Определение № 1186 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2041/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2582/07.03.2025 г. (с дата на пощенското клеймо 05.03.2025 г.), подадена от С. Т. В. и С. Н. В., чрез адвокат П. А.-А., срещу решение № 9 от 13.01.2025 г. по гр. д. № 20245200500787/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е отменено решение № 107 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 20215230100372/2021 г. на Районен съд – Панагюрище в частта, с която е уважен предявеният установителен иск на С. Т. В. и С. Н. В. срещу С. С. М., като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявените от С. Т. В. и С. Н. В. срещу С. С. М. искове за признаване за установено, че ищците са собственици по силата на давностно владение на реална част от поземлен имот с идентификатор ***, понастоящем поземлен имот с идентификатор ***, с площ на реалната част от 39 кв.м, с административен адрес: [населено място], [улица], с граници на реалната част от имота: югозапад - [улица] и [улица], югоизток - сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, северозапад - сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, североизток - незастроена част от поземлен имот с идентификатор ***, както и на сграда с идентификатор ****, понастоящем заличена от КККР на [населено място], с площ от 39 кв.м, построена върху същата реална част от горепосочения поземления имот с идентификатор ***, понастоящем поземлен имот с идентификатор ***, при същите граници, като неоснователни и недоказани. Въззивният съд е съобразил, че ищците твърдят, че въз основа на нот. акт № 112, том II, нот. д. № 666/1995 г. е констатирано правото на собственост върху дворно място, представляващо парцел *-*, в кв. 174 по плана на [населено място], действащ към 1995 г., с площ от 280 кв.м, при описани съседи, при квоти 1/2 ид.ч. за Д. С. М. и по 1/4 ид.ч. за С. С. М. и Н. И. М., който имот по действащия кадастрален план на [населено място] е с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], ул „Г. С. Р.“ № 1, с площ от 294 кв.м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10 м. Впоследствие, с нот. акт № 16, том I, нот. д. № 32/1996 г., Н. И. М. прехвърлила своята 1/4 ид.ч. при равни квоти на С. С. М. и С. Д. С.. Ищците излагат, че след това съсобствениците си разпределили ползването на недвижимия имот, съгласно договор от 09.04.1996 г. Впоследствие, с нот. акт № 136, том III, нот. д. № 1247/1997 г., С. Д. С. придобила чрез покупка от баща си - Д. С. М., неговата 1/2 ид.ч. от дворното място. През 1996 г. ищците се запознали със С. С. М., като на описаното дворно място, откъм [улица], през 1997 г. С. М. им разрешил да поставят сергия за продажба на плодове и зеленчуци. Твърдят още, че през 1998 г. С. М. им разрешил да построят сграда, която впоследствие, с издаването на необходимите разрешения, започнали да ползват като магазин. Разрешението за строеж било издадено на името на ищеца В., като в процесното дворно място била построена сграда с площ от 39 кв.м, долепена до сграда с идентификатор ****, както и до сграда с идентификатор ***. Ищците твърдят, че фактически от 1998 г. започнали да владеят процесната сграда и частта от дворното място, върху което тя е построена, както и частта от незастроеното дворно място, в рамките на квотата на С. С. М., без той да им се противопоставя или да спори по тяхното право. Сочат, че ответникът С. С. М. и баща му С. М., от 1996 г. до смъртта на последния през 2012 г., не били общували помежду си и нямали никакви отношения. През 2002 г. В. предложили на С. М. да му дават парични средства, които да използва за издръжката на семейството си, понеже ищците владеели цялата негова част от незастроеното дворно място зад постройката, като сключили договор за наем със С. М., в качеството му на наемодател, и С. В., в качеството на наемател, на незастроеното дворно място зад постройката. След смъртта на С. М., през 2013 г. В. сключили договори за наем с неговите наследници - ответника С. М., с когото се запознали тогава за първи път, и сестра му Д. С. Й., която видели за първи път през 2012 г. Сочат, че предмет на договора за наем отново било незастроеното дворно място зад постройката, като наследниците нямали никакви претенции и възражения спрямо ищците относно постройката и дворното място, върху което тя е построена. През 2020 г. Д. Й. прехвърлила чрез дарение своята наследствена част от процесния недвижим имот на ответника С. М., който едва през втората половина на 2019 г. започнал да се интересува от договора за наем, подписан от него през 2013 г., и да създава проблеми във връзка със собствеността на недвижимите имоти. От своя страна, ответникът С. С. М. е оспорил исковете с твърдения, че през годините В. е бил наемател на имота, т.е. негов държател, а не владелец. Окръжен съд - Пазарджик е посочил, че в тежест на С. и С. В. е да докажат упражняването на фактическата власт върху вещта и продължителността й. В тежест на противната страна е да докаже отсъствието на обективния признак на владението (включително изгубването, изоставянето или отнемането на фактическата власт); фактите, оборващи предположението, че фактическата власт е упражнявана с намерение за своене, както и фактите, имащи за последица спиране или прекъсване течението на срока на давността. Въззивният съд е намерил, че предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, правилно районният съд е приел, че по делото безспорно е установено, че в резултат на наследство и дарение ответникът по исковата молба С. С. М. е придобил 6/16 ид.ч. от поземления имот с идентификатор ***, целият с площ от 294 кв.м. В резултат на извършена доброволна делба със съсобственицата му - първоначалната ответница С. Д. С., С. М. е придобил недвижим имот с нов идентификатор - ***, с площ от 108 кв.м, с предишен идентификатор ***, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, и с начин на трайно ползване - незастроен имот за обществена сграда, в който имот именно е построена и процесната сграда, и който имот има лице към имот с идентификатор ***, представляващ [улица], съгласно скица № 15-312793-24.03.2022 г., представения по делото нот. акт № 89, том I, нот. д. № 78 от 2022 г. и заключението по приетата по делото съдебно-техническа експертиза на вещото лице А. П.. В случая ищците претендират да са придобили по давност реална част, с площ от 39 кв.м, от посочения по-горе недвижим имот, върху която са построили и процесния обект със същата площ, представляващ магазин, в който развиват търговската си дейност. Съдът е визирал, че режимът на придобивната давност на реални части от имот според ЗУТ предвижда, че ако фактическият състав на придобивната давност по чл. 79 от ЗС не е завършен към момента на урегулирането на поземлените имоти, реално определени части от такива имоти могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Придобивна давност от този момент насетне не тече, тъй като законът изрично забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Приел е, че от самите твърдения на ищците следва, че процесните спорни части от имота на ответника нямат такива размери. Визирал е, че действително, разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ПЗР на ЗТСУ (отм.) е предвиждала възможност за придобиване на идеална част от имот чрез осъществено давностно владение върху съответната реална част от този имот, но тази възможност се е отнасяла само за случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), т.е. до 1973 г. За придобивна давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на ЗУТ, в ЗТСУ (отм.) и в последващия действащ благоустройствен закон ЗУТ няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от имот по давност при осъществено давностно владение върху съответната реална част от имота. В настоящия случай ищците по делото твърдят, че владението на реалната част от имота, собственост на ответниците, се е осъществило в периода след 2000 г. и продължава и към настоящия момент, т.е. претендира се предвидената в закона 10-годишна давност да е изтекла след влизане в сила на ЗУТ през 2001 г. Въззивният съд е заключил, че давност не е текла, тъй като законът изрично забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно на предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение, чрез посочения придобивен способ. Разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ е неприложима в случая. Следователно, само на това основание следва да се приеме, че не е налице осъществен състав на придобивната давност в полза на В. по отношение претендираната реална част с площ от 39 кв.м от процесния недвижим имот със стар идентификатор ***, а понастоящем с идентификатор ***. За пълнота, въззивният съдебен състав е изложил, че по делото не се установява и упражнявано владение на В. върху претендираната от тях реална част, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че от 1998 г. до 2020 г. те са ползвали частта от имота, върху която са изградили спорния магазин, по силата на последователно сключвани през годините договори за наем със собствениците на имота, за което са заплащали и съответния наем, което автоматично ги прави държатели, а не владелци. В тази връзка е приел за недоказани наведените доводи, че посочените договори за наем се отнасят за земята зад магазина, а не тази, върху която той е построен. Визирал е, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства следва, че С. и С. В. са били наематели на 50 кв.м от процесния недвижим имот, върху които 50 кв.м през годините е бил ситуиран и търговският обект (магазин) - разрешенията за преустрояване са били издадени въз основа именно на сключените със С. М. договори за наем, това се установява и от представеното по делото заявление-съгласие от 15.12.1999 г., в което е посочено, че С. С. М., в качеството му на наемодател, и С. В., в качеството му наемател, са изразили съгласие и са заявили, че М. отдава на двамата ищци до 50 кв.м земя за ползване и разширение на магазина им до 50 кв.м, като наемателят се задължава да заплаща наем на дворното място по договор за наем. Очевидно е, че след като са поставили павилиона в имота, в който са осъществявали търговската си дейност, В. са го реконструирали и разширили, за което им е било необходимо и посоченото по-горе съгласие на наемодателя им С. М., което да представят пред общинските органи. Съответно, напълно несъстоятелен и недоказан по делото е доводът им, че всъщност наемните договори са сключвани за земя с площ от 50 кв.м, находяща се зад магазина от 39 кв.м, какъвто е бил обектът към момента на завеждане на исковата молба. От сроковете, за които са сключвани последващите договори за наем с наемателите В., се установява, че същите са продължение на първоначалния такъв, т.е. с тях се урежда последващото възмездно ползване на земята, за да продължат ищците търговската си дейност в магазина, който са разширили, а не за да поставят друг обект. Окръжен съд – Пазарджик е отбелязал и че от събраните доказателства не се установява В. да са трансформирали държанието си във владение, съответно явно да са демонстрирали пред собственика на имота намерението си да владеят съответните части от имота като своя собственост и това владение да е продължило повече от 10 години. Съдът е намерил за неоснователен и иска за собственост на процесния обект, изграден в пределите на претендираната реална част от поземления имот, на основание изтекла придобивна давност върху правото на строеж. Посочил е, че на практика спорът между страните е свързан с това дали С. и С. В. могат да продължат да държат изградения обект върху терена, собственост на М., респ. дали имат право на строеж, съответно - какъв е характерът на изградения обект магазин - движима или недвижима вещ. Съгласно разпоредбата на чл. 110, ал. 1 ЗС недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката, а всички други вещи, включително и енергията, съгласно разпоредбата на чл. 110, ал. 2 ЗС, са движими вещи. Основният белег на недвижимите вещи е трайната прикрепеност - вещта не може да се отдели от земята или друга недвижима вещ без нейното разрушаване или съществено повреждане. В случай че отделянето може да се извърши, макар и с известна техническа трудност и при несъществено повреждане, обектът не представлява недвижима вещ, а движима такава. С разпоредбата на чл. 92 ЗС е уредено приращението като придобивен способ на правото на собственост. Същата гласи, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. За да се избегне действието на приращението, законодателят е уредил възможност да се строи в чужд имот и да се придобие собствеността върху сградата, отделно от собствеността на терена, като собственикът на терена учреди по надлежния ред право на строеж в полза на трето лице - чл. 63, ал. 1 ЗС. Договорът за учредяване на право на строеж спада към договорите с предмет ограничени вещни права. Задължителната форма за действителност на сделките с вещни права се регламентира от чл. 18 ЗЗД, поради което този договор следва да бъде сключен във формата на нотариален акт. В този смисъл, договори за учредяване на право на строеж в устна или обикновена писмена форма са нищожни по смисъла на закона и не пораждат действие, поради липса на форма. Съгласно разрешение за строеж № 269/23.12.1998 г. С. В., в качеството му на наемател, по силата на сключен договор за наем с наследодателя на ответника С. М. - С. М., е поставил в процесния имот метален павилион - магазин. В тази насока са и свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели. Със заявление-съгласие от 15.12.1999 г. наемодателят С. М. е изразил съгласието си ищците да разширят процесния обект - магазин, до размер от 50 кв.м, каквато е и площта на отдадената под наем част от терена. По-късно, с преустройство и изграждане, извършено от В., стените на процесния павилион са били трайно прикрепени към терена. Според заключението на вещото лице А. П., обектът - магазин, представлява полумасивна сграда с площ от 39.24 кв.м, като стените на сградата от северозапад, североизток и югоизток са изградени от масивна тухлена зидария, а стената от югозапад е от метална конструкция и трапецовидна ламарина. Тези констатации се потвърждават и от назначената по делото тройна съдебно-техническа експертиза. От задната северозападна страна на магазина е изградена и постройка от метална конструкция, с предназначение - склад, с площ от 5.42 кв.м. Посочено е от вещото лице, че съгласно старо извлечение от кадастралната карта на [населено място] обектът е посочен като магазин с площ от 39.24 кв.м и склад от 5.42 кв.м. Вещото лице дава заключение, че към момента на огледа процесният обект представлява полумасивна сграда, съответно следва да се квалифицира като недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС, доколкото не може да се квалифицира като преместваем, тъй като сградата е прикрепена трайно към терена и не може да бъде преместена в цялост; вещото лице сочи, че обектът не може да бъде демонтиран в цялост, а за да бъде премахнат, трябва да бъде разрушен. Въззивният съд е посочил, че не кредитира извода на вещото лице, че процесният магазин представлява недвижим имот по смисъла чл. 110, ал. 1 ЗС, тъй като това е правен извод, за който е недопустимо назначаване на експертиза. Визирал е, че от удостоверение изх. № 604/11.06.2020 г. на гл. архитект на Община Панагюрище се установява, че строителен обект с идентификатор ****, който представлява процесният магазин, е бил разрешен по реда на чл. 120, ал. 3 ППЗТСУ (отм.) Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 120а ППЗТСУ - отм. (нов - ДВ, бр. 6 от 1998 г.), не се считат за временни постройки съоръжения за търговия, като маси, павилиони, кабини и други, които са преместваеми. За тези съоръжения не се издава разрешение за строеж, а разрешение за поставяне по реда, установен с наредба на общинския съвет, а за общински терени - и въз основа на схема, одобрена от главния архитект на общината, каквото именно е било издадено за процесния обект на 23.12.1998 г., впоследствие одобрено на основание чл. 56 ЗУТ. Окръжен съд – Пазарджик е отбелязал, че в първоначалната си редакция (обн. ДВ, бр. 1 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) разпоредбата на чл. 56 ЗУТ гласи, че върху поземлени имоти могат да се разполагат преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности - павилиони, кабини, маси и други елементи на градското обзавеждане (спирки на масовия градски транспорт, пейки, осветителни тела, съдове за събиране на отпадъци, чешми, фонтани, часовници и други), които не са трайно свързани с терена. Тези обекти могат да бъдат държани върху чужд имот при определени условия и докато тези условия са налице. Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 2 ЗУТ за тях се издава разрешение за поставяне по ред, установен с наредба на общинския съвет. Когато тези обекти са поставени без разрешение или в противоречие с издаденото разрешение, или когато не отговарят на други изисквания, определени с наредбата по чл. 56, ал. 2 ЗУТ, те подлежат на премахване - чл. 57а ЗУТ. Окръжен съд – Пазарджик е намерил, че по аргумент от посочените норми и с оглед предназначението и местонахождението си, преместваемите обекти не представляват строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ. Съгласно § 182 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 65/2003 г.), обектите и съоръженията по чл. 56, ал. 1 ЗУТ не представляват недвижими имоти по чл. 110 ЗС, не се нанасят в кадастралната карта, не се записват в кадастралните регистри, а за удостоверяване на правото на собственост или на други права върху тях не се съставят или издават актове, подлежащи на вписване в имотния регистър. С изменението на чл. 56, ал. 1 ЗУТ (ДВ, бр. 103/2005 г.), изразът „които не са трайно свързани с терена“ е отпаднал, поради което начинът на прикрепване на обекта към терена е без значение. Трайното прикрепване на обекта към поземлен имот не може да придаде на същия траен градоустройствен статут, който да не позволява неговото преместване, нито да доведе до отричане на правото да бъде преустановено занапред предоставянето на имота за извършване на търговска дейност. От удостоверение изх. № 604/11.06.2020 г. се установява че към 2020 г. на процесния магазин не е създаден траен градоустройствен статут, поради което обектът с идентификатор **** е приет от гл. архитект на Община Панагюрище за преместваем и отговарящ на условията на чл. 56 ЗУТ. Именно поради това, доколкото няма траен устройствен статут, сградата с идентификатор **** е заличена от КККР на [населено място] (уведомление с изх. № 24-17976 от 29.07.2020 г. на началника на СГКК – Пазарджик). За посочените преустройства на магазина липсват надлежни строителни книжа, т.