Определение № 3051 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 918/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Е. Д. И. чрез адв. В. Волева обжалва решение № 46 от 04.01.2024 г. по в.гр.д. 11 723/22 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II ГО, с което е потвърдено решение № 8274 от 19.07.2022 г. по гр.д. 61 342/21 г., СРС, 40 състав, с което исковете на касатора срещу „Юробанк България“ АД, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за признаване за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот,сключен между страните, са нищожни като неравноправни, както и е отхвърлен иска с правно основание чл. 55 от ЗЗД, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 11 355,43 лв, представляваща разлика от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищеца вноски след увеличение на лихвения процент и увеличаване на анюитетните вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 10.09.2007 г. и допълнителни споразумения към него за периода 10.09.2007 г. – 27.10.2021 г., 549,02 лв, представляваща надплатени годишни такси за управление на кредита за периода 2016 г. – 2020 г. и 16 867,84 лв, представляваща капитализирани лихви по договора за кредит за периода 10.09.2007 г. – 27.10.2021 г., е отхвърлен.

Излага съображения относно необосноваността на съдебното решение, основание за отмяна съгласно чл. 281 т. 3, пр. 3 от ГПК, подчертавайки, че касаторът не е бил търговец към момента на сключване на договора, нито като регистриран едноличен търговец, нито с притежаване на дялове. Освен това не следвало да се кредитират допълнителните споразумения, сключени между страните.

Излага съображения за нарушения на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, конкретно на директива 93/13 ЕИО и чл. 143, чл. 145 и чл. 147 от ЗПП. Също така твърди нарушение на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Твърди нищожност на сключените споразумения, на основание нищожен договор.

Подчертава, че няма как към момента на сключване на договора за кредит да не е действала като потребител, доколкото към този момент, 10.09.2007 г. не е учредено търговското дружество, в което притежава изцяло капитала. Регистрирането му на по-късен етап, не променя качеството й на потребител към датата на сключване на договора.

Излага подробни съображения за неравноправността на клаузите и нищожността на допълнителните споразумения, основани на неравноправни клаузи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси

1.Относно качеството „потребител“ по смисъла на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори?

2.Има ли качество на потребител физическо лице, което е сключило договор за банков кредит с цел закупуване на недвижим имот при положение, че към датата на сключването му същото не е имало регистрирано търговско дружество и не е упражнявало търговска дейност?

3.Към кой момент следва да се преценява качеството „потребител“ – към датата на сключване на договора или на по-късен етап от договорните отношения?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: дело С-105/2017 на СЕС; дело С-110/2014 г. на СЕС и; решение № 38 от 23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., с което счита, че обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

4. Разрешено ли е капитализиране на лихви, дори и такава възможност да е уговорена между страните по договор, когато едната или двете договарящи страни не са търговци? По този въпрос се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 275 от 15.09.2014 г. по гр.д. № 3783/2013 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 147 от 23.07.2012 г. по гр.д. № 627/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 706 от 19.07.2004 г. по гр.д. № 1922/2003 г. на ВКС, II т.о.; решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018/ г. на ВКС, II т.о.

Посочено е и основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Освен посочените основания за допускане на касационно обжалване се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение.

Иска да бъде отправено преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС по правния въпрос дали физическо лице, което е сключило договор за банков кредит с цел закупуване на недвижим имот има качество на потребител при положение, че към датата на сключването му същото не е имало регистрирано търговско дружество и не е упражнявало търговска дейност.

1. Има ли качество на потребител физическо лице, което е сключило договор за банков кредит с цел закупуване на недвижим имот, при положение, че към датата на сключването му същото не е имало регистрирано търговско дружество и не е упражнявало търговска дейност?

2. Към кой момент следва да се преценява качеството „потребител“, към датата на сключване на договора или на по-късен етап от договорните отношения?

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

За да потвърди решението за отхвърляне на исковете за нищожност и и иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, предявени от Е. Иванова срещу „Юробанк България“ АД, въззивният съд е приел, че липсва основание да бъде определено, че при сключване на процесния договор касаторът е действал в качеството си на потребител. Съдът е приел, че с договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL26610 от 10.09.2007 г. банката била предоставила на ищцата кредит в размер на 115 000 лв, за покупка на недвижим имот, представляващ магазин № 6, изграден в груб строеж, находящ се в [населено място], [жк], на партерния етаж, на кота 0, в секция В, на жилищна сграда със застроена площ от 60, 35 кв.м. Установено е, че Е. И. била придобила недвижимия имот, на стойност 28 100 лв. Установено е, че е учредена ипотека върху магазина в полза на банката, като обезпечение на отпуснатия кредит със сключения договор от 10.09.2007 г.

Освен това е прието за установено, че на 20.09.2007 г. Е. И. била учредила еднолично дружество с ограничена отговорност с предмет на дейност, фризьорски услуги, козметични услуги, маникюр, педикюр.

Прието е, че кредитът е усвоен и че посочените в предмета на дейност на едноличното търговско дружество, дейности са осъществявани в закупения магазин. Впоследствие, кредитополучателят е декларирал пред банката, че предмет на дейност на учреденото от нея дружество е студио за красота и осъществява дейност на адрес ж.к. Люлин № 50 вх. В. Работела е като козметик към това дружество, в посочения магазин, като е посочила във въпросник, изискван от банката по време на изпълнение на договора, че осъществява дейност в собствен обект. В молба е посочено, че имотът, служещ като обезпечение ще се използва с инвестиционна цел – магазин. От извадка от интернет страница е установено, че дейността на дружеството, чийто собственик на капитала е Е. И., „Пустинна роза“ ЕООД е осъществявано именно на адреса на магазина, [населено място], ул. „400“ № 50, магазин 6.

С оглед представените доказателства, въззивният съд е обосновал извод, че въззивникът Е. И., не е имала качеството потребител към момента на сключване на договора за банков кредит. Този извод е обусловен като е обследвано поведението на ищцата в неговата съвкупност и последователност, преценена е дейността, която е възнамерявала към момента на сключване на договора да извършва и е извършвала след сключване на договора. Преценено е намерението й към момента на сключване на договора, обективирано в извършваните действия, закупуване на търговски обект, чрез ползвания кредит, което само по себе си изключва качеството потребител, както и обективираното намерение, почти непосредствено след закупуването да извършва професионална дейност в този търговски обект лично, както и създаването на търговско дружество с предмет на дейност, осъществяван в търговския обект.

Въззивният съд е тълкувал разпоредбата на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като е приел, че потребители не могат да бъдат такива физически лица, които извършват търговска и професионална дейност. Кредитополучателят И. макар и физическо лице е прието, че към момента на сключване на договора е имала намерение да осъществява търговска и професионална дейност и кредитът е предоставен именно за осъществяване на тези нейни цели. Прието е, че с оглед вида на дейността е налице и липса на анатоцизъм в нарушение на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.

Вследствие на това е прието, че разликата между уговорените и заплатените вноски не може да се явява недължимо платена. Не е установено, че клаузите на договора и допълнителните споразумения са неравноправни. Плащането на увеличените вноски е прието, че не е без основание. Изложените съображения са мотивирали съда да приеме, че в хода на процеса не е установена начална липса на основание и право на вземане на Е. И., на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД по отношение на иска за заплащане на 11 355,43 лв, както и по отношение на дължимите такси за управление еднократно и за всяка следваща година.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на обжалваното в настоящето производство въззивно съдебно решение, не се разкрива соченото основание - чл. 280,ал. 2, пр. 3 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване, очевидна неправилност не е равносилно на основанието, неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно предвидените основания – чл. 281, т. 3 от ГПК. За да е обосновано посоченото основание, касаторът следва да е посочил и съдът може да установи, наличието на посоченото нарушение от въззивния съд само от мотивите на въззивния акт. Наличието на посоченото основание не е идентично с наличието на основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, касаторът следва да е обосновал такова нарушение на приложението на материалния закон, при което е приложена норма, която не съществува или е приложена в обратен на действителния й смисъл, или извън закона. По отношение на основанието очевидна неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения, касаторът следва да е обосновал нарушение на съдопроизводствените правила, което е видно от мотивите на въззивното решение, е нарушило правилата за разкриване на обективната истина, зачитане равенството на страните и е допуснато нарушение на основополагащи правни гаранции за безпристрастно разглеждане на спора. Явната необоснованост на решението поради допуснати нарушения на правилата на формалната логика или противоречие в мотивите, са включени в посоченото основание. Извън посоченото основание, допуснатите нарушения на материалния закон, съществените нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосноваността на съдебното решение, съставляват нарушения, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, чието основание се установява по реда на чл. 290 от ГПК, с призоваване на страните в открито съдебно заседание, изслушване на становищата им. В разглеждания случай не се разкрива наличието на соченото основание. Въззивният съд е приложил нормите на директива 93/13, за да прецени дали е налице качеството потребител за кредитополучателя и дали се ползва от предвидената в тази директива защита. Не може да се извърши преценка на правилността на изводите на съда в настоящето производство, но не са налице изводи за наличие на приложение на несъществуваща норма или норма в противен на действителния й смисъл. Не се установяват допуснати такива съществени процесуални нарушения, които да обуславят извод за очевидна неправилност на решението. Мотивите са непротиворечиви и последователни. Поради това не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед формулираните от касатора правни въпроси, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:

Посоченият първи правен въпрос не може да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Действително, в случая, в предмета на делото е включен въпросът за това дали ищцата има качеството потребител Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК, за да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да посочи материално-правен или процесуално-правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. Само понятието, определянето на качеството потребител не може да представлява правен въпрос. Общотеоретичните правни въпроси, както и легалните дефиниции не обосновават общо основание за допускане на касационно обжалване.

По посочения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че формулирането на този въпрос е строго конкретно. Но същият може да бъде уточнен относно критериите, които следва да са налице, за да се извърши преценка дали едно физическо лице към момента на сключване на договор за банков кредит има качеството потребител и към този момент не е упражнявало търговска или професионална дейност. Така формулираният правен въпрос е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора, поради което с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

Посоченият трети правен въпрос относно момента, към който се определя качеството потребител на едно физическо лице, сключило договор за банков кредит, също е релевантен правен въпрос и е разгледан от въззивния съд, като това е обусловило изхода на спора.

Следва да се посочи, че посочените втори и трети правни въпроси подлежат на общо разглеждане, доколкото формулират общо основание за достъп до касационно обжалване. В случая въззивният съд, разрешавайки посочените правни въпроси, е извършил преценка на обективните белези, осъществени към момента на сключване на договора за банков кредит, като е направил извод и с оглед осъществените впоследствие действия на физическото лице, обективирани още към момента на сключване на договора.

При разрешаването на посочените правни въпроси, съдът е взел предвид, че кредитополучателят е физическо лице, като с оглед целта на кредита е приел, че е за закупуване на търговски обект, магазин. Прието е, че само по себе си това предполага извършване на търговска дейност. Преценено е, че няма друго предназначение и като е проследено поведението на кредитополучателя непосредствено след сключване на договора за потребителска дейност, чрез учредяване на търговско дружество за извършване на търговска дейност, въззивният съд е съобразил тълкуването, изразено в решение С-105/17 г. на СЕС. Съгласно посоченото решение на СЕС, понятието търговец е функционално, предполагащо договорно правоотношение или търговска практика, които лицето извършва по занятие, съответното физическо лице следва да действа в рамките на неговата стопанска дейност, занаят или професия, или за сметка на търговеца. Търговска практика може да се извършва не само от търговец. Лицето може да планира извършването на тази дейност и да не е започнало да я осъществява, но намерението при сключване на договора, разкрито чрез обективни белези, е именно за извършване на търговска дейност.

Въззивният съд е възприел тълкуването на качеството потребител на едно физическо лице, като единно понятие, използвано във всички нормативни актове, създадени от ЕС. Така е приел с оглед тълкуването в решение С-464/01 г., че за да определи дали едно лице действа като потребител при сключване на договор за банков кредит, съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства по делото, като изследва клаузите на договора, провери дали кредитополучателят може да бъде определен като потребител. Следва да се вземе предвид предмета на договора, стоката или услугата, която лицето придобива, целта на придобиването и съответно получаването й. Освен това се определя дали договорът се сключва с оглед професионалните или личните цели на лицето. От значение за определяне в какво качество действа лицето, при сключване на сделките, като когато същите са сключени и за лични цели, и за търговски цели, следва да се определи дали последните са по-незначителни или коя от целите е определяща, превенираща. В този случай се спазват правилата на доказателствената тежест. Въззивният съд не се е отклонил от посоченото разрешение, като последователно е разкрил обективните факти, които са му дали основание да заключи, че при сключване на договора за кредит, физическото лице потребител не е задоволявало личните си потребности, а е действало в изпълнение на търговска и професионална дейност.

Съгласно решение С-630/17 г. на СЕС, изхождайки от определението за потребител, физическо лице, което в качеството си на страна по договор участва поради интереси, които са извън рамките на търговска или професионална дейност на лицето, изрично е подчертано, че определянето на качеството „потребител“ следва да е единно спрямо всички нормативни актове, отнасящи се до регламентиране на материалните и процесуални права на потребителите. За да се определи качеството потребител по отношение на сключения договор между страните, целта на сключения договор относно стока или услуга, следва да не е търговска или професионална. Качеството потребител може да се установи от обективните факти, установими от съда, само, ако връзката на договора с търговската или професионална дейност на лицето е толкова слаба и пренебрежима, че е видно, че договорът е сключен с лични цели. Съдът, разрешаващ спора с оглед правилата на доказателсвтената тежест, преценява всички обективни факти, за да определи качеството потребител. Обективните факти са както сключване на договора, така и тези обстоятелства, които съпътстват сключването на договора и обективират намерението на кредитопоучателя спрямо обекта на договора.

Касаторът се е позовал на практиката на СЕС съгласно решения по дела С-105/2017 г. и С-110/2014 г. на СЕС. Първото посочено решение вече бе разгледано. Решението по второто дело изрично предвижда, че отново съдът следва да направи разграничение дали лицето, сключвайки договор за кредит ще извършва стопанска, бизнес, търговска, професионална дейност или действа в качеството си на физическо лице, извън обсега на посочените дейности.

С оглед на изложените разрешения в практиката на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, на основание чл. 267 от ДФЕС е съобразил задължителното тълкуване, обективирано в посочените решения. В обжалваното съдебно решение изцяло е направен анализ на ангажираните от страните доказателства и с оглед установените факти, съдът е приел, че не може да се признае качеството потребител на въззивника, касатор в настоящето производство, тъй като на първо място обектът, който е придобил е с търговско предназначение - магазин. Установено е, че банковият кредит частично е предназначен за закупуване на този търговски обект. Последователно е проследена дейността на физическото лице, като макар и осъществена след сключване на договора за банков кредит, въззивният съд е приел, че тези обективно установени факти, изразяващи дейността на лицето, обективират намерението на лицето към момента на сключване на договора. Последователно е посочено, че непосредствено след закупуване на търговския обект е създадено търговско дружество, с предмет на дейност, фризьорски и козметични услуги. Прието е за доказано, че именно в търговския обект, чиято цена е заплатена с предоставените средства от банковия кредит, физическото лице е осъществявало професионалната си дейност. Установено е, че връзката между сключения договор за банков кредит и професионалната дейност на лицето е тясна и придобитият търговски обект, не е придобит от лицето извън професионалната му дейност. Въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в посочените решения на СЕС, като именно чрез установяване на обективните факти е изследвал дейността на физическото лице и обективираните му намерения. По изложените съображения, не е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

В настоящия случай не се установява и соченото допълнително основание по отношение на формулираното общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед посоченото от касатора решение № 38 от 23.06.2017 г. по т.д. 2754/15 г., ВКС, I ТО. Преди всичко следва да се посочи, че има известна разлика между разрешения от въззивния съд в обжалваното в настоящето производство решение и спорът, разрешен с посоченото решение на ВКС, I ТО, въпреки това и в двата случая е налице произнасяне по правния въпрос относно действието на физическо лице и преценка дали има качеството потребител или е действал при изпълнение на своя търговска или професионална дейност, извън задоволяване на личните си потребности. В този случай с оглед на необходимостта по обективни данни да се направи тази преценка, въззивният съд не се е отклонил от разрешението в посоченото решение на ВКС.

Съгласно Тълкувателно решение 3/23.02.2019 г. по тълк.д. 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, съблюдавайки задължителността на тълкуването на основание чл. 267 от ДФЕС, на съдебните решения на СЕС, постановени по преюдициални запитвания, ВКС е приел, че потребител е само физическо лице, което при сключване на договора с търговец цели да удовлетвори свои лични потребности. Съдът дължи да прецени отличителните качества на съконтрахента - физическо лице. Съдът преценява характера, целта на сключения договор и всички конкретни обстоятелства и доказателства. Определянето на качеството потребител се определя само, ако се установи, че физическото лице, при сключване на договор с търговец, е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Поради това касаторът със соченото решение, не обосновава допълнително основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на формулирания четвърти правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Вече бе посочено, че въззивният съд е отрекъл качеството потребител по смисъла на. директива 93/13 ЕИО на Съвета и § 1, т. 13 от ДР на ЗЗП. Следователно, сключеният договор за кредит, отговаря на характеристиките на търговска сделка по смисъла на чл. 287 от ТЗ. При сключване на допълнителните споразумения и отнасянето на лихвата към главница, съответно се начислява лихва върху новообразуваната главница. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като е приел, че приложими са разпоредбите на чл. 294, ал.1 и ал. 2 от ТЗ и не се установява липса на основание за събиране на посочените лихви. Допълнително са изложени мотиви и за липса на доказване на размера на дължимата лихва. Поради това изложените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, не могат да пояснят поставения въпрос. Отричайки качеството потребител, съдът не е разрешил поставения въпрос по посочения начин. Поради това с поставения правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. При липса на обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване не може да се изследва и допълнително соченото основание. Изрично в практиката на ВКС, изразена в решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д. 1504/18 г., ВКС, I ТО е посочено, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим по търговски сделки.

С оглед формулираното искане за отправяне на преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС, настоящият съдебен състав намира, че искането е неоснователно. По вече изложените съображения не може да се приеме, че по поставения правен въпрос е необходимо да бъде отправено преюдициално запитване. Така формулираният правен въпрос, не е релевантен за изхода на спора. Съгласно чл. 267 от ДФЕС, съдът, разрешаващ спора по същество, следва да прецени дали е необходимо съдействие на СЕС по разрешаване на преюдициален въпрос по приложение на норма, произтичаща от правото на ЕС. Тази автономна преценка се прави с оглед предмета на делото. Вече бе изключено поставеният правен въпрос за начисляване на лихва, върху лихва и отнасянето й към дължима главница, върху която отново се начислява лихва, да е релевантен за изхода на спора. Изводът следва от липсата на качество потребител и от търговския характер на договора за банков кредит за закупуване на недвижим имот, както и от извършването на професионална дейност в обекта. Поставеният правен въпрос за отправяне на преюдициално запитване, не е решаващ, предвид изследване на намерението на потребителя към момента на сключване на договора, обективирано във времето и реалното извършване на професионална и търговска дейност в закупувания обект. Предвид наличието на трайна практика на СЕС по посочените правни въпроси относно преценката дали едно лице действа в изпълнение на професионала или търговска дейност, или за задоволяване на лични потребности при сключване на процесния договор, не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване. Искането на касационния жалбоподател следва да се остави без уважение.

При този изход на делото, на ответника по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъдят направените по делото разноски в настоящето производство. Ответникът е представляван от юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал.3 ,вр. ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, на ответника следва да се заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България