Определение № 3033 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1825/2025 г.

Производството е по чл. чл. 274, ал. 3, т. 2, вр. чл. 577, ал. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 5457 от 25.04.2025 г., подадена от Д. И. Д. чрез адв. Ю. М. срещу определение № 437 от 20.03.2025 г., постановено по в.ч.гр.д № 212/2025 г. по описа на ОС-Велико Търново, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу постановление, обективирано в отговор на молба ИК 103/06.01.2025 г. на нотариус с рег. № 718 П. Л. за отказ да го признае за собственик на недвижим имот - нива, в землището на [населено място], площ 6.699 дка, трета категория, местност „К.“, имот № * по ПЗ на [населено място], понастоящем имот идентификатор *** само за площ от 3.400 кв.м. В жалбата се навеждат доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон. Сочи се, че както нотариусът, така и съдът е следвало да изследват действителната воля на молителя, която била да бъде признат за собственик по давност, а не по наследство. Счита за неправилни и крайните изводи на съда, че щом молителят не е посочил правата си в идеална част, а в реална площ – 3400 дка., то молбата му се явявала неоснователна. Моли за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на друг състав със задължителни указания по приложението на материалния и процесуалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди очевидна неправилност на определението – особена предпоставка за допускане до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулиран е правен въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: Следва ли когато волята на молителя е била неясна съдът да му даде указания за уточняването и прецизирането й. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че частната касационна жалба е с допустим предмет, подадена е в срок и от процесуално легитимирана страна – молител в нотариално производство. За да се произнесе по основанията за допускане на касационния контрол, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с молба вх. № 52 от 20.12.2024 г. Д. И. Д. е отправил искане до нотариуса да бъде снабден с констативен нотариален акт за собственост върху част с площ от 3.400 кв.м. от Поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], общ. Г. О., одобрени със Заповед РД18-861/08.12.2017 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ 6698 кв. м. В молбата се сочело, че собствеността е придобита по наследство: бабата на молителя притежавала земеделска земя, която била възстановена по заявление по ЗСПЗЗ, подадено от неговата майка – към онзи момент единствен жив низходящ, поради което според молителя процесната нива е станала собственост само на майка му. Твърдяло се също, че след смъртта на майка му тя е наследена от него и живата му тогава сестра, поради което претендира да му се признае собственост върху площ от 3,400 кв.м. от тази нива, цялата с площ 6,699 кв.м. Въззивният съд констатирал, че с обжалваното постановление, обективирано в писмен „отговор на молба“ от 06.01.2025 г. Нотариус П. Л. с район на действие РС- Горна Оряховица е отказала да издаде констативен нотариален акт за собственост за повече от 1/8 ид.част от процесната нива. Мотивите на нотариуса били, че възстановената нива от 6,699 дка е собственост на всички наследници на бабата на заявителя, а подаването на заявление за възстановяване по ЗСПЗЗ от майката на ищеца В. М. Д. ползва всички наследници и с акта на ПК се възстановява правото на собственост на всички наследници на Г. Д. Р.. /седем деца/. Всяко от тези деца има права върху 1/7 идеална част от наследството, вкл. от процесната нива, а делът на В. Д. е наследен от молителя, неговите брат и сестра, съответно от техните низходящи - по 1/21 идеална част за всеки. Единствено делът на един от братята на В. Д. - Х. Д. Р., който нямал наследници от първи и втори ред е наследен от братята и сестрите си, при което техните дялове се увеличавали - неговата 1/7 идеална част се разпределяла по равно на шест или по 1/42 ид.ч. При смъртта на Х. Д. Р. той не е наследен само от майката на молителя-сестра на Р., а и от децата на починалите братя и сестрина основание чл. 10 от Закона за наследството. При тези мотиви било прието, че молителят притежава 1/18 идеална част от имота, по колкото имат и неговите брат и сестра Г. и Х.. Въз основа на горните фактически констатации въззивният съд възприел от правна страна извод за правилност на обжалваното постановление. Мотивирал се, че молбата да снабдяване с констативен нотариален акт за реална част от недвижим имот е винаги неоснователна - молителят не търсел признаване на правата си в идеална част, а като реална такава с площ 3,400 дка. Това би било възможно ако неговите права в съсобствеността първо бъдат установени чрез нотариален или съдебен акт и се предприеме поделяне на имота на по-малки, ако те биха отговаряли на законовите изисквания.. Нотариусът предложил да издаде констативен нотариален акт за идеална част от имота, при което правилно изчислил правата на молителя на 1/18 ид.част, въпреки непоследователното и неточно изложение на мотивите за това. Като изяснил как се формират правата на молителя в собствеността, въззивният съд заключил, че твърдението на жалбоподателя, че единствено неговата майка е придобила възстановената нива били в противоречие със Закона за наследството и ЗСПЗЗ. Решението на ПК било повече от ясно относно правоимащите лица, а именно „наследниците на Г. Д. Р.“, което съответствало и на искането, формулирано в заявлението. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на определението до касационен контрол. Поставеният въпрос относно задължението на съда да установи действителната воля на молителя не е относим към обжалваното определение. Той е във връзка с касационното оплакване, че искането на Д. било за признаване право на собственост по давност чл.587, ал.2 ГПК. Твърдението е напълно необосновано, защото никъде в молбата от 18 страници молителят не е заявил искане за извършване на обстоятелствена проверка. Видно е от молбата, че тя се е основавала само на писмените доказателства, които молителят представил. Не е налице твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на определението. От мотивите му не се установява толкова тежък порок, който да може да се установи “prima faciae”. Волята на жалбоподателя, обективирана в молбата му за снабдяване с КНА, е относително ясно формулирана и позволява да бъдат изведени фактите, въз основа на които той счита себе си за собственик. Изследвайки наследствените му права, както и предметната рамка, зададена от постановлението на нотариуса, въззивният съд не се е отклонил както от диспозитивното начало в процеса, така и от правилата на формалната и житейска логика. Изводите му са логични и последователни. По изложените съображения настоящият състав на ВКС, II г.о