Определение № 106 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4336/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Ж. от [населено място] срещу въззивно решение № 262712 от 26.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 15419/2019 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 197769 от 21.08.2019 г. по гр. д. № 17935/2017 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Г. С. Г. иск с правна квалификация чл. 45, вр. с чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на личното достойнство на ищеца, авторитета му като адвокат и огорчение от несправедливото присвояване на възнаграждението му, тормоз, нерви и изнудването му да заплаща допълнителни суми за непричинени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 19.08.2016 г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, с която са предявени при условията на обективно съединяване искове за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди. По отношение на иска за имуществени вреди производството по делото е прекратено с влязло в сила протоколно определение от 09.02.2018 г. по гр. д. № 17935/2017 г. на Софийския районен съд, потвърдено с определение № 26854 от 23.11.2018 г., постановено по в. ч. гр. д. № 7658/2018 г. на Софийския градски съд. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е претърпял неимуществени вреди в размер на 7000 лв. вследствие на злоупотреба с доверие от страна на ответника на основата на отношенията клиент – адвокат, уронване на личното му достойнство, авторитета му като адвокат и огорчение, тормоз и нерви и заблуда, че ответникът ще му изплати сумите по договори за правна защита и съдействие, както следва: по договор № 127/13.04.2014 г., по който е уговорено възнаграждение от 500 лв., договор № 112/22.03.2014 г., по който е уговорено възнаграждение от 1500 лв., договор № 140/30.08.2014 г., по който е уговорено възнаграждение в размер на 2000 лв. и договор № 128/13.06.2014 г., по който е уговорено възнаграждение в размер на 1 800 лв., което същият не е сторил. С оглед на изложените обстоятелства въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иск е чл. 45 ЗЗД, по който иск се е произнесъл и първоинстанционният съд. По делото е установено, че с влязло в сила на 27.07.2018 г. решение № 231810 от 06.10.2017 г., постановено по гр. д. № 12519/2015 г. на Софийския районен съд, потвърдено с решение № 5154 от 27.07.2018 г., постановено по гр. д. № 266/2018 г. по описа на Софийския градски съд, със сила на пресъдено нещо между страните по настоящия спор е установено, че ответникът не дължи уговорените адвокатски възнаграждения по посочените четири договора за правна защита и съдействие. Изложени са съображения, че съдебното решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, поради което не е налице противоправно поведение на ответника, основаващо в злоупотреба с доверие от страна на ответника на основата на отношенията клиент – адвокат, уронване на личното му достойнство, авторитета му като адвокат и огорчение, тормоз и нерви и заблуда, че ответникът ще му изплати сумите по договорите за правна защита и съдействие. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК разрешеният с влязлото в сила решение спор не може да бъде пререшаван, поради което не следва да се обсъждат събраните в хода на производството гласни доказателства. В заключение е направен решаващ извод, че по делото не са установени елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, респ. за неоснователност на предявения иск. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото; 2. Допустимо ли е във въззивното производство да се събират нови доказателства и да се съберат отказаните за събиране от първата инстанция доказателства и доказателствени средства, при пропуск на първата инстанция да посочи в доклада всички предявени искове, да определи правилно правната им квалификация, подлежащите на доказване факти и обстоятелства и как се разпределя доказателствената тежест между страните; 3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение; 4. Може ли съдът да игнорира извънсъдебно признание от ответника пред свидетели, че дължи сумата от 5800 лв. и направено от него достоверно признание на неизгоден за него факт – липсата на реално предаване на сумата 5800 лв. и наличието в неговия патримониум и държане на тази сума, че ще бъдат уредени финансовите отношения между страните и да откаже да обсъди тези от основно значение за правилното решаване на делото свидетелски показания и достоверно признание на неизгоден за ответника факт в първоинстанционното и във въззивното решение при извършване на въззивния контрол и решаване на делото; 5. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно решение; 6. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях; 7. Определя ли се предметът на спора от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита; 8. Длъжен ли е въззивният съд да разреши материалноправния спор по същество в случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска и той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението; 9. Длъжен ли е въззивният съд в рамките на правомощията си, ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска и трябва ли да разреши материалноправния спор по същество, като определи правната квалификация на предявените искове и се произнесе по основателността му. Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а четвъртият въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Г. С. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая по отношение на първите два въпроса, свързани с направени от касатора оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото, следва да се отбележи, че съгласно дадените в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при позоваване на такива от страната във въззивната жалба или отговора, като в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността за посочване на относими към делото доказателства, което са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая във въззивната жалба на настоящия касатор са направени оплаквания във връзка с доклада по делото, но такива нарушения не са констатирани от въззивния съд. По втората група въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената ѝ дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последните три въпроса също са решени в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително и с посоченото от касатора решение № 161 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г. на ВКС, IV г. о., с която е прието, че правната квалификация на иска се определя от съда с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск, а посочената от ищеца правна квалификация не е обвързваща за съда. В рамките на правомощията си въззивният съд, който е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон, извършва самостоятелна проверка на правната квалификация. При констатация, че тя е неправилно определена от първата инстанция, трябва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши материалноправния спор по същество. В настоящия случай първоинстанционният съд, с оглед изложените в исковата молба и в уточняващите молби твърдения, е определил правната квалификация на предявеният иск. В мотивите на обжалваното решение съдът, с оглед и въведените във въззивната жалба оплаквания, е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, определил е правната квалификация на иска съобразно наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба и е достигнал до извода, че същата е правилно определена от първоинстанционния съд. Поради това, обжалваният въззивен акт е в съответствие със задължителната съдебна практика обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставения въпрос липсват, тъй като не е налице неяснота или непълнота на правната уредба и е налице изобилна съдебна практика на ВКС, с която решението е съобразено. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника сумата 300 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,