фактурирани услугите. Мотивирала е, че по смисъла на чл.56 ОУ „потребител, титуляр на партида и на потребителски номер“, са тъждествени. Счетено е, че след като самият доставчик на услугите е регистрирал фактическия потребител-наемателя като „потребител“ по смисъла на закона, няма основание да изисква плащане на ползваните услуги от собственика на имота като „потребител“. Споделен е крайният извод за липса на материалноправна легитимация на ответника и извода за неоснователност на предявените искове. Искането за допускане на обжалването не може да бъде уважено: Дефинирането на въпрос с правна характеристика като общо основание за допускане на касационното обжалване е императивно изискване за допускане на факултативния касационен контрол. Касаторът не посочва обща предпоставка за допускане на касационното обжалване съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, не дава изобщо формулировка на правен въпрос, а изискването на процесуалния закон е, тази формулировка да е ясна и конкретна и да очертава пределите на произнасянето и рамките на селектирането на касационната жалба. Касационната инстанция няма правомощие да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, от оплакванията му в касационната жалба, от интерпретацията на фактите по спора и от поддържаната от него теза. В случая изводите на въззивната инстанция са основани на правните аргументи, че самият доставчик на услугата третира третото за спора лице като потребител на услугата, тъй като партидата е открита на негово име и в счетоводството на ищеца задължението е осчетоводено на третото лице. Спрямо тези релевантни за изхода на спора съображения, касаторът не формулира основание за достъп до касация - правен въпрос. В хода на производството ищецът не е изяснил този релевантен факт - кога и на какво основание процесната партида е открита на името на ползвателя на имота и защо той фигурира в счетоводството на доставчика на услугата като задължено за лице за цената, а както е посочила въззивната инстанция, тя е изградила изводите си на база представените по делото доказателства. Самостоятелен аргумент за неоснователност на искането за допускане на обжалването по този въпрос е отсъствието на надлежно въведена допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като тя е законодателно уредена в своето единство като от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а и цитирането на част от текста на разпоредбата, която очертава в своята пълнота същността на това допълнително основание, не може да изпълни ролята на обосновка за наличието на приложното й поле. На ответника следва да се присъдят поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба - сумата 1 500лв. по представения договор за правна защита и съдействие от 06.11.2020г., в което е отразено заплащането на договореното адвокатско възнаграждение в брой. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.