Определение № 1285 от 11.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 55/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на синдика на „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД (н) - И. К., и на „Де Консулт 13” ЕООД, чрез адв. Ас. Х. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 249/27.07.2022 г., постановено по в. т. д. № 120/2022 г. по описа на Апелативен съд-Варна, III състав, в частта, в която е потвърдено Решение № 260076/05.11.2021 г., постановено по т. д. № 44/2018 г. по описа на ОС-Силистра, ГО, в частта, в която е уважен предявеният от „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД (н), чрез неговите органни представители – управителите на търговското дружество, и от кредиторите Л. К. У. и Н. А. У. срещу „Де Консулт 13” ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за отричане със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането на „Де Консулт 13” ЕООД в размер на сумата от 96000 лв., представляващо предметът на Договора за паричен заем от 01.10.2014 г. Първоинстанционното решение е отменено в частта, в която е признато в отношенията между „Авмор Шипинг енд трейдинг” ООД и „Де Консулт 13” ЕООД, че сключеният договор за паричен заем от 01.10.2014 г., запис на заповед без протест и разноски от 01.10.2014 г., и разписка от 01.10.2014 г. за получаване на сумата в размер на 96000 лв. от А. К. са неистински документи (в тази част въззивното решение като необжалвано е влязло в сила). Касаторите поддържат (правните доводи за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, релевирани в двете касационни жалби са сходни, поради което те трябва да бъдат изложени съвместно), че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът по несъстоятелността не се е произнесъл изрично по възражението по 690, ал. 1 ТЗ на органните представители на длъжника по несъстоятелността – управителите на търговското дружество Л. У. и Н. У., с вх. № 3666/22.11.2017 г., а следователно, не е оставил без уважение това възражение. Считат, че с определението по чл. 692 ТЗ съдът по несъстоятелността е разгледал единствено възражението на физическите лица Л. У. и Н. У.. И макар тези лица да са били конституирани в настоящото исково производство като съищци на основание чл. 694, ал. 5 ГПК (след прекратяване на образуваното по искова молба т. д. № 42/2018 г. по описа на Окръжен съд-Силистра), поради изначалната недопустимост на предявените от тях искове и съдебните решения, произнесени по тези искове, са недопустими. Касаторът – синдик на несъстоятелния търговец, счита, че въззивното решение е недопустимо на още едно основание – твърди, че с Решение № 260069/08.10.2021 г. производството по т. д. № 18/2016 г. по описа на ОС-Силистра (делото по несъстоятелността) е било спряно, като е извършено освобождаване на синдика от неговите задължения, вследствие на което синдикът не е могъл да участва като самостоятелна страна в производството по иска с правно основание чл. 649 ТЗ. Поддържа, че служебно задължение на съда е да следи за надлежното конституиране на страните по предявен иск по чл. 694 ТЗ, но понеже това задължение не било изпълнено както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, постановеният от него съдебен акт е недопустим. Касаторът „Де Консулт 13” ЕООД счита, че на самостоятелно основание производството по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ е недопустимо и поради недопустимото встъпване като съищци на Л. У. и Н. У. – на основание чл. 694, ал. 5 ТЗ, в производството, образувано от несъстоятелния длъжник по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ. След като т. д. № 42/2018 г. по описа на Окръжен съд-Силистра, образувано по предявения от Л. и Н. У. иск с правно основание чл. 694, ал. 3 ТЗ, е прекратено поради необходимостта те да бъдат конституирани като съищци в настоящото исково производство – на основание чл. 694, ал. 5 ТЗ, тези лица не е следвало служебно да бъдат присъединени от съда като съищци по предходно образуваното дело – по иск на несъстоятелния длъжник, а едва след изрично изразена от тях воля. От друга страна, касаторите твърдят, че обжалваното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Считат, че в процеса на доказване ищецът не е установил твърдяната неистинност (в частност неавтентичност) на правопораждащите спорното материално право договор за заем от 01.10.2014 г. и записа на заповед от 01.10.2014 г., както и на разписката от същата дата, поради което по несъмнен начин е доказано пораждането както на процесните търговски правоотношения, така и на оспореното вземане в размер на 96000 лв., чийто носител е кредиторът „Де консулт 13” ЕООД. В този смисъл, твърдят, че необоснован се явява решаващият фактически извод на апелативния съд, че не е установено правнорелевантното обстоятелство, че процесната заемна сума е предоставена на „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД, като това фактическо съждение неправилно е обосновано със следните факти: 1) към 01.10.2014 г. заемодателят „Де консулт 13” ООД не е имал налични парични средства в размер на 96000 лв. (тази сума не е била налична по счетоводни данни в дружеството-заемодател, както и в подадените данъчни декларации и ГФО; от представените от НАП преписи от данъчни декларации за 2014 г. и 2016 г. заемодателят бил декларирал, че не извършва търговска дейност за 2014 г., за 2015 г. не е подал данъчна декларация, а за 2016 г. е декларирал загуба в размер на 58440,91 лв., като не е отразен предоставен заем и вземане в размер на 96000 лв.; липсвало отразяване на предоставената в заем сума и в публикуваните в търговския регистър годишни финансови отчети за 2016 г., като това обстоятелство било доказателство за липсата на вземане – арг. чл. 55, ал. 1 ТЗ; коригиращите данъчни декларации, представени пред НАП през 2021 г., били съставени и подадени след завеждане на делото, което представлявало индиция, че те са съставени за целите на съдебното производство и не могли да служат за доказване на тезата на заемодателя); 2) процесната заемна сума не могла да бъде предадена в брой, тъй като съществувала законова забрана за касови плащания над 15000 лв.; 3) представеният в делото по несъстоятелност финансов отчет на несъстоятелния търговец, в който е отразено задължение към „Де консулт 13” ООД в размер на 96000 лв., не могъл да обоснове изводът, че дружеството реално е получило тази сума; 4) към 01.10.2014 г. управителят на дружеството-заемател не е бил в страната, което „води до съмнение, че той не е могъл да сключи договора и да получи в брой процесната сума”. Незаконосъобразно въззивният съд е счел, че чрез тези косвените доказателствени средства се опровергава доказателствената стойност на представените по делото автентични документи - договор за заем от 01.10.2014 г., разписка за получаване на парична сума от 01.10.2014 г. и запис на заповед от същата дата, поради което неправилно е достигнал до правния извод, че процесният договор за заем е привиден, т.е. сключен е с цел създаване на задължения на несъстоятелния търговец. В този смисъл, поддържат, че при недоказаност на оспорването на автентичността на тези документи съдът е следвало да приеме за установено правнорелевантното обстоятелство, че е сключен твърденият реален договор за паричен заем – след постигане на съгласие на страните по заемното правоотношение е предадена и заетата сума в размер на 96000 лв. на управителя на търговското дружество-заемополучател (постъпването на паричната сума по сметка на дружеството или в неговата каса имало значение само във вътрешните отношения между дружеството и управителя, но не и за действително породените облигационни правоотношения по договор за заем). От друга страна, считат, че за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, е ирелевантно обстоятелството дали заемодателят е притежавал заетата сума, тъй като то не е част от фактически състав на договора за заем. Предвид неговия реален характер издадената разписка, с която е удостоверено получаване на определена сума, служи като доказателство за сключване на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Изяснявайки правната същност на договора за заем като реална сделка, касаторите излагат подробни правни съображения за незаконосъобразност на съждението на апелативния съд, че, сключвайки договор за заем, А. К. като вписан управител на търговското дружество-заемополучател е знаел за неистинността на собственото си вписване като органен представител и поради тази причина е сключил този договор от името на търговеца. В този смисъл, считат, че тези факти не могат да оборят законовото правило, че управител и представляващ е лицето, вписано в съответния регистър - до момента на съществуване на такова вписване за третите лица фактът кой представлява търговеца и кой може валидно да го задължава, е известен (вписаният управител в търговския регистър), т.е. заемодателят е бил е добросъвестно трето лице. Касаторите поддържат, че апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като той не е изложил мотиви за самостоятелното значение на всеки един от документите, които удостоверяват установеното между несъстоятелното дружество и „Де консулт 13” ЕООД заемно правоотношение - договора за заем, разписката и записа на заповед. Считат, че оспореното вземане е било материализирано в процесния запис на заповед (самостоятелна, абстрактна правна сделка – при нея основанието е извън съдържанието на документа), поради което, когато длъжникът се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, кредиторът не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Позовавайки се на задължителна практика на ВКС, поддържат, че за уважаване на менителничният иск е достатъчно кредиторът да докаже, че се явява поемател по валиден и редовен от външна страна менителничен ефект, настъпването на изискуемостта на задължението и неговия размер. Тъй като по делото не е доказана обезпечителната функция на записа на заповед, в тежест на кредитора не е възникнало задължение да доказва завършването на фактическия състав на реалната сделка и в частност предаването на заемната сума, поради което предметът на доказване се е свеждал до установяване на редовността на ценната книга. Касаторът – синдик на несъстоятелния търговец, обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на предмета, с който е сезиран, според заявените страни, правопораждащи юридически факти и петитум?”; 2. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, за да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане?” (по тези два процесуални въпроса твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.; Решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; Решение № 215/30.10.2019 г. по гр. д. № 4780/2018 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 210/09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г. на ВКС IV г. о.; Решение № 22/24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2014 г., I г. о.; Решение № 3/22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о.; Решение № 149/3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 ., III г. о.; Решение № 411/27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о.; Решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.); 3. „При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо и кои не кредитира/защо?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 210/09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС - I т.о.; Решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 22/24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2014 г., I г. о.; Решение № 3/22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о.; Решение № 149/3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о.; Решение № 411/27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о.; Решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г.); 4. „При наличие на разписка за получена парична сума, въз основа на договор за паричен заем между търговци, в която е посочено получаване на паричната сума от управителя на дружеството-заемател, възможно ли е оборване на получаването с косвени доказателства (управителят на заемателя не е бил на територията на страната на датата, посочена в разписката)?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 43/26.03.2015 г. по гр. д. № 4638/2014 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 261/22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 174/29.04.2011 г. по гр. д. № 640/2010 г. на ВКС, IV ГО); 5. „Представлява ли елемент от фактическия състав на договора за заем доказване наличието на предоставената в заем парична сума у заемодателя?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 20/02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 174/23.07.2019 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 317/23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г., IV ГО); 6. „При въведено в исковата молба твърдение, че заемателят не е получил реално парична сума по договор за паричен заем, сключен между търговци, чия е тежестта за доказване на отрицателния факт на неполучаването?” (твърди противоречие с Решение № 379/06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV г. о.); 7. „Какво е значението на разписката към договора за паричен заем за наличието на заемно правоотношение?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 240/26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 119/01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г. на ВКС, IV г. о.) и 8. „Ако за доказване на вземането си заемодателят представя договор за паричен заем, разписка за получаване на парична сума и запис на заповед, при постановяване на съдебния акт следва ли решаващият съд да разглежда всеки от документите самостоятелно и във връзка с останалите документи, доказващи паричен дълг?” (по този въпрос сочи противоречие със задължителната практика, формирана по т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.). Касаторът „Де Консулт 13” ЕООД обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „След като ищецът е въвел в исковата молба като основание за обосноваване на правния си интерес определен акт на съд, който в хода на делото е установено, че не съществува, възможно ли е съдът да излезе извън заявения факт и да обоснове решението си на друг, непосочен от ищеца акт на съд?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение по т. д. № 1512/2014 г. на II т. о. на ВКС; Решение по т. д. № 2806/2015 г. на II т. о., Решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение № 46/29.03.2016 г. по т. д. № 1279/2015 г. на II т.о. на ВКС); 2. „Следва ли съдът да обоснове своя решаващ акт на всички заявени в исковата молба факти?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение по т. д. № 1512/2014 г. на II т. о. на ВКС; Решение по т. д. № 2806/2015 г. на II т. о.; Решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение № 46/29.03.2016 г. по т. д. № 1279/2015 г. на II т. о. на ВКС); 3. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната (жалбоподател) доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения?” (по този въпрос твърди противоречие със задължителната практика, формирана с ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, обективирана в Решение №133/23.10.2019 г. по дело № 3565/2018 г.; Решение №17/23.07.2014 г. по дело №811/2012 г.; Решение № 161/04.10.2016 г. по дело № 2220/2015 г. и Решение № 167/23.10.2019 г. по дело № 4249/2018 г.); 4. „Как следва да се цени като факт по делото обстоятелството, че при сключване на договор за заем управителят на заемателя търговско дружество е знаел, че не е съществуващо обстоятелство неговото вписване, макар към датата на договора този факт да не е приет за несъществуващ?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 6/04.02.2016 г. по гр. д. № 3860/2015 г. на ВКС, II ГО); 5. „Доказват ли реалност на сделка автентични договор за паричен заем, разписка за получена сума и запис на заповед, ако има събрани доказателства по делото, че управителят на заемателя не е бил в страната при получаване на сумата и заемодателят не е представил доказателства относно наличието на такава сума, съгласно счетоводните му регистри?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение №174/23.07.2019 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 317/23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г., IV ГО); 6. „Чия е доказателствената тежест по отношение факта на реално предаване на парична сума в заем между търговци и изпълнена ли е тя при наличие на автентични договор за паричен заем, разписка за получаване на паричната сума от управителя на търговеца-заемател и запис на заповед?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 379/06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 119/01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г. на ВКС, IV г. о.) и 7. „В случай че в исковата молба се твърди, че дружеството-заемател не е получило в заем определена парична сума, а в хода на съдебното производство е установено, че управителят на същото дружеството е получил паричната сума, то може ли да се приеме за доказан фактът, че търговецът не е получил тази сума?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 261/22.01.2014 г по гр. д. № 2354/2013 г. на ВКС, III ГО и Решение № 174/29.04.2011 г по гр.д. № 640/2010 г на ВКС, IV ГО). Ответниците – ищци в първоинстанционното производство, са подали в законоустановения срок писмен отговор на касационните жалби, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационните жалби. Не претендират съдебни разноски пред касационната инстанция. Синдикът на ищцовото дружество е подал в срок писмен отговор на касационната жалба, предявена от „Де Консулт 13” ЕООД, респ. ответникът „Де Консулт 13” ЕООД е подал писмен отговор на касационната жалба, предявена от синдика на несъстоятелния търговец, с които изразяват становище както за допускане на въззивното решение до касационното обжалване, така и за тяхната основателност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощник (за касатора „Де Консулт 13” ЕООД) – с надлежно учредена по делото представителна власт, респ. от синдика на несъстоятелния длъжник, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявените от ищците – несъстоятелния длъжник, Л. У. и Н. У., отрицателни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ са допустими. Прието е за безспорно обстоятелството, че в производството по несъстоятелност срещу „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД с молба от 15.11.2017 г. „Де Консулт 13” ЕООД е предявило свое вземане в размер на 96000 лв., произтичащо от договор за паричен заем от 01.10.2014 г., което е включено от синдика в Списъка на приетите вземания от 20.11.2017 г. Срещу приемането на това вземане е подадено възражение с вх. № 3666/22.11.2017 г. по чл. 690, ал. 1 ТЗ от Л. У. и Н. У. - в качеството им на управители на „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД, което предхожда обявяване на списъка с приетите вземания. Срещу съществуването на същото притезание е подадено второ възражение от същата дата с вх. № 3668 - от кредиторите Л. К. У. и Н. А. У.. С Определение № 95/12.03.2018 г., постановено от съда по несъстоятелността, тези две възражения са разгледани, но са оставени без уважение, като са утвърдени списъците на приетите и неприети вземания. Разглеждайки поддържаните във въззивното производство правни доводи за недопустимост на предявените искове, апелативният съд е съобразил, че възражението срещу приетото вземане на „Де Консулт 13” ЕООД е подадено от Л. и Н. У. - в качеството им на управители на дружеството, т.е. от длъжника „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД (н.). Прието е, че това възражение е подадено в срок, като са изложени следните мотиви: Действително, възражението предхожда обявяването на Списъка с приетите вземания, но съдът е разпоредил същото да се докладва след обявяването му. Следователно, налице е изрично въведено възражение, подлежащо на разглеждане, независимо че е било подадено преди срока – то валидно е сезирало съда. Срещу процесното вземане е подадено второ възражение с вх. № 3668/22.11.2017 г. от кредиторите Л. У. и Н. У., което е в срок - обстоятелство, което не било спорно в процеса. С Определение № 95/12.03.2018 г. съдът по несъстоятелността е разгледал възраженията и се е произнесъл, като е одобрил Списъка с приетите вземания, респ. Списъка на неприетите вземания. Въз основа на така приетите за установени факти апелативният съд е достигнал до правния извод, че, предявявайки в срок и надлежно възраженията си, длъжникът „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД (н.) и кредиторите У. са придобили активна процесуална легитимация да предявят отрицателния установителен иск с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, респ. по чл. 694, ал. 3 ТЗ, с оглед на обстоятелството, че възраженията им са оставени без уважение. Съдът е съобразил, че конституирането на кредиторите У. с Определение от 22.05.2019 г. е с оглед на прекратеното производство по иска с правно основание чл. 694, ал. 3 ТЗ (по който е било образувано т. д. № 42/2018 г.) и за присъединяване на делото към настоящото производство за съвместно разглеждане, като това процесуална действие е осъществено и с аргумент от правната норма на чл. 694, ал. 5 ТЗ. Въззивният съд се е позовал и на мотивите по Определение № 248/16.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1547/2020 г., I т. о., в което са разгледани идентични възражения срещу легитимацията на ищците по образувано по отрицателни установителни искове за оспорване на прието вземане на кредитора К.. При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до правния извод, че възраженията на ищците са предявени надлежно и в срок, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Разглеждайки по същество предявения отрицателен установителен иск, апелативният съд е счел, че той е основателен и го е уважил. Съобразил е обстоятелството, че в молбата по чл. 685, ал. 1 ТЗ на „Де Консулт 13” ЕООД като правопораждащ юридически факт на предявеното вземане е посочен договор за паричен заем, по силата на който „Авмор Шипинг Енд Трейдинг” ЕООД се е задължило да върне на 23.12.2014 г. сума в размер на 96000 лв. и издаден като обезпечение по него запис на заповед от същата дата. Представена е и разписка за получената сума от представляващия дружеството към този момент А. К.. Приел е за установено, че въз основа на влязло в сила на 19.10.2017 г. Решение, постановено по т. д. № 1696/2014 г. по описа на ОС-Варна, вписаният на 11.08.2014 г. като управителен на дружеството - А. К., е заличен на 06.11.2017 г. (с това решение са обявени за несъществуващи вписаните обстоятелства по партидата на ищцовото дружество – въз основа на решения на ОС на съдружниците от 02.08.2014 г. и от 25.08.2014 г.), вследствие на което отново за управители и представляващи дружеството са вписани конституираните в настоящото исково производство като съищци Л. У. и Н. У.. Съобразявайки правните норми, уредени в чл. 7 и чл. 8 ЗТР, въззивният съд е приел, че вписването, респ. заличаването на вписването притежава действие занапред, поради което е достигнал до правното съждение, че към момента на сключването на процесния договор за заем заличеният управител е представлявал „Амвор Шипинг енд Трейдинг” ООД. Следователно, действията му биха обвързали това търговско дружество. След анализ на събраните по делото доказателства, вкл. и съобразно доказателствените изводи, до които е достигнала изслушаната СПЕ, съдът е заключил, че документите (договора за паричен заем, запис на заповед и разписка, всичките с дата на съставяне 01.10.2014 г.), в оспорената по реда на чл. 193 ГПК част, са автентични - подписите върху представените оригинали са положени от А. К.. Но въпреки този фактически извод апелативният съд е обосновал правното съждение, че те - сами по себе си, не представляват достатъчно доказателство за възникване и съществуване на предявеното вземане. Съдът е съобразил, че при предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да установи по несъмнен начин (чрез пълно доказване) съществуването на спорното вземане, като истината за действително осъществените в обективната действителност факти може да се изясни и чрез съвкупност от косвени доказателствени средства – по правилата на чл. 235 и чл. 12 ГПК. Приел е, че само с косвени доказателства може да се оспори и осъществяването на главния факт, който в конкретния случай представлява правнорелевантното обстоятелство дали е постигнато съгласие за сключване на процесния договор за паричен заем, както и дали е предадена паричната сума, предмет на тази двустранна реална сделка. За да достигне до правния извод, че между несъстоятелното дружество и ответника не е сключен процесният договор за заем, апелативният съд е съобразил, както че предявеният от Л. У. и Н. У. иск срещу „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД с правно основание чл. 29 ЗТР е бил уважен, като това решение е вписано в ТР на 09.12.2015 г., така и че подаването на молбата по чл. 625 ТЗ от управителя А. К. е на 28.01.2016 г. Съпоставяйки тези две дати, съдът е приел, че в кратък период от време след уважаване на иска по чл. 29 ЗТР, респ. след установяването, че вписаните промени по партидата на дружеството относно освобождаването на съдружниците У. и приемането на нови съдружници, както и относно избора за нов управител на А. К. са несъществуващи, това лице е подало от името на длъжника „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД молба по чл. 625 ТЗ, като е основал своето искане за откриване на производство по несъстоятелност на невъзможността да изпълни изискуемото парично задължение в размер на 96000 лв., предмет на процесния договор за паричен заем от 01.10.2014 г. Макар и обявяването на вписаното в търговския регистър обстоятелство за несъществуващо (при уважен иск с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ) да не действа с обратна сила, апелативният съд е приел, че А. К. не е лице, което е представляващо дружеството „Авмор Шипинг енд Трейдинг” ООД, не е негов съдружник, като е използвало неистински документи, за да се впише като такъв в търговския регистър. Поради това обстоятелство съдът е счел, че трябва да бъдат разгледани всички доказателства, които установяват реалното предаване на заемната сума, както и доказателствата, опровергаващи тези факти, предвид възможността управителят да е целял да създаде документално оформена задлъжнялост на дружеството, в полза на трети лица – с оглед и на хронологията, довела до подаване на молбата по чл. 625 ТЗ. За да обоснове своя извод за недоказаност на възникването на оспореното вземане, въззивният съд е преценил, че към 01.10.2014 г. ответното дружество не е притежавало парични средства в размер от 96000 лв., които да предостави на длъжника – сумата, предмет на договора за заем, не е била отразена в счетоводните записвания, водени при „Де Консулт 13“ ЕООД, както и в подадените данъчни декларации и ГФО. Именно в данъчните декларации за 2014 г. и 2016 г. ответникът е декларирал, че не е извършвал никаква дейност за 2014 г., за 2015 г. не е подавал данъчна декларация, а за 2016 г. е декларирал загуба от 58440,91 лв., като не е посочен паричен заем в размер на 96000 лв. Такъв факт не е удостоверен и в годишните финансови отчети, подадени в ТР за 2016 г., като за 2015 г. данните са нулеви, за 2016 г. не е заявено, че е предоставен паричен заем, респ. вземане в размер на 96000 лв. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че самото дружество-ответник не е отразило по никакъв начин в счетоводните регистри и декларациите към НАП предоставена в заем сума на дружеството-ищец, респ. съществуващо вземане. Пояснил е, че дружеството е търговец и е длъжно документално (вкл. във воденото от него счетоводство) да обосновава извършените стопански операции – арг. чл. 55, ал. 1 ТЗ. Обратно – в случай че оспореното вземане съществуваше, то би следвало да бъде удостоверено в счетоводните документи на дружеството за следващите 2015 г. и 2016 г., когато е открито производството по несъстоятелност и заявена претенцията в производството по несъстоятелност, като съществуващо и непогасено. При така изяснените факти въззивният съд е приел, че освен обстоятелството, че дружеството не е разполагало със средства, които да предостави по договора за заем, неосчетоводяването му се явява второ косвено доказателство, че реално предаване на сума по него не е осъществено. Представените впоследствие от ответника преписи от подавани от него последващи коригиращи данъчни декларации - през 2021 г., не са годни да променят този извод – според апелативния съд те са съставени и подадени след завеждане на делото, поради което са съставени за целите на настоящото производство. Този извод е относим и за съставените и заявени ГФО за вписване в търговския регистър - след завеждане на дело, като при по-рано удостовереното обстоятелство, че за процесната 2014 г. ответното дружество не е извършвало дейност, този факт не би могъл да бъде опроверган с последващи коригиращи данъчни декларации. Апелативният съд е взел предвид и нормативните изисквания, приложими към релевантния период, съобразно които е налице забрана за плащания в брой над 15000 лв. – обосновал е извод, че процесната сума не е била реално предадена в брой по договора за паричен заем. Съобразил е и обстоятелството, че по отношение на представения с молбата за откриване на производството по несъстоятелност от А. К. финансов отчет, с отразено задължение към „Де Консулт 13” ЕООД в размер на 96 000 лв., регистрираният одитор Ж. С. е отказал да изрази мнение по представените финансови отчети. При разпита ѝ като свидетел в проведеното на 29.06.2021 г. о. с. з. тя е заявила, че отказът ѝ се дължи на липсата на достатъчно доказателства за отчета, като за предишните години въобще не са ѝ били предоставени отчети, поради което е невъзможно да потвърди началните салда (доказателствата са били ограничени). При тези факти тя не може да установи, че предоставеният ѝ отчет отразява вярно и честно състоянието на ищцовото дружество към относимия период. Въз основа и на тези гласни доказателствени средства апелативният съд е обосновал свое правен извод, че и от счетоводните записвания при несъстоятелния ищец не може да се изясни, че той реално е получил сумата от 96000 лв. От друга страна, подкрепил е това правно съждение и с безспорно установения факт, че А. К. - управител на ищеца към 01.10.2014 г., не се е намирал в страната, поради което е налице съмнение, че той не е могъл да сключи договора и да получи в брой процесната сума, както и да подпише разписката, удостоверяваща нейното получаване. При извършената съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства и съпоставяйки оспорените от ищците договор за заем, разписка към него и запис на заповед, с останалите, макар и косвени, писмени и гласни доказателства, апелативният съд е достигнал до правния извод, че те опровергават преките писмени доказателства, представени с молбата по чл. 685 ТЗ, поради което те само привидно установяват сключения договор - с цел създаване на задължения към трети лица. В този смисъл, кредиторът не е установил в процеса на доказване, че предявеното и прието в откритото производство по несъстоятелност вземане е действително възникнало и съществува, поради което апелативният съд е уважил предявения отрицателен установителен иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Както апелативният съд е изяснил, а това обстоятелство се установява и от събраните по делото доказателства, макар и преждевременно подадено, възражението по чл. 690, ал. 1 ТЗ на органните представители на длъжника по несъстоятелността – управителите на търговското дружество Л. У. и Н. У., срещу приетото вземане на „Де Консулт 13” ЕООД, е подадено в срока и е разгледано от съда по несъстоятелността – изрично той е разпоредил това възражение да се докладва за произнасяне след обявяването на Списъка с приетите вземания. От мотивите на Определение № 95/12.03.2018 г., постановено на основание чл. 692, ал. 1 ТЗ, се установява, че срещу списъците с приети вземания е подадено и възражение от Л. У. и Н. У., поради което са разгледани двете възражения, подадени от несъстоятелния длъжник – чрез неговите органни представители (Л. У. и Н. У.), и от кредиторите Л. У. и Н. У.. В този смисъл нито е допусната очевидна фактическа грешка в това определение, която е следвало да бъде изправяна, нито е налице непроизнасяне от съда по несъстоятелността по възражението на несъстоятелния длъжник срещу включването на оспореното вземане на „Де Консулт 13” ЕООД (в размер на 96000 лв.) в Списъка на приетите вземания. Принципно, макар и съгласно чл. 694, ал. 3 ТЗ участието на синдика в производствата, образувани по положителни или отрицателни установителни искове по чл. 694, ал. 1-3 ТЗ, да е задължително, не се поражда необходимо задължително другарство между него и главните страни по тези искове, поради което между тях не възниква съвместна процесуална легитимация, обуславяща недопустимост на исковия процес, респ. на решенията, постановени в него (в този смисъл е Решение № 1/26.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2222/2017 г., I т. о., ТК). От друга страна, установява се, че първоинстанционният съд е обезпечил задължителното участие на синдика в настоящото исково производство, който е подал отговор на исковата молба, присъствал е лично в проведените пред окръжния съд о. с. з. (с изключение на това, което е проведено на 21.09.2021 г. – за поправка на протокола от проведеното на 29.06.2021 г. о. с. з.), като е подал както въззивна, така и касационна жалба. Ирелевантно за допустимостта на решенията на инстанциите по същество, постановени в настоящото исково производство, е обстоятелството дали синдикът е участвал в предходно производство, образувано по иск с правно основание чл. 649 ТЗ. Съгласно правната норма, уредена в чл. 694, ал. 5 ТЗ, по предявен от несъстоятелния длъжник иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ кредитор не може да предяви иск с правно основание чл. 694, ал. 3 ТЗ, но може да встъпи в производството по предявения иск като съищец в първото по делото заседание. Като е съобразил тези процесуални правила, първоинстанционният съд е прекратил съдебното производство, образувано по предявен от кредиторите Л. У. и Н. У. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 694, ал. 3 ТЗ, и ги е конституирал като съищци в настоящото исково производство (с Определение № 339/29.11.2019 г., постановено по т. д. № 42/2018 г. по описа на ОС-Силистра). Следователно, като съдът е приложил правилно уредените в чл. 694, ал. 5 ТЗ процесуални правила, не е постановил недопустимо решение. Първите три и осмият процесуалноправни въпроса, поставени от касатора-синдик на несъстоятелния длъжник, са свързани с правомощията на въззивния съд да установи чрез допустимите по гражданския процесуален закон действителните правнорелевантни факти по делото и да ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма, като тази мисловна логическа дейност ще обезпечи правилното формиране на неговото вътрешно убеждение при решаване на правния спор въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивните жалби правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). Анализирайки подробно събраните по делото доказателства (в съвкупност както преките, така и косвените), въззивният съд е достигнал до фактическото съждение, че процесният договор за паричен заем, ведно със записа за заповед и разписката за получена в заем сума, в чието съставяне е участвал управителят на длъжника А. К. (впоследствие заличен като органен представител при влязло в сила решение по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, с което това вписано обстоятелство е прието за неосъществено), макар да са истински документи, само привидно доказват пораждане на заемно правоотношение между несъстоятелния длъжник (заемополучател) и „Де Консулт 13” ЕООД (заемодател), т.е. тези документи са съставени с цел за създаване на задължения към трето лице. За да достигне до този категоричен правен извод, апелативният съд е взел предвид удостоверяването на релевантни факти през процесния период в счетоводните записвания както на несъстоятелния длъжник (одиторът Ж. С. като свидетел изяснява, че в доклада към финансовия отчет е заявила отказ за изразяване на мнение по него, тъй като липсват достатъчно доказателства за отчета, като за предходни години не са ѝ били предоставени отчети – невъзможно е да потвърди началните салда), така и на кредитора (от една страна, към сключване на процесния договор той не е притежавал парични средства в размер на 96000 лв., а от друга, в подадените годишни данъчни декларации за 2014 г. и 2016 г. е заявил, че не е извършвал никаква дейност – за 2015 г. не е подавал данъчна декларация, а за 2016 г. е декларирал загуба от 58440,91 лв., като за този период не е осчетоводена стопанска операция, свързана с предоставяне на процесния паричен заем; впоследствие съставените коригиращи декларации – през 2021 г., не са годни да установят факта, че процесната сума реално е постъпила в патримониума на несъстоятелния длъжник, респ. че тя му е предоставена в заем). Дали при извършената съвкупна преценка на събраните по делото преки и косвени доказателствени средства и тяхната доказателствена стойност въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Четвъртият процесуален въпрос не е правен по смисъла на общата процесуална предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с него по същество се поддържа довод за необоснованост на въззивното решение - касационен довод за неговата неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК. От друга страна, въззивният съд е разглеждал в съвкупност всички събрани по делото доказателствени средства – преки и косвени, поради което обосноваване на извода, че процесният договор за паричен заем (ведно с разписката) само привидно установява пораждане на оспореното заемно правоотношение - при приетия факт, че управителят на заемателя не е бил на територията на страната на датата, посочена в разписката, е само един допълнителен довод, а не решаващо правно съждение. Петият (материалноправният) и шестият (процесуалноправният) въпроси също не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те не са от значение за изхода на делото, тъй като не са включени в предмета на спора и не са обусловили волята на съда. Апелативният съд не е отрекъл реалността на договора за паричен заем, като не е приел, че при въведено в исковата молба твърдение, че заемателят не е получил реално парична сума по договор за паричен заем, сключен между търговци, се въвежда отрицателен факт за неполучаването на заетата сума. Напротив, както бе изяснено, при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и способи за установяване на истината, от които се установяват действителните правнорелевантни факти по спорния предмет на делото, съдът е достигнал до правния извод, че не е доказано както съгласието за сключване на договора за паричен заем, така и реалното предаване на сумата от 96000 лв. от ответника на управителя на търговеца-несъстоятелен длъжник. Седмият материалноправен въпрос също не е обусловил решаващата воля на въззивния съд – принципно, той е приел, че разписката би могла да представлява годно доказателствено средство за установяване на реалното предаване на заетата сума, но при съобразяване на вече изяснените правнорелевантни факти е достигнал до правното съждение, че както тя, така и договорът за паричен заем и записът на заем са съставени с участието на управителя на дружеството-длъжни (впоследствие заличен като такъв поради установяване по иск с правно основание чл. 29 ЗТР, че това вписано в търговския регистър обстоятелство е несъществуващо) - само привидно да създадат правно задължение на несъстоятелния търговец към „Де Консулт 13” ЕООД по заемно правоотношение. Както бе изяснено, дали в тази част въззивното решение е необосновано, касационната инстанция може да извърши проверка, едва след като го допусне до касационно обжалване. Първите два процесуалноправни въпроса, поставен от касатора „Де Консулт 13” ЕООД, са свързани с довода му за недопустимост на въззивното решение, който вече бе разгледан – както бе изяснено, съдът по несъстоятелността се е произнесъл и по двете възражения по чл. 690 ГПК срещу приетото от синдика вземане, подадени от несъстоятелния длъжник – чрез техните органни представители и от кредиторите Л. У. и Н. У., които са едни и същи физически лица. Третият процесуалноправен въпрос е идентичен с първите три и осмият процесуалноправни въпроса, поставени от касатора-синдик, поради което не следва да се преповтарят мотивите на касационната инстанция за необосноваване на допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Четвъртият и петият материалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК – те не са правни, а с тях се навежда правен довод за необоснованост на въззивното решение. Само за пълнота трябва да се изясни, че апелативният съд е обсъждал в съвкупност с всички останали събрани по делото доказателства обстоятелството, че вписването в търговския регистър на управителя на дружеството-длъжник – към релевантния момент, представлява несъществуващо обстоятелство, поради което само този факт не е обусловил неговата решаваща правосъдна воля. По същия начин – в своята цялост, е преценявано обстоятелството, че този управител не се е намирал на територията на Република България в момента на съставяне на договора за паричен заем. Шестият процесуален въпрос не е решен в противоречия с посочената казуална практика на ВКС, тъй като, принципно, въззивният съд не е отричал доказателствената сила на автентичен договор за заем, ведно с разписка от длъжника, удостоверяваща предаването на заетата сума, но съобразно уредените в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК правила е основал своето вътрешно убеждение относно недоказаността на пораждането на оспореното заемно правоотношение въз основа на всички събрани по делото доказателства - тези, които биха го установили, и тези, които го опровергават. Седмият процесуален въпрос нито е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – с него се поддържа довод за допуснато процесуално нарушение, довело до необоснованост на въззивното решение (касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 2 и предл. 3 ГПК), нито е обусловил решаващата воля на съда при разглеждане на правния спор, предмет на делото. Въззивният съд не е приел за установено, че тази сума реално е получена от управителя на ищцовото дружество – напротив, той е счел, че договорът за заем, разписката и записът на заповед (макар и документите, в които са удостоверени, да не са неавтентични), са съставени привидно - единствено с цел да материализират задължения към трети лица. А дали този правен извод е законосъобразен, касационната инстанция би могла да прецени, само в случай че допусне въззивното решение до касационно обжалване. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като поставените от касатора въпроси изначално предпоставят допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд. От друга страна, процесуалните и материалните предпоставки, обуславящи както процесуалната, така и материалната активна и пасивна легитимация на страните в производството, образувано по отрицателни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 1 и ал. 3 ТЗ, е разяснявана както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези специални установителни искове, са ясни и непротиворечиви. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика, които – като краен резултат, да са довели до неправилност на съдебния акт. То не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Напротив, правните съждения на въззивния съд са основани при подробен анализ на приетите за установени от него правнорелевантни факти, както предписва правната норма, уредена в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Тъй като ответниците по касационната жалба – ищци в първоинстанционното производство, нито са поискали, нито са доказали извършване на съдебни разноски пред касационната инстанция, такива не следва да бъдат присъждани. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд