Определение № 2757 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 470/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от МБАЛ „Рахила Ангелова” АД- ответник в производството, чрез адв.И. А. от АК - П., срещу въззивното решение № 933/23.06.2022г. по гр.д. № 3491/2021 г. на Апелативен съд- София /САС/ в частите, в които, е осъдена болницата да заплати на ищеца по делото сумата 90 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на сина на ищеца Н. И. С., починал на 28.02.2018 г. в ответната болница, ведно със законната лихва от 28.02.2018 г. до окончателното й изплащане, и обусловената от това отговорност за разноските в първата и въззивната инстанция, които ответната болница е осъдена за заплати и на съда държавна такса и разноски.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба-ищец в производството И. С. Б., с писмен отговор чрез пълномощниците си адв.В. А. и адв.С. А., двамата от САК, оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускане касационното обжалване. Претендира разноски по списък по чл.80 ГПК.

Третото лице-помагач на ответника ЗК „Олимпик –клон България КЧТ“ не е взело становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по основанията за допускане на касационното обжалване:

Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение по чл. 280, ал.1 ГПК.

С въззивно решение в обжалваните части, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение от 29.07.2021г. по гр.д. № 685/2018г. на ОС-Перник в обжалваната му осъдителна част, е осъдена МБАЛ „Рахила Ангелова“АД заплати на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД на И. С. Б. сумата от 90 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на сина му Н. И. С., починал на 28.02.2018 г. в ответната болница, ведно със законната лихва от 28.02.2018 г. до окончателното й изплащане, 180 лв. направени разноски по делото, и на съда съответно 3 600 лв. за държавна такса със законната лихва върху държавни вземания от влизане в сила на решението до окончателното й изплащане, и 469,50 лв. за разноски за вещи лица. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на ответната болница- ЗК „Олимпик –клон България КЧТ“. Въззивният съд е осъдил ответната болница да заплати на ищеца и 1500 лв. разноски пред въззивната инстанция.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД срещу ответник –лечебно заведение за болнична помощ, чиято гаранционно –обезпечителна отговорност цели за вреди от противоправно и виновно поведение на лекари при и по повод на възложената им работа по оказване на медицинска помощ и други медицински дейности по Закона за здравето, възниква, ако се установят лични виновни действия на лекарите, при и по повод осъществяване на възложени дейности, предвидени в Закона за здравето, по отношение на лица, постъпили на лечение или на които са извършени определени медицински дейности, респ. не възниква притезание за обезщетение тогава, когато обстоятелството, обусловило увреждането и причинната връзка между него и увреждането са непредвидими и неизбежни.

Въззивният съд е установил въз основа на събраните писмени доказателства, материалната легитимация на страните и в частност на ответната болница по иска с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, като една от предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната й отговорност, съответно че ищецът е баща на Н. И. С., че последният е постъпил в ответното болнично заведение на 24.02.2018 г. с диагноза К26.0-Гастритис ерозива сангвиниолента; Улкус дуодени санвининолента;Хематемезис; Мелена, проведените диагностични и лечебни процедури, консултации, терапии, ходът на заболяването, настъпилите усложнения и леталният изход на 28.02.2018год. в 12.00 часа в ответната болница, за което тя е издала съобщение за смърт от същата дата, с посочена причина за смъртта мозъчен оток, ОНСН и ОДН, хемораличен шок и кървяща язва на дуоденума, хеморогичен ерозивен гастрит, които факти и не са били спорни между страните. Лекуващ лекар на сина на ищеца е установено да е бил д-р О. Г. Ц., който към 16.02.2018 г. е заемал длъжността „ординатор“ в хирургично отделение.

По съществения и спорен по делото въпрос допуснати ли са били по време на лечението на сина на ищеца в ответната болница неадекванти мерки и пропуски от страна на лекарите, въззивният съд е посочил, че няма изрична легална дефиниция на понятието „лекарска грешка”, като медицинската дейност е регулирана професионална дейност, която съгласно Закона за здравето /чл.81, ал.2/ се гради на основни принципи като своевременност, достатъчност и качество. Нормативно е заложено да се осъществява /чл.79 - чл.80 ЗЗ/ чрез прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии, а качеството на медицинската помощ се основава на медицински стандарти, приети по реда на чл.6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика на осн. чл. 5, т. 4 от ЗСОЛЛДМ. Позовал се е на цитирана практика на ВКС, според която отговорността на лекаря е свързана с принципа на адекватните очаквания специалистът да предложи и осъществи лечение, което е съобразено с медицинските стандарти, добрите практики и съблюдава всички прокламирани в нормативните актове права на пациента, а добрата медицинска практика изисква всеки пациент да получи адекватно на състоянието му лечение, по време на което да се съобразяват и съблюдават всички гарантирани му права, и всяко несъвместимо с „добрата медицинска практика” професионално поведение /действие или бездействие/ деянието /действие или бездействие/ ще е основание да се реализира отговорността за лекарска /медицинска/ грешка и съответно ще има за последица ангажиране гаранционната отговорност на възложителя.

Въззивният съд е подложим на съвкупна преценка приетите в първата инстанция заключения на съдебно-медицински експертизи: комплексна експертиза от три вещи лица медици – специалист по съдебна-медицина, специалист по анестезиология и интензивно лечение, обществено здраве и здравен мениджмънт и специалист-хирург, приетите по повод нейното оспорване допълнителната медицинска експертиза на в.л. хематолог и допълнителната експертиза на вещо лице – гастроентеролог, като е кредитирал заключението на комплексната медицинска експертиза, като частично е приел, че изводът им за несвоевременност и недостатъчност на кръвоспиращата терапия-в частност преливане на кръвни продукти, е опровергана от допълнителното заключение на в.л. хематолог, което изяснява, че приложените на пациента в периода 24-27.02.2018г на пациента са трансфузии на кръвни продукти (при липсата на пречки такива да се осигурят за пациента, който бил с рядка кръвна група, подкрепено от св.Н.) са го стабилизирали в периодите, когато не е имал кървене, и че при установените заболявания на пациента не би могло с точност да се посочи какви количества биха били достатъчни за стабилизиране на жизнените показатели, а и при продължаващо кървене дори и неограниченото преливане не би могло да доведе до положителен резултат.

Излагайки подробно направените от вещите лица по комплексната медицинска експертиза констатации и изводи, формирани при проследяване в цялост на медицинската документация от постъпване на пациента по спешност на 24.02.2018 г. до смъртта му на 28.02.2018 г., въззивният съд е придал на същата решаваща доказателствена стойност, като изготвена от вещи лица със специалности, имащи пряко отношение към диагностицирането и и лечението на пациента, а липсата на гастоентеролог в състава й е била преодоляна чрез съобразяване на контатациите им с нормативните изисквания за съответната медицинска дейност, и конкретно в случая Диагностичен и терапевтичен алгоритъм /консенсус/ при остри кръвоизливи от горния гарстроинтестинален тракт, представляващ медицински стандарт за добра медицинска практика. Така е кредитиран крайния извод на комплексната медицинска експертиза, че животозастрашаващото състояние на пациента е било сериозно подценено на всеки един етап от лечението, обоснован от вещите лица с предходно направените изводи, а именно: при приема в спешно отделение на ответната болница не са били адекватно оценени субективните оплаквания и обективните показатели на пациента – анемичен синдром и тахикардия, наличие на черни изпражнения, сочещи за кървене на гастро-интестиналния тракт, както и останалата симптоматика, изключваща кардиологичен проблем, (какъвто само би обосновал приложението на препаратите диазепам и кордарон), при което прилагането им в случая е било необосновано, защото терапията е извършена без да бъде установена причината за тахикардия с честота 130 удара за минута, за която било изключено да се дължи на сърдечен проблем поради възрастта на пациента /36години/ и липсата на предшестващи кардиологични страдания. Още към този момент според трите вещи лица симптоматиката сочела за реализиран кръвоизлив и анемия, но неправилното му диагностициране и прилагането на препарати, които са противопопоказни за случая, е било негативно и е повлияло на клинична картина в резултат на настъпилата остра анемия, доколкото според вещите лица още на етап спешен прием приложената терапия не е била в съответствие с добрата медицинска практика, като е било очевидно, че пациентът е имал съдово артериално кървене от язвен дефект на стомашната стена, предизвикан с голяма степен на вероятност от прекомерната употреба на диклофенак. Като неправилни са определени от вещите лица и диагностичните и лечебни процедури в хирургично отделение, където кървенето на горния гасроинтестинален тракт е лекувано консервативно, и в много по-късен етап е пристъпено към оперативно лечение, независимо, че в нито един момент не е имало стабилизация в показателите, въпреки кръвоспиращите продукти. Този извод на вещите лица е базиран на обсъдената от тях медицинската документация, сочеща, че показателите на пациента динамично са се влошавали - установен е срив в хемодинамиката РР 90/60мм, невъзможност да се овладее кървенето въпреки кръвоспиращите продукти, артериално кървене от язвения дефект на дуоденума. Всички тези данни според вещите лица /в графичното им оформление към заключението/ са свидетелствали за тежък анемичен синдром, поради това че въпреки извършените кръвопреливания, той в нито един момент от престоя си не е бил с показатели на кръвта в рамките на референтните граници. От този извод според вещите лица следва и друг за несвоевременното привеждане на пациента в ОАИЛ на 27.08.2018 г. поради формалното проследяване на показателите от лекарите в хирургично отделение, като въпреки кървенето, не са били проследявани хемодинамика, лярен рефир и периферни пулсации, които в най-голяма степен биха дали сигурна индикация за тежкото животозастрашаващо състояние на пациента. Към оперативно лечение се е пристъпило в изключително късен етап при некомпенсирани нарушения на жизнените показатели и именно тези нарушения на добрите медицински практики се намират в причинна връзка с настъпилия летален изход. По същество според вещите лица бил спазен диагностично-лечебния алгоритъм по Клинична пътека № 72 „Ендоскопско и медикаментозно лечение при остро кървене от гастроинтестиналния тракт“, тъй като терапевтичните процедури са изпълнени, но не своевременно – фиброгаскопията е следвало да се направи с приема на пациента, инфузионната и хемотрансфузионна терапия да е в значително по-големи количества за възстановяване на показателите (в тази част изводът е приет от въззивния съд да се опровергава от допълнителното заключение на вещото лице-хематолог); ултразвуковата ехография в случая не замествала фиброгастродуоденоскопията, предвидена по стандарт при изследване на кървящи язви, тумори, стенози и други заболявания на кухите коремни органи и е следвало да бъде направена още при приема му в лечебното заведение. Въззивният съд е посочи, че допълнителната експертиза на вещото лице – гастроентеролог, според когото кръвните показатели още при приема на пациента са сочели за тежък кръвоизлив и са били индикация за спешност, потвърждава констатациите на трите вещи лица по комплексната експертиза. Комплексната медицинска експертиза е приела, че при самото лечение на кървенето от гастроитестиналния тракт и овладяването на кръвоизлива медицинските дейности не са били извършени в пълнота, цялост, комплексност и своевременост, както изискват правилата за добра медицинска практика. При приема на пациента на 24.02.18 г. е следвало да бъде извършена фиброгастроскопия, каквато е направена едва на 26.02.2018 г., а фиброгастроскопията е основополагащ /златен/ стандарт при диагностиката на кървене, тумори, стенози и други заболявания на кухите коремни органи в горния отдел на храносмилателния тракт. Извършването на фиброгастроскопия в условията на спешност е била абсолютно необходима с цел установяване наличната патология, локализация на източника на кървене и ендоскопска хемостаза. Максимално бързото извършване на специализираното изследване е посочено като едно от първите медицински действия, необходими за първоначалната оценка на пациента с кървене от горния отдел на ГИТ /горния гастроинтестинален тракт/, съгласно посочения то вещите лица Диагностичен и терапевтичен алгоритъм /консенсус/, като още при постъпване в спешното отделение, а и в хирургично отделение, състоянието на пациента е било живото застрашаващо - неколкократни мелени, учестяване на сърдечната дейност повече от 20 удара в минута и тежка анемия, които според цитирания медицински алгоритъм са индикатор за повишен риск и са налагали предприемането на спешни и адекватни към състоянието на пациента лечебни действия и процедури. Такива са предприети едва на 28.02.2018 г. чрез ендоскопско лечение - ендоскопска хемостаза /спиране на кървенето/, ефективността на което според изводите на вещите лица е поставена под съмнение с позоваване отново на медицинския алгоритъм /консенсус/, според който неуспех от ендоскопската терапия се предполага при язва с размери над 2 см или дуоденална язва на задната стена, активно кървене, хипотония, белези на шок, преобладаващо налице при постъпването на пациента. Така вещите лица по комплексната медицинска експертиза са приели, че обективните данни от момента на постъпването на пациента за лечение и през периода на лечението му са давали основание да се счита, че неговото състояние е тежко и рисково, и то не се е подобрило и при извършеното навременно и в необходимия обем кръвопреливане, наличието на рискови фактори и рецидив на кървенето е следвало, но не е било отчетено както при диагностицирането, така и при избора на метода на лечение, което води до извод, че предвидените в консенсуса и добрата медицинска практика дейности по диагностициране и лечение на пациент с остър кръвоизлив от ГИТ формално са спазени, то те не са били своевременни и достатъчни и са довели до неблагоприятен за пациента изход.

Неизпълнените своевременно дейности във връзка с диагностицирането и лечението на сина на ищеца е прието от въззивния съд да представлява нарушение на медицинските стандарти, утвърдени по реда на чл.6 ал.1 ЗЛЗ и Правилата за медицинските практики, приети и утвърдени по реда на чл.5, т.4 от ЗСОЛЛДМ и на принципите за своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ и се намират в причинна връзка с настъпилите вреди. Относно причинната връзка е посочено, че въпреки липсата на извършена аутопсия на пациента след смъртта му леталния изход- която аутопсия би дала категорично становище за причините за фаталния изход, с оглед на посочената от комплексната медицинска експертиза най-вероятна причина за смъртта и при липса на убедителни доказателства за други причини, които да я изключват, то същата следва да се счита като резултат от т.нар. медицински деликт като основание за ангажиране отговорността на ответната болница. За този извод се е позовал въззивният съд и на цитирана практика на ВКС, според която по дела, по които отговорността произтича от лекарска грешка, посочването на релевантната причина за „най-вероятна“ не води до извод за липса на пълно и главно доказване, ако останалите причини могат да бъдат изключени с оглед на доказателствата по делото.

Оплакването на въззивника-ищец относно размера на присъденото от първата инстанция обезщетение по чл.52 ЗЗД, е счетено за неоснователно. Въззивният съд е отчел установените по делото обстоятелства от показанията на свидетеля Б., относно съществувала трайна доверителна връзка между баща и син, независимо, че пострадалият е бил вече еманципиран самостоятелен човек на 36 г., отражението, което внезапната смърт на сина е дало върху баща му, който бил съкрушен, избягвал да говори със съпругата си за случилото се, за да не преживяват всеки път мъката по сина си, и възрастта на починалия, които в съвкупност са обусловили извод, че определеното от първата инстанция обезщетение от 90 000 лв. не противоречие с критериите по прилагането на чл.52 ЗЗД, и така първоинстанционното решение в осъдителната му част спрямо ответника, е потвърдено.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от касатора- ответник следните въпроси като такива от значение за изхода на спора:

1. Допустимо ли е позоваване единствено на заключението на съдебно медицинската експертиза, без да се кредитират всички събрани по делото писмени и гласни доказателства за безспорното установяване и доказване на противоправност на действията на служителите на ответното дружество?

2.Допустимо ли е за установена и доказване на причинно - следствената връзка между деянията и настъпилият летален изход, съда да се позове на „вероятна причина“ за настъпилата смърт, въпреки липсата на извършена аутопсия и без да кредитира всички факти, обстоятелства и събрани по делото доказателства?

3.Допустимо ли е при очевидна липса на кумулативно свързани елементи, да се счита за реализиран в цялост състава чл.45 от ЗЗД, водещ като последица ангажирането на обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД?

Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следната задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС: определение №385/22.05.2018г. на ВКС по гр. дело № 5043/2017 г., III г.о. ГК; определение № 595/19.07.2018 г. на ВСК по гр.дело № 1734/2018г. III г.о. ГК; решение № 7564/03.12.20Ш. по гр. дело № 13910/2015 г. на СГС и др., т.2 на ППВС № 7/30.12.1959 г., решение № 1132/16.Х1.1992 г. по гр. д. № 1336/1991 г. на ВКС, IV г.о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. дело № 1144/2017 г., ІІІ г.о. на ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване.

Твърди се още, че същите въпроси са от съществено значение за спазването и точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационното обжалване.

Прегледът на мотивите на въззивното решение не обосновава извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване по първия въпрос, който е оплакване за процесуално нарушение и така е относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не представлява общо основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по т.1 от ТГР № 1/ 2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същият е поставен и общо относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателствата по делото, но касаторът не е посочил в касационната жалба или в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, кои конкретни относими и допустими доказателства, не са били обсъдени от въззивния съд, Прегледът на мотивите на въззивния съд не води до извод, че съдът е процедирал в отклонение на задълженията си като инстанция по същество на спора, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, която е служебно известна на настоящия касационен състав, защото въззивният съд, макар да е отдал решаващо значение на комплексната медицинска експертиза, е обсъдил и другите две допълнителни медицински заключения, събраните писмени доказателства-медицинска документация, установяваща проведените диагностични и лечебни процедури, консултации, терапии, ход на заболяването, усложнения и летален изход, показанията на св.Н.. Същевременно произнасяне по такъв въпрос не се съдържа в посочената от касатора в изложението му ППВС № 7/1959 г. и две решения на ВКС, които само актове могат да бъдат преценявани в производството по чл.288 ГПК, съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, а определенията по чл. 288 ГПК на ВКС и актове на въззивни съдилища/ в случая решение на СГС/, не са част от актовете, формиращи практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тази причина каквото и становище относно правилността на една или друга съдебна практика по конкретен правен въпрос да е заето с определение по чл.288 ГПК, то не може да има за последица допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос също не обосновава допускане касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Аналогично на първия въпрос, и вторият е оплакване за процесуално нарушение и така е относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, същият изисква преценка на на събраните по делото доказателства и така е лишен от характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно решаващият извод на въззивния съд, че в случая неизпълнените своевременно дейности при лечението на сина на ищеца, е най-вероятната релевантна причина за смъртта на пациента при липсата на убедителни доказателства за други причини, които да я изключват, не разкрива противоречие със сочената в изложението практика на ВС/ВКС: ППВС № 7/1959 г., решение № 1132/16.Х1.1992 г. по гр. д. № 1336/1991 г. на ВКС, IV г.о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. дело № 1144/2017 г., ІІІ г.о. на ВКС. В тях обобщено се приема, че причинно-следствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже /т.2 на ППВС № 7/30.12.1959 г./, като причинната връзка е зависимост, при която деянието е типична, закономерна предоставка за настъпването на вредата, а не случайно събитие, вредата е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента, като е възможно деянието да не е единствената причина за резултата, а вредата да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. В случая въззивният съд е приел, че няма доказателства за друга причина за смъртта на пациента, поради което обсъденото от него забавено изпълнение на дължими медицински дейности е прието като „най-вероятна“ причина за смъртта на пациента, изпълваща изискването на чл.45 ЗЗД за причинна връзка с деянието /действие или бездействие/. Този извод на въззивния съд е в съответствие с цитираната от него практика на ВКС по същия въпрос за значението на „най-вероятната причина“ в каузалната връзка, доколкото в случая въззивният съд е посочил подробно защо приема комплексната медицинска експертиза като доказателство за установяване на причинната връзка между поведението на лекуващите лекари и настъпилия летален изход, и е съобразил липсата на други доказателства по делото, които да сочат наличието на други фактори, които изключват или също обуславят такава причинна връзка с леталния изход. Касаторът-ответник в нито един момент от развитието на делото не е твърдял, че са били налице други факти, и не е искал събиране на доказателства за такива други факти, от които да извежда причинна зависимост със смъртта на пациента извън лекарска грешка, поради което липсата на направена послесмъртна аутопсия не е факт, в състояние самостоятелно да опровергае липсата на причинна връзка между лекарската грешка и смъртта на пациента.

Третият въпрос е общо поставен, и не предполага отговор, който да се отнесе към определен решаващ изводи на въззивния съд. Въпросът има отношение към правилността на решението, тъй като разрешаването му зависи изцяло от установените по делото факти, поради което преценката дали изводите на съда относно наличието предпоставки за ангажиране отговорността на ответната болница, е въпрос по основателността на касационната жалба и може да се обсъжда едва с решението по същество на спора по чл.290 ГПК, но не и във фазата по чл.288 ГПК.

По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По поставените въпроси липсва обосновка и по допълнително посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се е позовал на тази разпоредба, но не е изложил аргументи относно значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, като в тази връзка касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл.45 и чл.49 ГПК, вкл. и по вредите от т.нар. медицински деликт, е налице богата практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, по отношение на която няма основание да бъде променяна или осъвременявана, което самостоятелно изключва наличието на това основание за допускане касационното обжалване.

Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК.

Касаторът няма право на разноски в касационното производство, като следва да заплати на насрещната страна такива за защита от адвокат, доколкото е подаден чрез адвокати отговора на касационната жалба, но само за един адвокат. Насрещната страна И. Б. е сключил договор за процесуално представителство пред ВКС с двама адвокати, не е разграничено за всеки от двамата адвокати каква сума се следва от уговорената и платена в брой сума 4000 лв., при което му се следва половината, или 2000 лв., като възнаграждение за един адвокат по аргумент от чл.78, ал.1 ГПК, без значение кой от двамата адвокати какви процесуални действия е извършвал.

С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК