Определение № 50106 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3165/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ДП “Национална компания Железопътна инфраструктура“ – УДВГД София, представлявано от директора Т. П., чрез юрисконсулт Д. М., срещу въззивно решение № 261546/05.05.2022 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 3556/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна Д. И. Г., чрез адвокат З. Н., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. ЗАД „Дженерали затраховане“ е трето лице – помагач на касатора. Не се е присъединил към касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд потвърдил в „обжалваната му част“ решението на първостепенния Софийски районен съд, поправено с четири последващи решения по чл. 247 ГПК. Предметът на произнасяне във въззивното производство не е индивидуализиран по надлежен ред – нито в мотивите, нито в диспозитива, което задължително е следвало да стори въззивният съд. Първостепенният съд с първоначалното решение и последващите четири решения по чл. 247 ГПК, осъдил Управление на движението на влаковете и гарова дейност – София към ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ да заплати на Д. И. Г. сумата от 20 811,80 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука от 18.06.2018 г., на осн. чл. 200, ал. 1 КТ, компенсаторно обезщетение върху главницата, считано от 18.06.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД. Осъдил работодателя да заплати на адв. З. Г. Н. адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 1517,85 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв и по сметка на СРС – 949,47 лв. – такси и разноски по първоинстанционното дело, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Ищецът Д. Г. е осъден да заплати на насрещната страна 64,29 лв. – съдебноделоводни разноски за производството пред СРС. Искът по чл. 200 КТ за разликата над 20 811,80 лв. до пълния предявен размер от 28 000 лв. е отхвърлен както и за законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху отхвърлената част. ЗАД „Дженерали застраховане“ е конституирано като трето лице-помагач на ответника от първостепенния съд. Последният не е отбелязал, че решението по делото е постановено при участието на третото лице – помагач на Управление на движението на влаковете и гарова дейност – София към ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ – законово изискване, доколкото между третото лице – помагач и подпомаганата страна, след влизане в сила на решението, е налице обвързваща сила на мотивите, а с насрещната страна се формира сила на пресъдено нещо. На гърба на стр. 163 от първоинстанционното дело (последната страница на решение № 190069/02.09.2020 г.), на ръка е записано: „Р. 20.10.2020 г. Допуска ОФГ. Да се чете, че решението е постановено при участие на трето лице-помагач – ЗАД Дженерали застраховане“. Подлежи на обжалване в 2-седмичен срок. К (вероятно подпис)“. Във въззивното решение също не е отразено участието на третото лице – помагач. При така установеното, настоящият състав намира, че е налице пречка да се произнесе по касационната жалба на ДП “Национална компания Железопътна инфраструктура“ – УДВГД София, докато не бъде изяснен предметът на произнасяне на въззивния съд – в коя част точно, вкл. досежно страните, е потвърдил първоинстанционното решение. Липсата на яснота за това дали решението е постановено и спрямо ЗАД „Дженерали застраховане“ София в качеството му на трето лице – помагач на ответника по исковете, създава още и съмнение за реално осигурено право на третото лице – помагач да обжалва въззивното решение, доколкото е възможно то да приема, че такова по отношение на него не е постановено; не са ясни и страните в касационното производство. При така изложеното, съставът на ВКС намира, че делото следва са бъде върнато на въззивния съд за предприемане на нужните процесуални действия по изясняване предмета на произнасяне. МОТИВИРАН от горното, съдът