Определение № 4590 от 14.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. К. срещу решение № 522/07.11.2024 г. по в. гр. д. № 511/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 6 от 04.01.2024 г. по гр. д. № 1015/2022 г. на Районен съд – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя срещу Е. О. Н. с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на решение № 7373 от 06.08.2019 г. по гр. д. № 1633/2019 г. на Районен съд – Благоевград, влязло в сила на 06.08.2019 г., досежно предоставено на ответницата Н. упражняване на родителските права спрямо детето Г. К. К., род. на 19.09.2010 г., и е определен режим на лични отношения между бащата и детето както следва: през първите четири месеца, считано от влизане на решението в сила, бащата К. К. да вижда детето Г. К. всяка седмица за един час в един от делничните дни, в който ДСП-Благоевград би могла да осигури специалист - психолог и/или социален работник в Благоевград, който да присъства на срещите между бащата, майката или определено от нея лице и детето, с цел осигуряване на специализирана помощ, като за осъществяване на тези срещи детето следва да бъде водено от майката, или определено от нея лице; през следващите четири месеца срещите между бащата и детето да се осъществяват всяка седмица за един час в един от делничните дни, в който ДСП-Благоевград би могла да осигури специалист - психолог и/или социален работник в Благоевград, който да присъства на срещите между бащата, майката, или определено от нея лице и детето, с цел осигуряване на специализирана помощ, като за осъществяване на тези срещи детето следва да бъде водено от майката или определено от нея лице и всеки първи и трети съботен ден от месеца за времето от 10:00 ч. до 12:00 ч. в присъствието на майката или определено от нея лице; през следващите четири месеца, считано от датата на влизане в сила на решението, бащата да взима детето всяка първа и трета седмица от месеца от 10:00 ч. до 18.00 ч. в съботния ден и от 10.00 ч. до 18:00 ч. в неделния ден, без преспиване и без присъствието на майката или определено от нея лице; след горепосочения дванадесетмесечен период и занапред до промяна на обстоятелствата, срещите между бащата и детето да се осъществяват всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10:00 ч. в съботния ден до 18:00 ч. в неделния ден, с преспиване, като бащата взима и връща детето от и в дома, където то живее, както и 20 (двадесет) дни през лятото по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като последната се задължава до 30 май на съответната година да уведоми писмено бащата кога ще ползва отпуск, а ако не направи това в посочения срок, бащата ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено майката до 15.06. на съответната година, бащата да взима и връща детето от дома, където то живее; през четните години бащата да взима детето по време на следните празници: деня на освобождението (3 март), деня на труда (1 май), деня на просветата (24 май), деня на съединението (6 септември) и Коледните празници (24-26 декември), като взима детето в 10 ч. и го връща до 18 ч. в съответния ден, както и на рождения ден на детето (19.09.) - за 4 часа в извънучебно време ако е учебен ден, респ. от 10 ч. до 18 ч. ако е неучебен ден (но ако се пада в първа или трета събота или неделя от месеца се прилага режима за тези дни), бащата да взима детето от дома, в който то живее с майката, съответно - да го връща там; през нечетните години бащата да взима детето по време на следните празници: Великденските (от Велики петък до понеделник, които в съответната година са определени за празнуване), Гергьовден (6 май), деня на независимостта (22 септември) и Новогодишните празници (31 декември и 1 януари), като взима детето в 10 ч. и го връща до 18 ч. в съответния ден; както и на рождения ден на бащата- за 4 часа в извънучебно време, ако е учебен ден, респ. - от 10 ч. до 18 ч. ако е неучебен ден (но ако се пада в първа или трета събота или неделя от месеца се прилага режима за тези дни), бащата да взима детето от дома, в който то живее с майката, съответно - да го връща там. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като приетото от въззивния съд правно разрешение не е в интерес на детето. Твърди, че атакуваното решение не е съобразено с приетите доказателства, включително експертното заключение на тройната психологическа експертиза, според което при детето Г. са налице и осемте критерия за тежка степен на родителско отчуждение. Поддържа, че въззивният съд е отдал прекомерно и необосновано значение на желанието на детето при кой от родителите да живее, въпреки установения тежък синдром на родителско отчуждение между детето и бащата. Счита, че съществуващият режим на лични контакти не способства за възстановяване на отношенията между бащата и детето. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен друг, с който да бъде уважена молбата с правно основание чл. 59, ал. 9 СК като бъде определен по-разширен режим на личните отношения на детето с бащата, съобразен с конкретните обстоятелства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставя следните въпроси: 1. „Задължен ли е въззивният съд, когато потвърждава първоинстанционното решение и не препраща към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 ГПК?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 19 ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 2. „Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент по спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да са изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи?“, който счита за разрешен в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 295/19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 288/28.02.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по гр. д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о.; решение № 12/16.02.2016г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; 3. „Дали в производството, образувано по искане за изменение на определения режим за упражняване на родителските права, съдът е длъжен да вземе предвид синдрома на родителско отчуждение и невъзможността да се осъществява действащият режим на лични контакти?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 1/1974 г.; 4. „За задължението на въззивния съд да прецени ефективността на действащия режим на лични отношения при констатирано неизпълнение поради обстоятелства, свързани с поведението на родителя, упражняващ родителските права и отчуждаване на детето от родителя, който не упражнява правата, и отказва на детето да се вижда с този родител?“, който счита, че е разрешен в противоречие с ППВС №1/1974 г.; решение № 131/14.06.2016 г. по гр. д. № 4490/2015 г. на ВКС, III г.о.; т. 1 ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 19/15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр.д. № 6851/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 59/04.05.2018 г. по гр.д. № 2396/2017 г. на ВКС, IV г.о.; 5. „Следва ли съгласно критериите за изменение на мерките по чл. 59, ал. 9 СК да се обсъдят обстоятелства относно отчуждаването на детето и поведението на отглеждащия родител спрямо другия родител, за създаване на пречки от отглеждащия родител за осъществяване на лични отношения с другия родител, поради противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, намерила израз в т. V ППВС №1 /12.11.1974г. при иска, основан на изменени обстоятелства (понастоящем чл.59, ал.9 СК)?“; 6. „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводите на страните, в частност при преценка по чл. 59, ал. 2 СК, допустимо ли е съдът да обсъди само част от посочените в чл. 59, ал. 4 СК въпроси?“, за които два последни въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 218/03.12.2019 г. по гр. дело № 763/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба – Е. О. Н. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че страните са родители на малолетния Г. К. К., [дата на раждане], както и че с решение № 7373/06.08.2019 г. по гр. д. № 1633/2019 г. на Районен съд – Благоевград бракът им е прекратен и родителските права по отношение на детето Г. са предоставени на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти с детето. Посочил е, че и двете страни са представили доказателства, че са трудово заети и материално осигурени. Обсъдил е изслушаните в процеса показания на свидетелите А. Д., Д. Н. и Я. И., както и заявеното от детето при изслушването му по реда на чл. 15, ал. 1 ЗЗДет., че не иска да ходи при баща си и не му е комфортно, когато е с него. Съобразил е приетите по делото социални доклади в контекста на приетото заключение на тройната психологическа експертиза. Въззивният съд е посочил, че в заключението на приетата от първоинстанционния съд комплексна психологично - психиатрична експертиза е възприет извод, че липсват данни за родителско отчуждение, като експертите са обяснили влошаването на поведението на детето спрямо бащата с неговата възраст и появата на нов партньор на бащата. Обсъждайки приетото във въззивното производство заключение на тройната психологическа експертиза, според която и двамата родители притежават необходимия родителски капацитет за отглеждане на детето, е кредитирал нейният извод, че е налице синдром на родителско отчуждение между детето и бащата в умерена към тежка степен, като детето Г. е интернализирало фалшив отрицателен образ на баща си и упорито отказва контакт с него без обективни причини, а когато такъв е осъществяван, той е силно затруднен от поведението на детето. Решаващият съд е заключил въз основа на тройната психологическа експертиза и гласните доказателства по делото, че причините за настъпилото родителско отчуждение са комплексни, като то се е формирало постепенно през последните пет години, като водещата причина са влошените отношения между родителите и тяхното желание за надмощие и отмъщение, въвличащи Г. в тях като жертва. Приел е, че не е доказано в процеса пряко и изключително поведение от страна на майката или на бащата, в резултат на което да е настъпило установеното отчуждение на детето от бащата. Посочил е, че въпреки липсата на данни в експертното заключение и изслушаните свидетелски показания за съзнателно и пряко поставяне на детето в тази ситуация от страна на майката, може да се предполага, че се касае за установяване на такава среда, в която се отглежда детето, която е допринесла за отпочване на продължителен процес, довел до тежка форма на родителско отчуждение и по всяка вероятност това е копиращото от детето поведение, чувства и мисли на отглеждащия родител – майката. Съобразил е нежеланието на детето да приеме факта, че бащата има нова партньорка, и да отказва контакти с него по тази причина, при което е счел, че отсъства съзнателно и пряко поставяне на детето в тази ситуация от страна на майката. Въззивният съд е заключил, че при разрешаването на спора следва да се ръководи от висшия интерес на детето. В тази връзка е отчел недвусмислено изразената воля на Г. да остане да живее при майка си и категоричният му отказ от доброволни срещи с баща му. Съобразил е практиката на ЕСПЧ и ВКС, според която желанието на детето не е безусловно право на вето. Счел е, че същото следва да бъде отчетено, но преценката е конкретна и съобразена с възрастта и зрелостта на детето. Заключил е, че към настоящия момент, каквато е и препоръката на съдебните експерти от тройната психологическа експертиза, интересът на детето Г. не налага изменение в предоставеното упражняване на родителските права на майката, която в пълна степен притежава необходимия родителски капацитет. По отношение на установения синдром на родителско отчуждение спрямо бащата, в тежка форма, е възприел заключението на тройната психологическа експертиза, според което извеждането на Г. от семейството на майка му и преместването му в семейството на бащата, би било пагубно за детето във всяко отношение, като по-подходящо е постепенно, внимателно и без насилие, с помощта на психолози и медиатори, Г. да осъзнае необходимостта от лични контакти с баща си, чрез провеждане на срещи с него в присъствието на майката и горепосочените посредници, до разширяване на режима на лични отношения и преодоляване на родителското отчуждение, което е бавен, постепенен и продължителен период, още повече в конкретния случай, при който самото дете категорично отказва, без съзнателната намеса на майката, каквито и да било контакти с бащата. Решаващият съд като акцентира, че е необходимо възстановяването на връзката и общуването на Г. с баща му и преодоляване на настъпилото родителско отчуждение, което следва да се извършва с осъзнатото съдействие на двамата родители, тъй като само така детето би се развило като пълноценен, здрав, индивид, се позовава както на съдебната практика на ВКС, така и на практиката на ЕСПЧ, които трайно застъпват становището, че не е в интерес на детето използването на принуда спрямо него и такава следва да бъде ограничена при възстановяване на разкъсана връзка с един от родителите и осъществяване на правото на семеен живот на този родител, като при тази колизия на интереси следва да бъде предпочетен висшия интерес на детето. Във връзка с изменението на режима на лични отношения между бащата и детето, съобразно гореизложените съображения, въззивният съд е счел, че възприетият от първоинстанционния съд режим е плавен, подходящ и щадящ за детето подход, в началото осъществяван с медиаторска помощ от специалисти, които следва да съдействат за възстановяване на липсващата връзка дете – родител (баща), за което са необходими търпение, постоянство и неагресивен подход. В този смисъл съответен на нуждите на детето е определеният режим на лични отношения, който следва да се осъществява първоначално постепенно, чрез присъствието на медиатори в лицето на подготвени специалисти от социалната служба към отдел Закрила на детето – Благоевград. За да може да бъде реализиран, е необходим възприетият от първоинстанционния съд подготвителен период от около година, разделен на три фази от по четири месеца, подходящ за възстановяване и осъществяване на постепенна връзка между детето и бащата, който ще се осъществява в присъствие на трето лице – медиатор, съобразно с ангажиментите на детето, социалния работник и бащата, с присъствието на майката. Решаващият съд е заключил, че правилно и в съответствие с конкретните особености на случая, при съобразяване с практиката на ВКС в подобни случаи, в този подготвителен етап е възприето и участието на майката, която е задължена да води детето на тези срещи и да го насърчава и въздейства по позитивен начин за осъществяването им. Подчертал е, че при установената тежка форма на отчуждение и липсата на каквито и да било контакти, и откритото нежелание и противопоставяне на детето за такива с бащата, разширяване изведнъж и значително на режима, който е предписан до сега, няма да е в интерес на детето, тъй като съобразно със заключението на тройната психологическа експертиза, всяка рязка промяна в ситуацията, в която до момента се намира детето крие сериозен риск за него и не е в негов интерес. При горепосочените решаващи правни съображения е потвърдил първоинстанционното решение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: Първите два и последният поставени въпроси имат сходно съдържание и могат да бъдат обобщени и преформулирани в един правен въпрос относно задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички приети и относими доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи в мотивите на решението си собствени фактически и правни мотиви. Така обобщен процесуалноправният въпрос притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол, но спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана трайна, непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по съществото на спора, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, след което е достигнала до решаващия правен извод, че с оглед на тежката степен на родителското отчуждение, в интерес на детето е да бъде установен плавен, подходящ и щадящ детето подход, а не да се търси промяна рязко и изведнъж, която ще е пагубна за него, със значителни многоаспектни увреждащи последици. Решаващият съд е обсъдил направеното оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради несъобразяване с настъпилия спрямо бащата синдром на родителско отчуждение. В тази връзка по служебен почин е допуснал тройна психологическа експертиза, въз основа на която е приел за установен твърдения синдром на родителско отчуждение в умерена към тежка степен, който като правнорелевантен факт е обсъдил в съвкупност и взаимовръзка с останалите правнозначими факти, след което е извел фактическите и правните си изводи изцяло в съответствие с приоритетния висш интерес на детето. Обсъдил е и доводът, че майката е основна причина за поведението на детето, възприемайки експертният извод на тройната психологическа експертиза, че родителското отчуждения в конкретния случай е настъпило в продължителен период от време и е причинено от комплекс от фактори, един от които е и несъзнавано поставяне от страна на майката в среда, предполагаща настъпване на отчуждение от бащата. Приемайки за безспорно установен факт родителското отчуждение спрямо бащата, което е до степен, че самото дете не желае да контактува доброволно с баща си, въззивният съд е съобразявал и другите установени причини, извън несъзнаваното поведение на майката, относими към новото семейство на бащата, като въз основа на комплексната преценка на целия относим доказателствен материал по делото е изложил и обосновал, включително с практиката на ВКС и ЕСПЧ, че в защита на законния интерес на детето не би била насилствена или рязка промяна в средата, в която то се възпитава и отглежда и се чувства добре, сигурно и спокойно. Напротив такава промяна би била пагубна и против интереса му, криейки сериозен риск за здравето му. Поради това, мотивирано както с приетите по делото доказателства, така и с относимата съдебна практика, е приел за правилен по-умерения и плавен преход при възстановяването на отношенията между детето и бащата и определянето на режима на личните отношения между двамата. По този начин е изложил достатъчно подробни и изчерпателни фактически и правни мотиви в решението като втора инстанция по съществото на спор, в който съдът служебно следи за защита интереса на детето, т.е. постановил е своя акт напълно в съответствие с горецитираната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите поставени въпроси, след обобщаването им, се свеждат до обстоятелствата, които въззивният съд дължи да съобрази в хипотезата на молба по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на определения режим на лични отношения между детето и неупражняващия родителските права родител, като се навежда от касатора, че такива са настъпил синдром на родителско отчуждение, ефективността на действащия до момента режим на лични отношения и поведението на отглеждащия родител спрямо другия родител за създаване на пречки за осъществяване на личните отношения. Така обобщен и преформулиран този въпрос има обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор, т.е. притежава характеристиките на материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като изискуемо общо основание за допускане на касационния контрол. Той обаче е разрешен в съответствие със съдебната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. спрямо него не е налице релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Формирана е задължителна съдебна практика за обстоятелствата от значение при определяне на режима на лични отношения между дете и родител и за дължимата тяхна оценка от решаващия съд, вкл. при искане по чл. 59, ал. 9 СК при изменени обстоятелства, обективирана в ППВС № 1 от 12.11.1974г., чиито задължителни разрешения са възпроизведени в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 334 от 06. 01. 2016г. по гр. д. № 2202/2015г. на Четвърто г.о.; решение № 162 от 27. 07. 2015г. по гр. д. № 7228/2014г. на Трето г.о.; решение № 294 от 11. 11. 2015г. по гр. д. № 1454/2015г. на Четвърто г.о. и др., вкл. цитираните от касатора), която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974г., в ТР № 1 от 03.07.2017г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно - битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др.. Повечето от тези критерии за преценка са посочени вече изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК и в § 1, т. 5 от ДР ЗЗдет.. Изменението на мерките относно упражняване на родителските права е израз на грижата за всестранна защита на децата, поради което наред с родителите и съдът следи служебно за ефикасността на взетите мерки и за правилното упражняване на родителските права. Избирането на тези мерки цели правилното развитие на децата, поради това, ако обстоятелствата се изменят съществено, въпросът за ефикасността на избраните мерки поставя въпроса за вземане на нови мерки съобразно с изменените обстоятелства. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали променените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на съществуващите мерки. Към промените, засягащи положението на детето, спадат следните обстоятелствата: влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето, или пък подобряване условията на живот при другия родител, като под условия на живот се разбират не само жилищните и битовите условия, но и социалната среда и другите обстоятелства в решението по чл. 59, ал. 4 СК; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг срок, напускане пределите на страната и др.; загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да повлияе положително; повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице. Към промените, засягащи мерките и тяхната ефективност, спадат: невъзможност да се изпълни решението поради поведение на самото дете; нерационален режим, като в течение на изпълнението му мерките са се оказали неблагоприятни за детето; болест на детето и невъзможност за прилагане на мерките и други случаи. Съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките по чл. 59, ал. 2 СК, като: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение, отвличане на детето и т. н.; неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. От анализа на горепосочената трайна съдебна практика се налага извод, че в производството по молба по чл. 59, ал. 9 СК и наведени променени или нови обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 4 СК, правнозначими обстоятелства са установен синдром на родителско отчуждение, ефективността на действащия до момента режим на лични отношения, респективно неговото пълно неизпълнение, поведението на отглеждащия родител спрямо другия родител и създаване или несъздаване на пречки за осъществяване на личните отношения, както и поведението на детето, което отказва доброволно да изпълнява режима на лични контакти. Тези обстоятелства съдът дължи да прецени след комплексна оценка на всички горепосочени правнорелевантни обстоятелства, единствено съобразявайки и защитавайки приоритетния интерес на детето. Въззивният съд в атакуваното решение е извършил тази комплексна преценка, след което е заключил, че установеният в процеса синдром на родителско отчуждение от страна на детето към бащата, в умерена до тежка степен, не налага промяна на предоставеното упражняване на родителските права на майката, доколкото според експертното заключение на тройната психологическа експертиза с оглед установеното категорично нежелание на детето да вижда баща си и продължителното неизпълнение на първоначалния режим на лични отношения, всяка промяна би била пагубна за здравето на детето. Съобразил е и поведението на майката за настъпилото отчуждение, която макар да не пречи на личните контакти между баща и син, макар несъзнателно, е създала среда, допринесла за започване на продължителен процес, който в крайна сметка е довел до синдрома на родителско отчуждение. За подходящ и най – добре охраняващ интереса на детето е възприел, с оглед променените обстоятелства, съпътствани от горепосоченото родителско отчуждение и отказа на детето въобще да вижда баща си, плавният преход от липсата на каквито и да било контакти към постепенно разширяващи се, ненасилствени контакти между детето и бащата, първоначално в присъствието на медиатори и майката, а впоследствие – самостоятелно между детето и бащата до нормализиране на отношенията между тях. Тези решаващи правни разрешения на въззивния съд са изцяло в съответствие с горепосочената практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която се подкрепя и от практиката на ЕСПЧ, цитирана във въззивното решение. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са обосновани от касатора и не са осъществени по настоящото дело касателно атакуваното решение, поради което следва да се приеме за неосъществена и наведената очевидна неправилност. Съобразно гореизложеното не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на настоящото производство, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касационната жалба сумата 800 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение