Определение № 1027 от 05.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2061/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Й., чрез адв. П. Р., срещу решение № 36 от 11.01.2024 г., постановено по гр. д. № 2411/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260753/25.05.2023 г., постановено по гр.д. № 779/2018г. по описа на Софийски градски съд, с което Д. Р. Д. е осъдена солидарно с К. П. И. да заплати на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД на „Банка ДСК“ АД сумата от 101 868 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.01.2015 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускането му до касационно обжалване. В срока за отговор ответникът „Банка ДСК“ АД, гр. София, чрез старши юрисконсулт А. М., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответника по делото срещу осъдително въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 101 868 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че С. П. П. е влогодател при „Банка ДСК“ АД по силата на сключени договори за срочен влог от 30.04.2010 г. за сумата от 30 000 лв. и от 11.05.2010г. за сумата от 86 618,82 лв. На 30.06.2010 г. в „Банка ДСК“ АД се явила ответницата Д. Й., като се е легитимирала с лична карта, издадена на името на Е. В. Ц.-С., която й била предоставена от ответника К. И.. Ответницата се представила като пълномощник на влогодателя С. П. с нотариално заверено пълномощно от 21.06.2010г. Подала уведомления за изгубени документи за влог и по нейно искане двата му срочни влога са закрити. Ответницата се разпоредила със средствата от влоговете, откривайки нов срочен влог въз основа на сключен със С. П. договор за срочен влог от 30.06.2010 г. за сумата от 14219,79 лв., а сума от 101 868 лв. е превалутирана в 52 000 евро и е изтеглена в брой от ответницата. По жалба на С. П. на 02.07.2010 г. е започнало досъдебно производство № 5349/2010 г. по описа на СДВР срещу неизвестен извършител. С постановление от 10.03.2011 г. К. И. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление- измама, а с постановление от 15.07.2010г. Д. Й. е привлечена като обвиняема за същото престъпление. Въз основа на протоколи за разпознаване от 14.07.2010 г., съдът е приел за установено, че ответницата е разпозната от служители на банката - ищец, които са работили там към 30.06.2010г. Прието е за установено също, че в периода 25.01.2012 г. - 22.02.2012 г. от разследващите органи са изпращани искания до „Банка ДСК“ АД за представяне на писмени доказателства и данни, необходими за установяване местонахождението на свидетели. В писмата фигурира номерът на досъдебното производство, но не и имената на обвиняемите. Съдът е посочил, че материалите по досъдебното производство не са предявявани на ищцовата банка в качеството й на ощетено юридическо лице, тъй като разследващите органи са приели, че качество на пострадал има влогодателят С. П. и на него му е предявено разследването. На 08.07.2013 г. срещу К. И. и Д. Й. е внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано н.о.х.д. № 12161/2013 г. по описа на СРС. В проведеното на 10.06.2014 г. открито съдебно заседание съдът е разпоредил да бъде уведомено ощетеното юридическо лице „Банка ДСК“ АД, като по наказателното дело няма доказателства на коя дата е връчено съобщението, изпратено до „Банка ДСК“ АД, но неин представител се е явил в открито съдебно заседание на 30.10.2014 г. С влязла в сила на 10.08.2021 г. присъда по н.о.х.д. № 3711/2016 г. на СРС Д. Й. е призната за виновна в това, че на 30.06.2010 г. в гр. София, в банка „ДСК“ АД в съучастие като съизвършител с К. И. /помагач/ чрез използването на неистински документи - нотариално заверено пълномощно от 21.06.2010 г., на което е придаден вид, че изхожда от упълномощителя С. П. и упълномощен - Е. В. Ц.- С. и операционна бележка № 63, на която е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на Е. С., получила без правно основание чуждо, собственост на „Банка ДСК“ АД, движимо имущество-сумата от 52000 евро, с левова равностойност 101 868 лв., с намерение да ги присвои. Със същата присъда К. И. е признат за виновен в това, че на 30.06.2010 г. в гр. София, в банка „ДСК“ АД в съучастие като помагач на Д. Й.- извършител, умишлено е улеснил Й. чрез набавяне на средства /предоставил й лична карта на името на Е. С. и неистински частен документ-нотариално заверено пълномощно от 21.06.2010 г., на което е придаден вид, че изхожда от упълномощителя С. П. и упълномощен- Е. С./, чрез използването на неистински документи - нотариално заверено пълномощно от 21.06.2010 г. и операционна бележка № 63, да получи без правно основание чуждо, собственост на „Банка ДСК“ АД движимо имущество-сумата от 52 000 евро, с левова равностойност 101 868 лв., с намерение да ги присвои. С влязло в сила решение № 956/14.02.2017г. по гр.д. № 20230/2014 г. на СГС, „Банка ДСК“ АД е осъдена на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.421 от ТЗ да заплати на С. П. сумата от 101 398,83 лв., депозирани по влог по договори за срочен депозит, ведно със законната лихва от 16.12.2014 г. и 30600 лв. - мораторна лихва за периода от 01.01.2012 г. до 16.12.2014 г. При така приетото за установено предявеният иск е счетен за основателен. Позовавайки се на чл. 300 ГПК, въззивният съд е приел, че предвид влязлата в сила присъда е доказано противоправно поведение на ответниците, както и причинени на ищцовата банка в пряка причинна връзка от това поведение имуществени вреди в размер на 101 868 лв. За неоснователно е счетено правопогасяващото възражение на ответницата Д. Й., че вземането на банката е погасено по давност. Изложени са мотиви, че по силата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриването на дееца и от същия момент то става изискуемо, защото от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, като не е необходимо авторството и деянието да се установяват по специален ред. Съдът е посочил, че въпросът кога е станало откриването на дееца, респ. кога е започнала да тече давността за вземането е фактически и се решава според всеки конкретен случай. По настоящето дело предвид характера на извършеното престъпление-измама чрез използване на неистински документи, то очевидно самоличността на извършителите не е могла да бъде известна на ищцовата банка и давност не е започнала да тече от датата на извършване на престъплението - 30.06.2010 г. За неоснователни са счетени твърденията на ответницата, че банката е узнала самоличността на извършителите през месец юли 2010 г., предвид извършените разпити по досъдебното производство на нейни служители, извършените от тях разпознавания, както и водената писмена кореспонденция между органите на разследването и банката. За да направи този извод, въззивният съд е приел, че разпитаните свидетели и тези, разпознали ответницата като извършител, не са измежду представителите на банката, упълномощени да правят или да приемат волеизявления от и за ищцовата банка. На следващо място на основание чл.198 от НПК, разпитаните свидетели нямат нито задължение, нито разрешение да разгласяват материалите по разследването и да уведомят представителите на банката за самоличността на извършителите. Във водената с ищеца кореспонденция не са посочвани имената на обвиняемите и ищцовата банка, доколкото не е имала право на достъп до досъдебното производство, не е имало как да узнае имената на извършителите. Съдът е посочил, че материалите по досъдебното производство не са били предявени на ищеца, а на влогодателя С. П.. Едва с получаване на писмото, в изпълнение разпореждането на съда от открито съдебно заседание от 10.06.2014 г., ищцовата банка е узнала за самоличността на извършителите, т.е. това е датата, на която за ищеца са открити двамата извършители. Въззивният съд е посочил, че тази дата не е установена, но дори и да се приеме, че това е датата на проведеното открито заседание 10.06.2014г., то до предявяването на иска-18.01.2018 г., петгодишният давностен срок не е изтекъл. С предявяване на иска и на основание чл.116, б.“б“ от ЗЗД, течението на давността е прекъснато. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът изразява несъгласието си с изводите на въззивния съд относно началния момент, от който е прието, че е започнала да тече погасителна давност. Поддържа, че няма императивна норма, която да закрепя предявяването на материалите по досъдебно производство като начален момент, от който тече давността, като съдът не е следвало да изключва останалите доказателства, събрани по делото. Предвид посоченото съдържание на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва, че касаторът не е формулирал правен въпрос, по който иска да се допусне касационно обжалване, което с оглед приетото в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Касае се за оспорване правилността на изводите на въззивния съд относно конкретния момент, в който в случая е прието, че е открит деецът и съответно е започнала да тече погасителната давност – датата, на която ищцовата банка е получила съобщението от районния съд, изпратено в изпълнение разпореждането от проведеното на 10.06.2014 г. открито съдебно заседание. Т.е. въпросът е фактически, а не е правен, като отговорът му изисква анализ на събраните по делото доказателства и преценка правилността на изводите на въззивния съд, каквато преценка не се извършва в производството по чл. 288 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал и наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, защото не е посочил практика на ВКС по приложението на чл.114, ал.3 ЗЗД в противоречие с която счита, че съдът се е произнесъл, нито е обосновал защо смята, че произнасянето от ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора в полза на „Банка ДСК“ АД следва да се присъди сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение