Определение № 386 от 13.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 742/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 339/16.01.2023 г., подадена от Община Балчик, чрез адвокат Д. С. и адв. М. Д., срещу определение № 692 от 06.12.2022 г. по в. ч. гр. д. № 562/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260180 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 650/2019 г. на Добрички окръжен съд (погрешно посочено в обжалваното определение под № 260181), постановено по реда на чл. 250 ГПК, за оставяне без разглеждане молбата на общината за допълване на постановеното по делото решение № 260007/09.05.2022 г. с произнасяне по предявените в условията на евентуалност обективно съединени искове по чл. 61, ал. 3 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. В обжалваното пред ВКС определение е изложено, че производството пред окръжния съд е образувано по искова молба на „УИШБОН“ ЕООД срещу Община Балчик, с която са предявени искове за осъждане на ответника на основание чл. 72, ал. 1 ЗС да заплати сумата от 1 512 243.33 лв., представляваща увеличената стойност на собствения на ответника поземлен имот с идентификатор 02508.51.447 по КККР на гр. Балчик, вследствие направените от ищеца, в качеството му на добросъвестен владелец, подобрения в същия, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното плащане. В условията на евентуалност са предявени искове с правно основание чл. 61 ал. 3 ЗЗД, респ. чл. 59 ЗЗД за заплащане на същата сума. С решението си първоинстанционният съд е уважил частично главния иск по чл. 72, ал. 1 ЗС и е осъдил Община Балчик да заплати на ищцовото дружество сумата 499 650 лв., представляваща увеличената стойност на поземлен имот с идентификатор 02508.51.447 по КККР на гр. Балчик, находящ се във вилна зона „Белите скали“ в землището на гр. Балчик, вследствие на извършеното строителство, като е отхвърлил иска за разликата над 499 650 лв. до пълния предявен размер от 1 512 243.33 лв. С подадената молба по чл. 250 ГПК пред окръжния съд, Община Балчик е претендирала за допълване на така постановеното решение с произнасяне и по предявените срещу нея евентуално съединени искове по чл. 61, ал. 3 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, предвид частичното уважаване на главния иск. За да потвърди атакуваното пред него определение, Апелативен съд – Варна е приел, че доколкото пред окръжния съд са предявени съединени в условия на евентуалност искове по чл. 72, ал. 1 ЗС, чл. 61, ал. 3 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, съдът пристъпва към последователното им разглеждане само при сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие – отхвърляне на главния иск, респ. на предходния (евентуален) иск за втория евентуален такъв. В случая, с постановеното решение първоинстанционният съд частично е уважил предявения главен иск, с оглед на което не се дължи разглеждане на евентуалните искове, поради което постановеното решение не е непълно по смисъла на чл. 250 ГПК. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според жалбоподателя са обусловили решаващите мотиви в определението на въззивния съд и по отношение на които са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. Допустимо ли е въззивната инстанция да разгледа и се произнесе по същество по евентуален иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който е предявен недопустимо като евентуален иск, едновременно с иск по чл. 72 ЗС, с една и съща искова молба, в която ищецът е декларирал, че е добросъвестен владелец; 2. Не следва ли въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение в частта му, в която първоинстанционният съд в мотивите е приел, че е допустимо да се предявява евентуален иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД с една искова молба, заедно иск по чл. 72 ЗС; 3. Дължи ли първоинстанционният съд произнасяне по съществото на предявените с една искова молба обективно съединени искове при условията на евентуалност, при частично уважен главен иск. Насрещната страна е депозирала отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната жалба. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая първите два формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроса не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина са изцяло ирелевантни. По същество те представляват оплакване за недопустимо приемане за разглеждане от първоинстанционния съд на исковете по чл. 72, ал. 1 ЗС и чл. 59, ал. ЗЗД в отношение главен и евентуален. Последният поставен въпрос за задължението на решаващия първоинстанционен съд за произнасяне в хипотезите на обективно съединени искове при условията на евентуалност, е разрешен в пълно съответствие със задължителната съдебна практика - т. 15 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС (напр. решение № 210/27.07.2015 г. по гр. д. № 5600/2014 г., ІV г. о.). Съдът допълва съдебното решение, когато не е формирал в мотивите и изразил в диспозитива на съдебния акт воля по отношение на част от спорния предмет на делото. При евентуално съединяване на исковете, съдът има задължение да разгледа по същество и да се произнесе с изричен диспозитив, само ако тази претенция подлежи на разглеждане, т.е. само и доколкото не е удовлетворена претенцията по главния иск. В конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал целия предмет на спора по главния иск, обсъдил е възраженията на страните и е постановил диспозитив относно този иск. Доколкото главният иск е частично уважен, не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, поради което и не са били налице основания за допълване на постановеното съдебно решение по реда на чл. 250 ГПК. Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,