е. налице е незаконно строителство. Такива са налични единствено и само по отношение поставянето на метален павилион в имота. До противен извод не може да доведе и издаденото на името на ищеца удостоверение за търпимост от 25.02.2020 г. на гл. архитект на Община Панагюрище, че строежът е търпим, не подлежи на премахване и забрана за ползване, съгласно § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, доколкото не е било съобразено, че се касае за обект по чл. 56 ЗУТ, а не до строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ. Според въззивния съдебен състав процесният магазин с площ от 39 кв.м няма характера на самостоятелна вещ, поради което същият не може да се придобие по давност по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС. От събраните по делото доказателства се установява, че по отношение на сградата не е взето решение да й се придаде траен устройствен статут. При отсъствие на такъв статут собствеността върху нея не може да бъде отделена от собствеността на земята, върху която е построена, и правото на строеж не може да се придобие по давност. В случая важи правилото на чл. 92 ЗС, доколкото правото на собственост може да съществува само върху застроен обект, който съставлява самостоятелен обект на вещни права съгласно действалите към момента на построяването или обособяването му или понастоящем строителни правила и нормативи. Доколкото по делото липсват доказателства в полза на С. и С. В. да е било надлежно учредено право на строеж на магазина в този му вид от собствениците на терена, те не могат и не са придобили по давност правото на строеж на магазина върху поземления имот на М., независимо от изтеклите срокове. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визират разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК. Твърдят, че в нарушение на практиката на ВКС въззивната инстанция неправилно е приложила института на придобивната давност, като неправилно е обсъдила събраните по делото доказателства и е стигнала до неправилни изводи за отхвърляне на предявените установителни искови претенции по чл. 79, ал. 1 ЗС, както и не е изпълнено задължението въззивният съд да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. Позовават се на приетото в: решение № 80/11.02.2025 г. по гр. д. № 4725/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 444/04.07.2024 г. по гр. д. № 3055/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 168/14.10.2023 г. по гр. д. № 4234/2022 г. на ВКС, І г. о. Като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е формулиран въпросът: Законосъобразно ли е само по строителни книжа да се определя една сграда - дали същата е недвижима вещ или преместваем обект, без да се отчита нейното действително фактическо и правно положение към момента на построяването й и впоследствие, за да може по отношение на същата да се приложи придобивната давност като способ за придобиване на собствеността върху нея. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. В изложението към касационната жалба е формулиран един-единствен въпрос, за който се твърди, че попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същият обаче не съобразен с решаващите мотиви на Окръжен съд- Пазарджик за отхвърляне на претенциите. Този въпрос няма отношение към извода на въззивния съд за правна невъзможност, съгласно нормите на ЗТСУ и ЗУТ, да бъде придобита по давност процесната реална част от поземления имот. Въпросът е неотносим и към изложените съображения защо не е придобита по давност сградата-търговски обект, които не са свързани само с издадените строителните книжа, а и със законовите норми (чл. 56 ЗУТ в различните му редакции, § 182 ПЗР на ЗИДЗУТ - ДВ, бр. 65/22.07.2003 г.), както и с липсата на траен градоустройствен статут на сградата, вкл. според КККР. Отделно, от страна на жалбоподателите не са обосновани допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в съответствие с разясненията в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на 1500 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС, възлизащи на 766.94 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,