Определение № 1538 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 130/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 1179 от 16.10.2025 г. по в. гр. д. № 633/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7198 от 30.12.2024г. по гр. д. № 633/2025 г. на Софийски градски съд, с което Столична община е осъдена да заплати на Ф. М. М. сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от телесна повреда, изразила се в навяхване, разтягане и частично разкъсване на връзките между долния край на малкопищялната кост и ходилото на десния долен крайник, причинена на 01.08.2022 г. в [населено място] при падане поради наличие на счупена неукрепена плочка от стълбище за обществено ползване, находящо се пред блок .., вх. ...,[жк], което стълбище е свързвало входа на блока с пешеходна зона, стопанисвано от Столична община, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2022 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа в касационната жалба, че обжалваният акт е неправилен поради нарушение на материалния закон, поради нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд е извършил неправилна и едностранчива оценка на събраните по делото доказателства и на доводите на страните, без да ги разгледа в тяхната логическа цялост и взаимовръзка. Счита, че не са съобразени тежестта на увреждането, обема и естеството на претърпените болки и страдания, наличието на съпричиняващо поведение на пострадалата, което е довело до определяне на обезщетение в завишен размер, нарушаващо принципа на справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което присъденото обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди да бъде намалено до неговия справедлив размер. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли да се направи комплексна оценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл. 52 ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 на ВКС; 2. „При постановяване на решение, с което се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по справедливост, необходимо ли е въззивният съд да направи съпоставяне с други съдебни решения по аналогични случаи с оглед постигане на еднаквост в прилагането на правото и осигуряване на предвидимост?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95 от 2.06.2015 г. по гр. д. № 6036/2014 г. на ВКС, IV г. о.; 3. „При определено обезщетение по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, следва ли въззивният съд да обсъди конкретните медицински обстоятелства и да извърши съпоставка с релевантна практика?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и решение № 83 от 4.04.2011 г. по гр. д. № 1611/2009 г. на ВКС, IV г. о., и 4. „Допуснато ли е процесуално нарушение от въззивния съд, когато не обсъди въведеното от страната възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въпреки че то е пряко относимо към определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 151/09.06.2011 г. по гр. д. № 266/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60/02.06.2014 г. по гр. д. № 2943/2013 г. на ВКС, IV г. о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поставя въпроса: „Представлява ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД самостоятелно придвижване на пострадалото лице до болнично заведение при липса на обективна пречка за ползване на специализиран санитарен автомобил на Център за спешна помощ, въпреки че съвременната медицина не може да измери обективно обема на болките и страданията, настъпили вследствие на действията на пострадалия?“, обосновавайки релевираното допълнително основание за допускане на касационния контрол с нужда от уеднаквяване и развитие на съдебната практика относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при поведение на неадекватна реакция на пострадалия след настъпване на вредата. Ответницата по касационната жалба - ищцата Ф. М. М. подава отговор в законния срок, в който поддържа становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с оглед цената на предявения иск за неимуществени вреди, поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорни обстоятелствата относно механизма и мястото на настъпване на непозволеното увреждане – движейки се по стълби на тротоара в [населено място],[жк]ищцата е попаднала на участък с неравни и неукрепени плочки, като при стъпването върху една от тях, същата е поддала, в резултат на което пострадалата е политнала и е паднала по стълбите, представляващи общинска собственост, спрямо които съгласно чл. 30, ал. 4 и ал. 5 и чл. 31 от Закона за пътищата ответната община има задължение за тяхната поддръжка. Поради това, че първоинстанционното решение е било обжалвано само в частта, касаеща размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, апелативният съд е намерил за безспорни и обстоятелствата относно противоправния характер на поведението на служителите, на които ответната община е възложила поддръжката на общинската пътна инфраструктура, както и наличието на причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като по тях е била формирана сила на присъдено нещо. За спорни е счел въпросите относно размера на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди, както и относно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. За да установи интензитета на претърпените неимуществени вреди въззивният съд е съобразил заключението на съдебно-медицинската експертиза, въз основа на което е приел, че ищцата е претърпяла болки и страдания непосредствено след инцидента с голям интензитет за около 7-8 дни, болки с умерен интензитет за около 15-20 дни след сваляне на ортезата за стабилизиране и обездвижване и започване на натоварване на ходилото и болки с по-малък интензитет след този период за около 1-2 месеца, като общият възстановителен период е продължил около 3 месеца и петнадесет дни. Последният е бил разделен на два подпериода – през първия е било затруднено придвижването на пострадалата и извършването на основни ежедневни дейности поради поставената имобилизация, а през втория – раздвижването на крака е било придружено с болки и намален обем на движенията, налице е била и проявена силна болка и дискомфорт при промяна на атмосферните условия. Решаващият съд е счел, че получените травматични увреждания и всички търпени болки и неудобства във времето след инцидента са повлияли съществено и негативно на емоционалното състояние на ищцата, която е била социално активен и трудоспособен човек към момента на произшествието с оглед младата й възраст (32 г.) – изпитвала е силни болки и физически страдания, невъзможно й е било самостоятелно да се придвижва, да посреща ежедневните си нужди и да се грижи за семейството си, което я е потискало изключително много и в резултат на това е станала напрегната и тревожна. При съобразяване с горепосочените обстоятелства и с обстоятелството, че физическата травма е напълно излекувана, както и със социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, апелативният съд е определил за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 12 000 лв. Намерил е за неоснователно възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че от свидетелските показания в процеса е установено, че в момента на деликта ищцата е слизала по стълбите на тротоара придружавана от децата си, бутайки детска количка, в резултат на което напълно естествено и закономерно вниманието й е било насочено към децата, а не в краката й. С оглед обстоятелствата, при които е станала злополуката, е счел, че пострадалата не е била длъжна да предвиди, че неволно стъпвайки върху счупена или недобре наместена плочка, ще се подхлъзне и ще падне. Поради това е приел, че не е налице съпричиняващо поведение на ищцата в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. По основанията за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение: Първите три въпроса на касатора са сходни и могат да бъдат обобщени в един въпрос за обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд при определяне на дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, вкл. в контекста на съществуване или не на изискване за сходно разрешаване на подобни случаи. Така обобщен въпросът е от значение за изхода на конкретния правен спор, поради което съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него не е налице наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВС и ВКС. По горепосочения правен въпрос са постановени ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968 г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. на IV г.о., решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на ІV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ІV г.о., решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ІV г.о., решение № 554/2012 г. по гр.д. № 266/2012 г. на ІV г.о., решение № 263/21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016 г. на ІV г.о., решение № 70/29.03.2016 г. по гр.д. № 5257/2015 г. на ІV г.о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. на ІІІ г.о. и др., вкл. цитираните от касатора), според които размерът на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици за здравословното състояние, вкл. психоемоционалното, възраст на увреденото лице, възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др.. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил в атакуваното решение всички правнозначими обстоятелства, установени по делото, които е съобразил при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди, вкл. интензитета и продължителността на болките и страданията съобразно констатациите на приетото и неоспорено заключение на медицинската експертиза, продължителността на възстановителния период, пълното излекуване на физическата травма, възрастта на пострадалата, която е била социално активен и трудоспособен човек към момента на произшествието, както и отражението на претърпяната травма върху личния и семейния й живот. По този начин решаващият съд е съобразил изцяло горепосочената практика на ВС и ВКС. Наведеният от касатора довод за нарушаване от въззивния съд на правило за сходно разрешаване на подобни случаи в контекста на поставения правен въпрос за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е несъстоятелен. Разликата в присъдените от съдебните състави обезщетения за неимуществени вреди, вкл. при подобни случаи, произтича от различните установени правнорелевантни факти по различните казуси. Трайно установено в съдебната практика, както беше изложено и по – горе, е разбирането, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай на конкретни правнорелевантни обстоятелства, относими към справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт, като унификация при подобни случаи очевидно е невъзможна. С оглед изложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване по горепосочените въпроси. Поставеният четвърти въпрос не е обуславящ за изхода на спора и не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е осъществена описаната във въпроса хипотеза. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е обсъдил своевременно направеното от ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е изложил своите аргументи защо го намира за неоснователно с оглед на установената по делото фактическа обстановка. Ето защо поставеният четвърти въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване поради неосъществено общо основание. Последният поставен въпрос също не осъществява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд в атакуваното решение. Той е неотносим към предмета на конкретния спор, вкл. към възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По какъв начин се е придвижил пострадал при деликт до болничното заведение, в което му е оказана помощ, е обстоятелство, което само по себе си, не би могло да има значение за вредоносния резултат и да се включва в комплекса от съпричиняващите го факти, т.е. то е ирелевантно по възражение с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Освен, че не съставлява общо основание, спрямо петия въпрос не е налице и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е обосновано както е предвидено в т. 4 TP № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: касаторът не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия, налагащи тълкуване от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Съобразно гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на настоящото касационно производство, касаторът - ответник следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. З., осъществявала безплатно процесуално представителство спрямо ищцата пред ВКС, сумата 511. 29 евро, равностойни на 1 000 лв., съставляваща хонорар за един адвокат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, при съобразяване с направеното изявление от касатора в касационната му жалба, че счита за непрекомерен именно този размер на адвокатския хонорар, дължим на насрещната страна. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение