Определение № 50260 от 22.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1797/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. Р. срещу решение №46/11.04.2022 г. по гр.д.№655/2021 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение №260214/28.09.2021г. по гр.д.№400/20г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, с което касаторката е осъдена да заплати солидарно с Е. Д. Г. на „Юробанк България“АД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ сумата 57 000 лв., представляваща част от общо дължима главница в размер на 93 840,19 лв.; сумата 545,55 лв.,представляваща част от дължима договорна лихва в размер на 72 018,78 лв. по договор за банков кредит от 02.11.2007г., ведно със законната лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост, поради наличие на сила на пресъдено нещо и поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, както и за неправилност на въззивния съдебен акт. Поддържа се искане за отмяна на решението на ПАС и отхвърляне на предявените срещу Р. искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която счита за осъществена по отношение на въпросите: 1.Допустимо ли е кредитор /банка да обяви повторно на друга дата предсрочна изискуемост, когато относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти са били осъществени и предсрочната изискуемост е била обявена при предходно заведен иск от банката?; 2.Допустимо ли е със съдебното решение да се определи по-голям размер на главницата, без капитализации, спрямо договора за кредит?; 3.Допустимо ли е съдебното решение на първоинстанционния съд, потвърдено с въззивното решение да установява дължимия кредит по размер при положение,че размерът на погасените вноски не е еднозначно изчислен?; 4. Допустимо ли е по време на първоинстанционното производство кредиторът да цедира вземането сии цесионерът да не встъпи като ищец по делото?; 5. Допустимо ли е съдебното решение в полза на първоначалния кредитор при положение,че той вече не е носител на претендираното вземане?;6. Как може длъжникът да следи или възрази срещу такова неправомерно поведение на кредитора ако последният не уведоми страните и съда за цесията?. Ответникът „Юробанк България“АД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение, съставът на Пловдивски апелативен съд е намерил за безспорно наличието на сключен между страните договор за банков кредит от 02.11.2007г. и допълнително споразумение към него от 10.04.2009г., по силата на които на ответниците М. Р., задължила се солидарно с Е. Д. Г., е отпуснат кредит за покупка на недвижим имот в размер на 95 750 лв., със срок на издължаване 300 месеца, който кредит е изцяло усвоен от тях. С оглед направено с отговора на исковата молба от ответницата Р. възражение за наличие на сила на пресъдено нещо, респ. – за недопустимост на предявения осъдителен иск, съдът е констатирал, че между страните е водено гр.д.№220/10г. по описа на ОС Пазарджик с предмет установителен иск по чл.422 ГПК, в рамките на което производство ищцовата банка се е позовала на неизпълнение от страна на длъжниците по кредита, датиращо от 14.04.2009г., и упражнено от нея право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Констатирано е,че с влязло в сила решение съдът е отказал да установи присъдените в полза на банката в заповедното производство вземания, приемайки,че представените от нея доказателства не установяват те да са изискуеми и подлежащи на принудително изпълнение. Съобразявайки това, съдът е развил съображения,че със сила на пресъдено нещо с посоченото съдебно решение е отречено банката да е обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем към датата на приключване на устните състезания по делото /04.07.2012г./, но не е отречено самото материално правоотношение ,произтичащо от договора за банков кредит, което продължава да съществува, ведно с поетите от страните по него права и задължения, в т.ч. задълженията на ответниците да върнат получения от тях кредит съобразно условията на договора. Приемайки за безспорно настъпилото неизпълнение на задължението им за плащане на месечните погасителни вноски, съдът е направил извод,че за банката – кредитор е възникнало предвиденото изрично в договора право да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, което право тя е упражнила с отправените до длъжниците писмени изявления с такова съдържание на 03.09.2019г. и на 07.10.2019г. Съдът е посочил,че предсрочната изискуемост има действие от датата на получаване на волеизявлението на кредитора ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ, които в случая със спирането на плащанията са налице. За да установи подлежащия на присъждане в полза на банката размер на вземанията съдът е ползвал специалните познания на вещи лица, които са дали заключения в различни варианти. Приемайки клаузите на чл.3 ал.6 и ч.6 ал.3 от договора, касаещи право на банката едностранно да променя лихвения процент по кредита, за нищожни,поради тяхната неравноправност, съставът на апелативния съд е споделил приетото и от първата инстанция, че в случая следва да бъде съобразен вариантът на изчисления, извършени съобразно първоначално уговорения лихвен процент по договора. На базата на това е заключил,че неиздължената главница по кредита /в т.ч. падежирали и предсрочно изискуеми вноски/ възлиза на 93 918,03 лв., а дължимата договорна лихва – на 96 559,07 лв., което прави частично предявените искове за сумите 57 000 лв. главница и 545,55 лв. договорна лихва основателни.Направените пред въззивната инстанция възражения за нередовно водено счетоводство от страна на банката съдът е намерил за недоказани, а възражението за настъпила погасителна давност – за преклудирано. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторката изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК такава предпоставка, обоснована с доводи за непререшаемост на спора, съгласно разпоредбата на чл.299 ГПК и за липса на активна процесуална легитимация, като абсолютна предпоставка за допустимост, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо както на посочените,така и на останалите общи според т.9 от ППВС №1/85г. основания, не може да бъде направен от данните по делото. Разпоредбата на чл.299 ал.1 вр. чл.298 ал.1 ГПК изисква пълен обективен и субективен идентитет - решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Очевидно е,че между разглеждания спор и гр.д.№220/2010г. на ОС Пазарджик липсва обективен идентитет, доколкото, макар и произтичащи от едно и също правоотношение, двата иска са различни както по своя характер, така и по основанието си – установителните искове са основани на твърдения за съществуването към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на подлежащо на изпълнение вземане, основано на документ по чл.417 ГПК, като с решението е отречено към момента на подаване на заявлението вземането да е изискуемо /т.е. подлежащо на изпълнение/, докато осъдителните искове са основани на твърдение за настъпила след подаване на заявлението по чл.417 ГПК предсрочна изискуемост на вземането. Доводите за недопустимост на въззивния съдебен акт, поради постановяването му при липса на активна процесуална легитимация на ищеца също не могат да бъдат споделени. Дали ищецът е носител на вземането по правоотношението е въпрос на материално-правна легитимация, която се установява при разглеждането на спора по същество, докато наличието на процесуална такава се определя единствено от заявеното от него твърдение в исковата молба,че същият е кредитор на ответниците с валидно и изискуемо вземане към тях. Доколкото в исковата молба ищецът е направил такова твърдение, не е налице основание да се приеме,че сочената от касаторката абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска липсва. Първият от формулираните от касатора въпроси не отговаря на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като липсва произнасяне на въззивния съд по него по обуславящ изхода на спора начин – никъде в решението си съдът не е приел,че правото да обяви кредита за предсрочно изискуем е упражнено повторно, а че това е станало на твърдяната от ищеца дата – 03.09.2019г., като същевременно е съобразил силата на пресъдено нещо с решението по гр.д.№220/10г. на ПзОС относно отреченото с него обстоятелство изискуемостта на целия кредит да е била настъпила в по-ранния твърдян с иска по чл.422 ГПК /през 2009г./. Следващите два въпроса – 2 и 3 – са по правилността на съдебния акт, поради което не осъществяват изискването да са от правен характер, нито касаят по обуславящ начин изхода на делото, доколкото с решението,постановено по предявен частичен иск силата на пресъдено нещо се разпростира по отношение правопораждащите факти на спорното субективно материално право, определящи основанието на вземането и правната му квалификация, но не и по отношение на разликата от уважената частично претендирана сума до пълния размер на вземането. В т.см. мотивите към ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/16г. на ОСГТК на ВКС. Останалите въпроси са основани на твърдението в касационната жалба,че след завеждането на исковото производство пред окръжния съд ищецът е загубил качеството си на кредитор,тъй като е цедирал вземането си. Твърдения в този смисъл не са навеждани в производството пред първата, нито пред въззивната инстанции, като в решението няма и произнасяне по такива доводи, поради което следва да се приеме,че поставените в тази връзка въпроси стоят извън предмета на спора и следователно също нямат обуславящ изхода му характер. Предвид липсата на осъществен общ критерий за допустимост разглеждането на сочената в допълнение предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е безпредметно. От значение е и това,че позоваването на касаторката на нея е направено бланкетно,без да се обосновава нейната приложимост по причините и с целите, посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което е допълнително основание да бъде отречен достъпът до касация. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд