Определение № 4757 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3346/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Делото е образувано по частни касационни жалби на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез процесуалния й представител гл. инсп. С. К., и адв. И. Р.- особен представител на ответника В. И. Ц., ЕГН [ЕГН], срещу определение №1428 от 10.06.202 4г. по ч. гр. д. №1509/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено определение от 29.03.2024 г. по гр.д № 10554/2020г. на Софийския градски съд, І-2 състав, с което е допълнено в частта му за разноските определение от 07.12.2023г. за прекратяване на производството по делото поради отказ от иска, като е постановено изплащане на възнаграждение на особения представител в размер на 16800 лв. и е отхвърлено искането му за изплащане на такова в размер на 30094,55 лв.

С жалбата на КОНПИ определението се обжалва в частта му, с която въззивният съд е потвърдил определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение на особения представител в размер на 16800 лв., като се излагат доводи за неправилност на определението в посочената му част, иска се отмяната му и определяне на адвокатско възнаграждение в по- нисък размер. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се твърди наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.

Постъпил е отговор на частната касационна жалба от ответната страна по нея- адв. И. Р.- особен представител на ответника В. И. Ц., ЕГН [ЕГН], с който същата се оспорва и се иска оставянето й без уважение.

С жалбата на адв. И. Р.- особен представител на ответника В. И. Ц., ЕГН [ЕГН], определението се обжалва в частта му, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за оставяне без уважение на искането й за определяне и изплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 30094,55 лв. с ДДС. Излагат се доводи за неправилност на определението в посочената му част, иска се изменението му и определяне на адвокатско възнаграждение в размер на 30094,55 лв. с ДДС. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

Постъпил е отговор на частната касационна жалба от ответната страна по нея- КОНПИ, чрез процесуалния й представител гл. инсп. С. К., с който същата се оспорва и се иска оставянето й без уважение.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното:

Частните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лица, които имат правен интерес да обжалват, и срещу подлежащо на обжалване определение.

Първоинстанционното производство по гр.д № 10554/2020г. на Софийския градски съд, І-2 състав, е било образувано по искова молба от 05.10.2020г., с която Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество /с актуално наименование Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество/ е предявила срещу В. И. Ц. иск с правно основание чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 1 354 879,19 лв. Тъй като ответникът не е бил открит на постоянния и настоящия си адрес и не е било установено да има сключен трудов договор с определение от 15.06.2021г. съдът е указал на ищеца внасянето на депозит за назначаване на особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК в размер на 25 078,79 лв. След внасяне на посочената сума с определение от 18.05.2022 г. съдът е назначил съгласно чл.47, ал.6 от ГПК за особен представител на ответника определената от САК адв. И. Н. И.- Р.. На особения представител е връчен препис от исковата молба на 25.07.2022 г., като на 22.08.2022 г. тя е подала писмен отговор на същата от името на ответника. Препис от отговора е връчен на 16.09.2022 г. на ищцовата страна, по повод на което тя е депозирала становище от 03.10.2022г. Преди насрочване на делото в открито съдебно заседание с молба от 09.11.2023г. въз основа на решение от 01.11.2023г. КОНПИ е заявила отказ от предявения иск. В мотивите на взетото решение за отказ е прието, че отказът се извършва във връзка с новоприетото ТР № 4/18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, като след повторен анализ била установена липса на значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ за проверявания период в имуществото на ответника. С определение от 07.12.2023 г. съдът е прекратил исковото производство на основание чл. 233 от ГПК. Препис от определението е връчен на ищеца на 15.12.2023г., а на особения представител на ответника- на 09.01.2024г. С молба от 10.01.2024г. особеният представител на ответника е заявил искане по реда на чл.248 от ГПК за изменение на определението от 07.12.2023г. в частта за разноските, като определеният депозит за особения представител бъде увеличен с дължимия ДДС в размер на 20%, тъй като не бил съобразен § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждение /НМРАВ/. Поискано е този депозит да бъде изплатен на особения представител. С молба от 22.02.2024 г. ищцовата страна е оспорила искането на особения представител, като е посочила, че следва да се изплати възнаграждение само за изготвения отговор на исковата молба при отчитане на принципите по чл. 36, ал. 2 ЗА и при съобразяване на решението от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз /СЕС/. С постановеното по делото първоинстанционно определение от 29.03.2024 г. съдът е приел, че на особения представител следва да се изплати възнаграждение в размер на 14 000 лв. без ДДС или 16 800 лв. с ДДС. Приел е за неприложими правилата на Наредба № 1/2004 г., като противоречащи на чл. 101, ал. 1 ДФЕС съгласно решението от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС. Поради това съдът определил по своя преценка размера на възнаграждението, отчитайки че делото е около 1000 страници, по него не е проведено нито едно открито заседание и извършената от особения представител по него работа се е изразила със запознаване с делото и подаване на писмен отговор на исковата молба. За да потвърди така постановеното определение, въззивният съд е приел, че първоначално определеният размер на възнаграждението на особения представител може да бъде променян при изменение на обстоятелствата- да бъде увеличен при необичайно продължително и усложнено развитие на производството или да бъде намален, ако производството не се развие в пълнота и приключи по-рано поради прекратяването му, като основание за корекцията му е съобразяване на реално извършения обем дейност от особения представител. Приел е, че в случая особеният представител е подал единствено отговор на исковата молба, във връзка с което се е запознал с материалите по делото, приложени към нея, като делото не е било насрочено в открито заседание и по него не е било провеждано такова. При това положение съдът е счел, че има основание за корекция на първоначално определеното на особения представител възнаграждение. Посочил е, че съдът не е нормативно ограничен при определяне на размера на възнаграждението, тъй като приетата на основание чл. 36, ал. 2 ЗА регулация на минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на правото на ЕС, както е установено с решението от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС, поради което не следва да се прилага от националния съд. Приел е, че определеното от първоинстанционния съд възнаграждение в размер на 14 000 лв. без ДДС или 16 800 лв. с ДДС е справедливо и обосновано, поради което е потвърдил обжалваното пред него определение.

Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК към частната касационна жалба, подадена от КОНПИ, се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК поради противоречие на обжалваното определение с решения на Съда на Европейския съюз. Изложението съдържа цитати от решения на СЕС, но в него не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който според жалбоподателя е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираните решения. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С оглед на посочените указания и доколкото в изложението КОНПИ не е посочила конкретен правен въпрос, то касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната му от КОНПИ част не може да се допусне.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК към частната касационна жалба, подадена от адв. И. И.- Р., се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /Определение №2995 от 13.06.2024г. по к.ч.гр.д.№991/2024г. и Определение №50257 от 07.06.2023г. по гр.д.№3297/2022г./ по следните въпроси, които според касатора са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1.Допустимо ли е намаляване на претендиран адвокатски хонорар за особен представител и под определения от НМРАВ минимум предвид факта, че производството не се е развило докрай пред първата инстанция, поради отказ от иск на КОНПИ, но като се вземат предвид съществената фактическа и правна сложност на делото, включително и условията на невъзможност ответникът по делото да бъде намерен?

2. Допустимо ли е намаляване на претендиран адвокатски хонорар за особен представител, чийто размер е определен с решение на Софийски адвокатски съвет в случаите, при които производството по делото не се е развило докрай пред първата инстанция, поради отказ от иск на КОНПИ?

3.Следва ли да бъде заплатен в пълен размер внесения от КОНПИ адвокатски хонорар за особен представител в случай, че по почин на КОНПИ производството по делото не се е развило докрай поради отказ от иск, основан на постановките на ТР № 4/18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС?

4. При извършване на преценката по чл.78, ал.5 от ГПК в хипотезата на отказ от иска на ищеца, обвързан ли е съдът с мотивите на отказа от иска на ищеца и ако да- то може ли въз основа на мотивиран отказ с постановки на тълкувателно решение да се мотивира и възражение за прекомерност на внесен адвокатски хонорар за особен представител на ответника по делото, чието производство е преждевременно прекратено?

Така поставените в изложението въпроси са свързани с възможността за изменение на определеното от съда адвокатско възнаграждение на особения представител на ответника в случай, че производството по делото не се е развило докрай поради извършен от ищеца отказ от иска, както и с обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при изменението му. Същите са от значение за изхода на делото, доколкото в обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по тях, поради което е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не са налице обаче специалните предпоставки на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 от ГПК, тъй като по въпросите е формирана съдебна практика, на която обжалваното определение не противоречи. Съгласно същата /Определение № 3975 от 30.08.2024г. на ВКС по ч. гр. д. № 2806/2024 г., четвърто г.о./ при прекратяване на делото поради отказ от иска на особения представител на ответника се дължи възнаграждение за положения от него труд по защитата на ответника, без значение какви са причините за отказа, като релевантният момент за остойностяване на този труд е откритото съдебно заседание, в което е постановено определението по чл. 233 ГПК, а когато е в закрито заседание- моментът на връчения препис от определението на особения представител. Съдът определя възнаграждението съобразно естеството, характеристиката и обема на дадената защита на ответника по критерии, които проявяват фактическата и правна сложност на конкретното дело. Съдът остойностява труда на особения представител съобразно пазара, на който адвокатите с подобна квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална защита по подобни дела. Обемът на престирания труд по защита на ответника винаги е от значение при определяне на възнаграждението на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, включително когато делото е прекратено поради отказ от иска. В акта, с който установява редовността на връчването (условията по чл. 47, ал. 1- 5 ГПК) и разпорежда съобщението със съдебните книжа да се приложи по делото, съдът определя предварителни разноски за възнаграждение според очаквания труд по защитата на ответника от особен представител и ги поставя в тежест на ищеца. Възнаграждението на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК се изплаща не с акта по назначаване, а с крайния съдебен акт – с решението или с определението за прекратяване на делото, както и с определението за спиране (аналогия с чл. 3, т. 2 НЗПП) или с прекратяване на представителната власт, напр. при отказ от представителство или при доброволно упълномощаване на адвокат. Тогава съдът преразглежда въпроса дали поставените в тежест и внесени от ищеца първоначални разноски съответстват на определеното възнаграждение и процедира съответно. Въпросът може да се постави от ищеца или от особения представител при условията по чл. 248 ГПК. С решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 СЕС прие, че член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да определи разноски за адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен от съсловната организация, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.Решението по дело С-438/22 на СЕС (чл. 633 ГПК) и ретроактивният му ефект задължават всеки национален съд при определяне на възнаграждение на особения представител на ответника да не прилага НМРАВ, към която препраща чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК.

Обжалваното определение е в съответствие с така формираната съдебна практика, която настоящият състав на съда споделя. Въззивният съд е приел, че на назначения особен представител на ответника следва да бъде определено и изплатено адвокатско възнаграждение за осъществената от него правна защита съобразно положения от него труд до прекратяването на производството по делото и фактическата и правна сложност на спора, като макар и това да не е изрично посочено в определението, съдът е съобразил и пазара на адвокатските услуги. При определяне на възнаграждение съдът е посочил, че не следва да прилага приетата от Висшия адвокатски съвет НМРАВ, тъй като същата съгласно решението от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС противоречи на правото на ЕС. Посочените в изложението съдебни актове, на които касаторът твърди че противоречи обжалваното определение, са неотносими към процесния казус. В Определение №2995 от 13.06.2024г. по к.ч.гр.д.№991/2024г. съдът се е произнесъл по отговорността на ищцовата страна за направените от ответника разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/ при прекратяване на делото поради отказ от иска, т.е. определението се отнася до действително направени от ответника разноски, а не до определяне на възнаграждение на особен представител. С Определение №50257 от 07.06.2023г. на ВКС по гр.д.№3297/2022г. съдът е определил окончателен размер на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция на назначените особени представители на ответниците за производство, което се е развило докрай и е приключило с определение, с което обжалваното въззивно решение не е било допуснато до касационно обжалване. Предвид горното няма основание за допускане на касационно обжалване на определението и по частната касационна жалба на адв. И. И.- Р..

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV- то г. о.,