Определение № 3660 от 23.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1679/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 778 от 07.02.2025 г. по т. д. № 9941/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20116757 от 24.02.2024 г. по гр. д. № 8566/2021 г. по описа на СРС, с което на основание чл. 79, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) ответникът „УниКредит Булбанк“ АД е осъден да заплати в полза на Ц. М. Облашки сумата 13 400 лв., представляваща общата стойност на извършени две неразрешени платежни операции на 04.09.2020 г., всяка от които в размер на 6700 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба – 12.02.2021 г., до окончателното погасяване на задължението, както и сумата в размер на 599,29 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода от 04.09.2020 г. до 12.02.2021 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон, както и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да основе решението си на анализ на всички събрани по делото доказателства, след като обсъди доводите на страните и отговори на оплакванията по сезиралата го въззивна жалба. Счита, че съдът само е изложил формални мотиви, поради което постановеният съдебен акт е и необоснован. Изтъква, че въззивното решение е постановено и в нарушение на материалния закон, като в отклонение от нормативната уредба въззивният съд не е квалифицирал доказаното по делото поведение на ищеца по предоставяне на достъп до банкирането му на трето лице и по неподмяна на използвана парола в продължение на години като грубо нарушение на поетите от ползвателя на платежни услуги съществени задължения по договора. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при излагане на мотивите в съдебното решение всички доводи на страните и събраните доказателства по делото съгласно нормите на чл. 154, чл. 235 и чл. 236 ГПК?

2. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира съдебния акт по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК с мотиви, които съдържат собствен анализ на приетата за установена фактическа обстановка по делото и отразяват решаваща, а не проверяваща дейност на въззивната инстанция?

3. Налице ли са критериите за проявена груба небрежност по смисъла на чл. 80, ал. 3, предл. „първо“ във връзка с чл. 75, т. 3 ЗПУПС при съзнателни действия на платеца по предоставяне на трето лице на достъп до неговите персонализирани средства за сигурност във връзка с ползване на онлайн банкиране?

4. Налице ли са критериите за проявена груба небрежност по смисъла на чл. 80, ал. 3, предл. „първо“ във връзка с чл. 75, т. 3 ЗПУПС, когато платецът предоставя възможност на трето лице да нарежда банкови преводи, без да спази поето договорно задължение да уведоми банката и да поиска от нея регистриране на такова трето лице като пълномощник с определени права на достъп и с отделни потребителско име и парола, съобразно изискванията за сигурност на банката?

5. По смисъла на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД („договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили“) уговорката в договора за платежни услуги, че определено поведение на длъжника се квалифицира като груба небрежност, обвързва ли съда при преценка на правнорелевантните факти да квалифицира такова доказано в процеса поведение като проява на груба небрежност?

6. Неспазването от страна на платеца на предвидени в договора за водене на платежна сметка изисквания за сигурност на платежните операции представлява ли проява на груба небрежност от страна на платеца, ако то изпълва едновременно фактическия състав на използване на платежния инструмент в нарушение на трите нормативно определени предпоставки, очертаващи границата на дължимата грижа на ищеца – нарушение на условията за използване ( чл. 75, т. 1 ЗПУПС), неуведомяване на банката за неразрешената употреба на платежния инструмент (чл. 75, т. 2 ЗПУПС) и незапазване на неговите персонални средства за сигурност (чл. 75, т. 3 ЗПУПС)?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Ц. М. Облашки, оспорва касационната жалба като недопустима, евентуално неоснователна. Сочи, че предмет на делото е вземане по договор за предоставяне на банкови услуги, който е абсолютна търговска сделка, респективно спорът е търговски и въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК с оглед цената на предявените искове. Допълва, че е сключил процесния договор единствено с оглед политиката на банката, че открива банкова сметка на дружество, само ако и управителят си открие лична сметка, което намира да изключва качеството му на потребител, респективно спорът не е граждански. При условията на евентуалност поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира да му бъдат присъдени разноски по делото.

Третите лица помагачи на страната на ответника, Ц. В. К. и К. Т. Р., не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Оплакването на ответника по касация за недопустимост на касационната жалба е неоснователно. Съобразно заявения с исковата молба предмет на делото исканията на ищеца се основават на осъществени неразрешени платежни операции, изразяващи се в два превода на суми от откритата на негово име като физическо лице банкова сметка по договор от 24.03.2010 г., без да е изложил твърдения, че договорът е сключен във връзка с осъществявана от него търговска дейност. Данни за последното и не могат да бъдат извлечени от събраните по делото доказателства, поради което делото на основание чл. 113 ГПК следва да бъде определено за гражданско, като предвид цената на предявените искове въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че страните не спорят, че на 04.09.2020 г. са извършени два парични превода на обща стойност от 13 400 лв., всеки един от тях за сумата в размер на 6 700 лв., от банковата сметка на ищеца Ц. М. Облашки с номер [банкова сметка], открита в „УниКредит Булбанк“ АД, в полза на лицата Ц. В. К. и К. Т. Р. – трети лица помагачи на страната на „УниКредит Булбанк“ АД.

Подчертал е, че на основание чл. 70, ал. 1 и ал. 3 ЗПУПС платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й, а при липса на съгласие платежната операция е неразрешена. Посочил е, че съгласието за изпълнение на платежна операция или на поредица от платежни операции се дава по ред и начин, уговорени между платеца и съответния доставчик или съответните доставчици на платежни услуги, като съгласието за изпълнение на платежната операция може да бъде дадено и чрез получателя или доставчика на услуги по иницииране на плащане.

Позовал се е на представения по делото като писмено доказателство договор от 24.03.2010 г. за предоставяне на услугата „BULBANK ONLINE“, сключен между страните, с който банката се е задължила да осигури на клиента (Ц. М. Облашки) електронно банково обслужване чрез ползване на услугата „BULBANK ONLINE“, съгласно договора и общите условия на услугата за електронно банкиране „BULBANK ONLINE“. Намерил е, че съгласно посочените общи условия, една от услугите, включени в електронното банкиране, е възможността за извършване на преводни нареждания от сметката на клиента в местна и чуждестранна валута. Приел е, че на основание т. 9 от общите условия банката регистрира клиента по процедура, определена от нея, като генерира потребителско име и парола за достъп, които се предоставят на клиента. Отчел е, че в т. 10 от общите условия е предвидено, че при желание от страна на клиента да използва функционалността за нареждане на банкови операции са възможни следните три комбинации от средствата за идентификация и подписване/оторизиране в услугата „BULBANK ONLINE“: цифров сертификат, издаден от банката по определена от нея процедура, който клиентът изтегля и инсталира при себе си, като същият служи само за идентификация в услугата „BULBANK ONLINE“; цифров сертификат в комбинация с SMS-парола, която представлява случайна цифрова комбинация, получена от клиента на регистриран от него мобилен номер; универсален електронен подпис. Подчертал е, че съгласно общите условия използването на електронната идентификация по реда, установен в общите условия, удостоверява истинността, автентичността на наредените операции и поемането на последиците им. Съобразил е, че на основание т. 14 от общите условия, използването по електронен път на цифровия сертификат, SMS-паролата, универсалния електронен подпис или комбинация от тях има действие на положен от лице с разпоредителни права по сметките на клиента валиден подпис по смисъла на действащото законодателство и удостоверява истинността и автентичността на електронното заявление за наредената операция. Заключил е, че за да се приеме, че процесните преводи са извършени надлежно от името и за сметка на клиента, следва да се установи от страна на банката, че същите са изпълнени посредством електронно банкиране чрез ползване на услугата „BULBANK ONLINE“, съгласно договора и общите условия на услугата за електронно банкиране „BULBANK ONLINE“, а именно – че клиентът се е регистрирал успешно за ползването на услугата „BULBANK ONLINE“, като извършените платежни нареждания са идентифицирани надлежно чрез цифров сертификат в комбинация с SMS-парола, която представлява случайна цифрова комбинация, получена от клиента на регистриран от него мобилен номер, доколкото се касае до използването на функционалността за нареждане на банкови операции (т. 10 от общите условия).

Въззивният съд се е позовал на заключението по събраната по делото съдебно-техническата експертиза и намерил, че от него се установява, че процесните два парични превода са извършени след повторно активиране на услугата „BULBANK ONLINE“, което е извършено на 04.09.2020 г., непосредствено преди заявяване на преводите, като активацията е извършена от устройство, представляващо телефон „Samsung – SM – G973N“. Съдът е посочил, че съобразно констатациите на експерта процесните платежни нареждания са наредени чрез мобилно приложение „BULBANK MOBILE“ от „смартфон“ „Samsung – SM – G973N“, като преди тази дата – 04.09.2020 г., няма данни в системата за използване на услугата „BULBANK ONLINE“ чрез приложение „BULBANK MOBILE“ за потребителско ID 128221, което е свързано с ищеца. Изтъкнал е, че използваният IP адрес за активиране на услугата „BULBANK ONLINE“ чрез приложение „BULBANK MOBILE“ е „10.9.124.131“, като според поясненията, дадени от вещото лице в о. с. з. на 24.11.2023 г., в което е приета експертизата, този IP адрес не може да бъде получен, съответно използван, от клиент на мобилен оператор (въпреки че регистрацията е извършена от устройство, представляващо мобилен телефон), защото представлява нисък разряд IP адрес, един от първите адреси на интернет изобщо, служещ за основните машини в интернет, които стоят на най-ниското ниво в интернет. Заключил е, че още при повторното активиране на услугата „BULBANK ONLINE“ чрез приложение „BULBANK MOBILE“ е допуснат пропуск в сигурността на предоставяната услуга от страна на банката, доколкото е допуснато използването на услугата за потребителско ID 128221, свързано с ищеца, чрез приложение „BULBANK MOBILE“, въпреки че активирането на услугата е направено от IP адрес, който не съответства на устройството, представляващо телефон „Samsung – SM – G973N“, от което е извършена активацията, а впоследствие и процесните два броя парични преводи. Подчертал е, че посоченото несъмнено води до извод за пропуск в системата за сигурност на банката, като е предпоставка за извършването на преводи, които реално не са разрешени от действителния клиент на банката и титуляр на сметката. Допълнил е, че съобразява и посоченото от вещото лице, че при платежни операции чрез успешно инсталирано мобилно приложение „BULBANK MOBILE“ не се изпраща SMS-код, а се въвежда само цифровия сертификат, за да е възможно извършването на превода. Отчел е, че в конкретния случай платежната операция е извършена чрез мобилно приложение „BULBANK MOBILE“, от което следва, че същата е била възможна само чрез използването на цифров сертификат като метод за идентифициране на клиента, което е намерил, че е в нарушение на т. 10 от общите условия на услугата за електронно банкиране „BULBANK ONLINE“, действащи във връзка с подписания договор между страните, съгласно която разпоредба използването на функционалността за нареждане на банкови операции е предпоставено от идентификация и подписване/оторизиране в услугата „BULBANK ONLINE“ чрез цифров сертификат в комбинация с SMS-парола, която представлява случайна цифрова комбинация, получена от клиента на регистриран от него мобилен номер. Подчертал е, че съгласно посочената точка от общите условия, използването само на цифров сертификат служи единствено за идентификация в услугата „BULBANK ONLINE“ и не е достатъчно за нареждане на банкови операции, каквито представляват процесните два парични превода. Допълнил е, че самото извънпроцесуално поведение на ответника сочи на признание на факта, че и за служителите на банката е възникнало съмнение относно автентичността на процесните преводи, като непосредствено след заявяване на преводите служител на банката е направил опит за осъществяване на връзка с ищеца на посочения от него телефонен номер, който следва да служи и за допълнително средство за потвърждаване на преводите. Посочил е, че опитите са били неуспешни, но въпреки това преводите са изпълнени, което е счел, че представлява нарушение на т. 16 от общите условия към подписания договор между страните, съгласно която разпоредба банката следва да изпълни само преводи, които са редовни по форма и съдържание.

В отговор на доводите на ответника по въззивната жалба е подчертал, че по делото не се установява, че неразрешените платежни операции са причинени чрез измама от страна на клиента или в резултат на неизпълнение на едно или повече от задълженията му по чл. 75 ЗПУПС умишлено или поради груба небрежност, поради което е намерил възраженията му, че са налице основания за изключване на неговата отговорност съгласно чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, за неоснователни. Посочил е, че действително в депозирано пред „УниКредит Булбанк“ АД искане за възстановяване на средства Ц. М. Облашки е посочил, че счетоводителят на дружеството, което е негова еднолична собственост, е оторизиран да нарежда преводи, които се потвърждават от него чрез получен SMS-код, но подчертал, че посоченото искане касае и сметката на „Техно Асистънс“ ЕООД (дружеството, което е еднолична собственост на ищеца), поради което не може да се направи еднозначен извод, че ищецът е предоставил достъп на счетоводителя на дружеството до личната му сметка, а не само до тази на дружеството, която не е предмет на настоящото дело. По тези доводи е приел, че не се установява да е налице признание на неизгоден за ищеца факт, свързан с неизпълнение на задължението му по договора да пази в тайна средствата си за електронна идентификация. Изтъкнал е и че не се установява извършването на процесните неоторизирани платежни операции да е в причинна връзка с конкретно неизпълнение на поетите договорни задължения на ищеца, свързани със сигурността на използваните платежни услуги, още повече същото да е извършено умишлено или при груба небрежност. Допълнил е, че ответникът „УниКредит Булбанк“ АД не е изпълнил доказателствената тежест, възложена му в чл. 79, ал. 4 ЗПУПС, да докаже пълно и главно установяване на автентичността на платежната операция в рамките на неговото участие, нейното точно регистриране, както и че операцията не е засегната от техническа повреда или от друг недостатък, свързан с платежната услуга, за която доставчикът по иницииране на плащане отговаря, и напротив, намерил е, че по делото се установява: че процесните преводи са извършени непосредствено след повторно активиране на услугата „BULBANK ONLINE“ чрез мобилно приложение „BULBANK MOBILE“, каквото до този момент клиентът не е използвал; че самото активиране на услугата, а впоследствие и процесните два броя парични преводи, са направени от IP адрес, който не съответства на устройството, представляващо телефон „Samsung – SM – G973N“, от което са извършени активацията и преводите; че идентифицирането на клиента и извършването на платежните операции е станало само чрез цифров сертификат, доколкото е използвано мобилното приложение „BULBANK MOBILE“, позволяващо това, а не чрез цифров сертификат в комбинация с SMS-парола, както е предвидено с общите условия.

По тези доводи е обобщил, че процесните два парични превода представляват неразрешени платежни операции и доставчикът на платежните услуги, „УниКредит Булбанк“ АД, дължи възстановяване на стойността им, т.е. сумата в общ размер на 13 700 лв., ведно с дължимото обезщетение за забавено изпълнение, и потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са уважени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи два процесуални въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни и подробни мотиви защо не възприема доводите на ответника, че процесните платежни операции са разрешени, както и че по делото не се установява извършването на процесните неразрешени платежни операции да е в причинна връзка с конкретно неизпълнение на поетите от ищеца договорни задължения, свързани със сигурността на използваните платежни услуги, още повече същото да е извършено умишлено или при груба небрежност. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.

Останалите поставени от касатора въпроси не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изводите на въззивния съд и да са от значение за правилното решаване на спора. Въпросите са основани на невъзприети от въззивния съд фактически положения – за неизпълнение от ползвателя на платежни услуги на поети задължения, които да се намират в причинна връзка с осъществяване на двете неразрешени операции. Напротив, въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства е формирал ясен извод, че операциите са неразрешени – не са наредени от ищеца; че са осъществени в резултат на пропуски в сигурността на ответника и че не е налице поведение на ищеца, представляващо неизпълнение на поети с договора задължения, което да се намира в причинна връзка с осъществените преводи от банковата му сметка. Несъгласието на касатора с изводите на съда е оплакване за неправилност на решението, която не може да бъде проверена на етапа на селектиране на касационните жалби.

За пълнота следва да бъде добавено, че с цитираното от касатора решение № 139 от 27.08.2024 г. по т. д. 2767/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО е даден отговор по въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, а в частта, с която съдът се произнесъл по съществото на спора е разгледан различен от настоящия фактически състав.

Отделно от това, на настоящия състав на съда е известна практиката по решение № 154 от 14.10.2024 г. по т. д. 904/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е отговорено, че платежна операция, осъществена от доставчик на платежни услуги, без да е наредена или разрешена от платеца, дефиниран като титуляр на платежна сметка, който разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази сметка, а когато липсва платежна сметка - физическо или юридическо лице, което дава платежно нареждане, съобразно уговореното между платеца и неговия доставчик на платежни услуги, е неразрешена. Отговорът е даден при приложимост към спора на ЗПУПС отменен, но предвид липсата на промяна в уредбата на относимите към неразрешените операции разпоредби е актуален. Основан е на нормативно уреденото правило, че когато ползвател на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга е този, който носи доказателствената тежест, да установи автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяване, както и че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък, като простото регистриране от доставчика на платежната услуга на използване на платежен инструмент, не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си.

В този смисъл е и даденото тълкуване с решение на Съда на Европейския съюз от 11.07.2024 г. по дело С-409/2022 г., с което е прието, че по силата на чл. 59, § 2 от Директива 2007/64, когато ползвател на платежни услуги отрича да е разрешавал изпълнена платежна транзакция, използването на платежен инструмент, регистрирано от доставчика на платежни услуги, само по себе си не е достатъчно доказателство, че тази операция е била разрешена от платеца. Изтъкнато е, че предвид ясната разпоредба на чл. 54 от Директивата, дефинираща платежната транзакция като неразрешена при извършването й без съгласието на платеца, законодателят на Съюза очевидно не е целял установяване на разрешението за плащане да се ограничи до проверка на формалната редовност на правните актове, използвани за даването на това съгласие – съображения 73 и 74.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната относима към изводите му съдебна практика, поради което дори въпросите на касатора да бъдат лишени от въведените от него невъзприети от въззивния съд фактически положения, по отношение на тях не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Доказва разноски за платено адвокатско възнаграждение за представляването му от адвокат пред ВКС в размер на сумата 1 660 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение