Определение № 3201 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 750/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. М. В. срещу решение № 203 от 24.11.2022 г. по в.гр.д.№ 376 от 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, I граждански състав, с което частично е отменено решение № 675 от 18.05.2022 г. по гр.д.№ 1516 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от Г. М. В. против Д. Н. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да предаде на ищеца следния недвижим имот: апартамент № ...., находящ се в [населено място], [улица], ет.2, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № 18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, заедно с прилежащите към него изба № 5 с площ от 4,85 кв.м. и 11,07 % идеални части от общите части на сградата.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Поставят се следните въпроси:

1. Може ли продавачът по предварителен договор да иска предаване на владението на имота, ако бъдещата продажба не може да се осъществи поради разваляне на предварителния договор ?

2. Може ли купувачът по такъв предварителен договор да противопостави възражение за придобиване на имота по давност, при осъществено владение въз основа на предварителния договор?

3. При владение въз основа на предварителен договор, приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС и какво е съотношението й с постановките за доказателствената тежест ? По този въпрос се сочи противоречие между приетото в обжалваното решение, приетото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, в решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 594 от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 3139 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о.

4. Какво е съдържанието на владелческите действия, като елемент от придобивната давност и тяхното проявление ? Дали при установено въз основа на предварителен договор владение върху имота, осъществявано в продължение на повече от 10 години, може същото да се приеме за необезпокоявано и непрекъснато, ако владелецът- купувач е правил волеизявления за разсрочване на облигационното си задължение, както и за прехвърляне на собствеността на имота ? С какви правни и фактически действия тогава се прекъсва давността ?

5. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка ? Задължен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, като при осъществяване на своята решаваща дейност, да спази правилата на формалната и правна логика ? Трябва ли съдът да се произнесе по всички доводи на страните и да формулира становище и правен извод по отношение на всеки от тях ? По тази група въпроси се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1359 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмен отговор от 14.02.2023 г. ответникът по касационната жалба Д. Н. К. оспорва същата. Моли решението на Пловдивския апелативен съд да не бъде допускано до касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът е получил препис от въззивното решение на 05.12.2022 г., а касационната жалба е подадена на 22.12.2022 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за отхвърляне на предявения иск за собственост, въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е бил придобит от ищеца Г. М. В. на основание нотариален акт № 16 от 09.09.1997 г. и че на 08.09.2005 г. между него и ответника Д. Н. К. е бил сключен предварителен договор за продажба на този имот, но до сключване на окончателен договор не се е стигнало. На 15.05.2020 г. обаче ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху имота № 47.

Между страните било безспорно, че от датата на сключване на предварителния договор през 2005 г. ответникът Д. Н. К. е установил фактическа власт върху жилището. Изхождайки от разпоредбата на чл.70, ал.3 ЗС, съдът е приел, че фактическата власт върху имота, основана на предварителния договор, представлява владение. Поради това доказателствената тежест да обори презумпцията на чл.69 ЗС за владение била на ищеца. След като е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел, че в конкретния случай презумпцията на чл.69 ЗС не е оборена. Доказано било, че ответникът, освен че е живял със семейството си в процесното жилище непрекъснато от 2005 г. до настоящия момент, винаги е считал имота за свой, поемал е всички разходи за него, осъществявал е ремонт на общи части на сградата и на самия апартамент. От друга страна, не било доказано ищецът да е демонстрирал и противопоставял собственически права по отношение на имота по начин да смути владението на ответника- ищецът не е имал ключ от жилището, посещавал го е само в качеството му на гост, а в насрещната искова молба по бракоразводното му дело изрично е заявил, че не притежава друго жилище, освен семейното, находящо се в [населено място], [улица].

Предвид на изложеното съдът е приел, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота в продължение на повече от 10 години в качеството му на владелец и поради това е придобил имота по давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси поради следното:

1. По първия поставен въпрос /Може ли продавачът по предварителен договор да иска предаване на владението на имота, ако бъдещата продажба не може да се осъществи поради разваляне на предварителния договор ?/ не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. Поради това не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по въпроса има ясна и пълна правна уредба и непротиворечива практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика. Съобразно тази практика /например решение № 94 от 06.03.2009 г. по гр.д.№ 4825 от 2007 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 218 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 978 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др./, предварителният договор за продажба на недвижим имот няма вещно-транслативен ефект, но е основание за установяване на владение върху имота от страна на купувача по този договор, поради което продавачът по договора може успешно да ревандикира имота си от купувача, само ако предварителният договор бъде развален или прекратен, ако е отхвърлен искът по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на договора за окончателен и ако купувачът не е придобил имота на оригинерно правно основание. Приетото в обжалваното решение по този въпрос не противоречи на практиката. С него съдът е отхвърлил иска за собственост, не защото е приел, че предварителният договор от 08.09.2005 г. е имал вещно-транслативен ефект и поради това продавачът по този договор няма право да го ревандикара от купувача, а защото ответникът- купувач по предварителния договор е придобил имота на друго правно основание- давностно владение по чл.79, ал.1 ЗС, осъществявано непрекъснато в продължение на повече от 10 години.

2. По втория поставен въпрос /Може ли купувачът по такъв предварителен договор да противопостави възражение за придобиване на имота по давност, при осъществено владение въз основа на предварителния договор?/ също не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. Поради това не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по въпроса има ясна и пълна правна уредба и непротиворечива практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика. Съобразно закона и съдебната практика, всеки владелец на имот, включително и владелецът по предварителен договор, по предявен срещу него иск за собственост може да заяви възражение за придобиване на имота по давност, както е прието и в обжалваното решение.

3. По третия поставен въпрос /При владение въз основа на предварителен договор, приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС и какво е съотношението й с постановките за доказателствената тежест ?/ приетото от въззивния съд съответства на практиката на ВКС по приложението на чл.69 ЗС, включително и посочените от касатора решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 594 от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 3139 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., според които се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго и че в тежест на този, който оспорва владението, е да докаже, че владелецът държи имота за другиго.

Решението не противоречи на посоченото Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС относно разпределението на доказателствената тежест при спор за собственост между лица, всяко от които разполага с нотариален акт за собственост. Напълно в съответствие с приетото в това тълкувателно решение, в обжалваното решение е прието, че всяка от страните следва да докаже своето право. С оглед събраните по делото доказателства съдът е счел, че в случая ответникът е доказал придобиването на правото на собственост върху процесния имот на оригинерно основание- поради осъществено владение върху имота в продължение на повече от 10 години. Фактът, че при доказване качеството на владелец на имота на ответника, е зачетена презумпцията на чл.69 ЗС, не означава че съдът е признал права на ответника, без тези права да са били доказани.

4. По четвъртата група поставени въпроси /Какво е съдържанието на владелческите действия, като елемент от придобивната давност и тяхното проявление ? Дали при установено въз основа на предварителен договор владение върху имота, осъществявано в продължение на повече от 10 години, може същото да се приеме за необезпокоявано и непрекъснато, ако владелецът- купувач е правил волеизявления за разсрочване на облигационното си задължение, както и за прехвърляне на собствеността на имота ? С какви правни и фактически действия тогава се прекъсва давността ?/ също не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. Поради това не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по поставените въпроси има ясна и пълна правна уредба и непротиворечива практика на ВКС, в смисъл, че владението се прекъсва само от действия на собственика /не и на самия владелец/ и то само с изрично посочените в закона действия /действия, посочени в чл.81 ЗС и чл.84 ЗС във връзка с чл.116 ЗЗД, каквито по конкретното дело не са доказани/; че предявяването на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД или изразяването на желание да се прехвърли собствеността на имота по нотариален ред не прекъсва придобивната давност на владелеца по предварителния договор и че владението е смутено /неспокойно/, само когато е установено или се поддържа от владелеца с насилие- чрез употреба на физическа сила или заплаха срещу личността на собственика, докато трае насилието спрямо него. В този смисъл са например решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 6873 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 43 от 13.05.2022 г. по гр.д.№ 3941 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др. От постановяването на тази практика не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на практиката, а приетото от съда в обжалваното решение напълно съответства на тази практика.

5. По петата група поставени въпроси /Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка ? Задължен ли е съдът да да обсъди всички възражения и доводи на страните, като при осъществяване на своята решаваща дейност, да спази правилата на формалната и правна логика ? Трябва ли съдът да се произнесе по всички доводи на страната и да формулира становище и правен извод по отношение на всеки от тях ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1359 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. Напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил и се е произнесъл по всички относими към спора доводи на страните, съдържащи се във въззивната жалба и в отговора на същата.

Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване: За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на горепосочената разпоредба е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗЗД, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че решението е основано на неприложима към конкретното правоотношение правна норма от З. /отм./: видно от мотивите на въззивното решение, позоваване на З. /отм./ няма. Изводите, до които е достигнал съда, след анализ на събраните по делото доказателства /че ответникът е придобил процесния имот по давност/, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение