Определение № 5143 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 254/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Д. Б., представляван от адв. С. А., срещу решение № 349/20.10.2024 г., по в. гр. д. № 382/2024 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на касатора, че Д. Б. Б. е собственик на УПИ *-*, ведно с построените в него сгради, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], община Пазарджик, ведно с построените в него сгради: сграда с идентификатор ****, с предназначение: жилищна сграда, еднофамилна, сграда с идентификатор ****, гараж, две селскостопански сгради с идентификатори **** и ****, като жалбоподателят е осъден да предаде на собственика владението на процесния имот и сгради, както и да му заплати сумата от 5 000 лв., по предявения като частичен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД от сума в общ размер от 15 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода 16.05.2018 г. до 16.05.2023 г. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото? Длъжен ли е въззивният съд да обсъжда доказателствата в цялост и да подчинява процесуалните си действия на принципа на установяване на истината?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и твърдения на страните и да мотивира решението си като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“ Длъжен ли е въззивният съд да изложи подробни ясни и обосновани мотиви и може ли правните изводи на съда да са противоречиви и декларативни?“, както и следните материалноправни въпроси: 1. „При определяне на конкретния размер на обезщетението следва ли да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точно тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да посочи в мотивите онези от тях, които обуславят решаващ извод за размера на дължимото обезщетение, като посочи механизма на правно-логически разсъждения при заключението, че присъденият от него размер е справедлив?“; 2. „При определяне размера на обезщетението следва ли да се съобрази с икономическата обстановка в страната по време на настъпване на вредите и с присъжданите в практиката на ВКС размери на обезщетения при аналогични случаи?“. Не се сочи съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното въззивно решение. В допълнение касаторът се позовава на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. В законоустановения срок не е постъпил отговор на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в частта, в която е обжалвано въззивното решение постановено по предявения по чл. 108 ЗС иск, поради което е допустима. В останалата част, в която се обжалва въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционния акт за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД, постановеното решение не подлежи на последващ контрол на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – предвид цената на предявения иск. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел следното: Предмет на разглеждане са обективно съединени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявени от Д. Б. Б. срещу жалбоподателя. В исковата молба ищецът е твърдял, че с влязло в сила на 21.10.2021 г. решение по гр. д. № 1607/2018 г. на Пазарджишкия районен съд е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Б. Д. Б., че Д. Б. Б. е собственик на основание наследяване по завещание на процесния имот и сгради. В производството ответникът се е легитимирал с нотариален акт за сделка, като праводател по същата е била неговата майка В. И. М.. Ответникът не е подал отговор на исковата молба. Установено е, че с влязло в сила решение по гр. д. № 2221/2023 г. на Пазарджишкия районен съд е отхвърлен предявения от В. И. М. срещу Д. Б. Б. иск за делба на процесния имот и сгради. Прието е, че между страните липсва съсобственост. С гласни доказателства е доказано, че имотът се владее от ответника и неговата майка. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила съдебно решение е установено съществуването на право на собственост в полза на ищеца на твърдяното придобивно основание. Ответникът упражнява фактическа власт върху процесния имот без основание. Препратил е към мотивите на районния съд, след като е изложил собствени фактически и правни изводи, които са обусловили решаването на материалноправния спор, както и е обсъдил въведените във въззивната жалба оплаквания. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият процесуалноправен въпрос е обусловен от задължението на въззивния съд да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/. В мотивите на обжалваното решение се съдържа обсъждане на доказателствата за всички правнорелевантни факти, посочване кои факти са намерени за установени и въз основа на кои доказателства, както и разглеждане на исканията и възраженията на страните. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК. Оплакванията във въззивната жалба на ответника – касатор са били свързани единствено с образуваното производство по иска за делба на В. И. М. и наличието на основание за спиране на настоящото производство. Същите са обсъдени от въззивната инстанция. Вторият процесуалноправен въпрос е обоснован със задължението на въззивната инстанция да изложи мотивирани и обосновани правни изводи по съществото на спора. В трайната съдебна практика се приема, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Въззивният съд е преценил правнорелевантните факти, изложил е свои мотиви по съществото на спора, които е обосновал, обсъдил е поддържаните доводи, а не само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Процесуалноправните въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Поставените материалноправни въпроси са относими към иска по чл. 59 ЗЗД, като с оглед недопустимостта на касационната жалба в тази част, същите не следва да се обсъждат. В допълнение касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата е изведена от твърдяно вътрешно противоречие в мотивите на обжалвания акт. Очевидната неправилност, предвидена в чл. 280, ал. 2 ГПК, е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай не са изложени аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези доводи обаче не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение. С оглед това и предвид липсата на установени подобни нарушения след извършена служебна проверка, настоящият състав намира, че не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обобщение следва да се приеме, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалба не е претендирал разноски, поради което такива не трябва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение