Определение № 542 от 02.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1492/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Д.“ ЕООД /н./ - гр. София чрез процесуалния пълномощник адвокат Й. срещу решение № 662 от 13. 03. 2020 г. по т. д. № 212/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, шести състав. С него е потвърдено решение от 9. 12. 2019 г. по т. д. № 4781/2013 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-6 състав, с което на основание чл. 632, ал. 2 ТЗ е възобновено производството по несъстоятелност на длъжника „Д.“ ЕООД. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи за неправилност на изводите на Софийски апелативен съд, че в случая са налице предпоставките по чл. 632, ал. 2 ТЗ за възобновяване на производството по несъстоятелност, тъй като подалият молбата за възобновяване на производството кредитор не е внесъл цялата указана от съда сума за предплатени разноски. Касационният жалбоподател прави искане за отмяна на въззивното решение и на потвърденото с него решение на първоинстанционния съд и за постановяване на решение, с което на основание чл. 632, ал. 4 ТЗ производството по несъстоятелност да бъде прекратено и да бъде постановено заличаване на длъжника от търговския регистър. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация. Ответникът по касационната жалба „Инвестбанк“ АД – гр. София изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока за обжалване и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решение от 16. 06. 2017 г. по т. д. № 4781/2013 г. на СГС е обявена неплатежоспособността на „Д.“ ЕООД и е открито производство по несъстоятелност на търговеца. По молба на синдика с определение от 18. 10. 2018 г. съдът по несъстоятелността е указал на основание чл. 629б ТЗ на кредиторите на длъжника, че в едноседмичен срок от вписване в книгата по чл. 634в ТЗ на определението на съда следва да внесат по набирателна сметка на СГС сумата 20 000 лв., представляваща необходими разноски за развитие на производството по несъстоятелност, както и последиците от невнасяне на разноските – постановяване на акт на съда за спиране на производството по несъстоятелност. Производството по несъстоятелност е спряно на основание чл. 632, ал. 5 ТЗ с решение № 2488 от 14. 12. 2018 г. по т. д. № 4781/2013 г. на СГС, след като съдът е установил, че кредиторите не са внесли указаната сума. Този акт на съда е вписан в търговския регистър на 17. 12. 2018 г. На 4. 12. 2019 г. „Инвестбанк“ АД, правоприемник на кредитора с приети вземания ТБ „В.“ АД, е подал молба с искане за възобновяване на производството по несъстоятелност, към която е приложил и документ за платена по сметката на съда сума от 8 000 лв. В молбата е посочено, че по преценка на кредитора внесената сума е достатъчна за продължаване на производството по несъстоятелност, като ако съдът счете противното е направено евентуално искане на кредиторите да бъде указан нов срок за предплащане на пълния размер на разноските, определен от съда. В обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че в случая са налице предпоставките за възобновяване на производството по несъстоятелност по чл. 632, ал. 2 ГПК. Изтъкнал е, че предвиденият в чл. 632, ал. 2 ТЗ едногодишен срок е относим към молбата за възобновяване на производството, не и към изпълнение на съпътстващите предпоставки по изр. 2 на същата разпоредба. Посочил е, че в случая молбата на кредитора е депозирана в посочения преклузивен срок, като в същия срок са представени и доказателства за предплащане на разноски в размер на 8 000 лв., която сума според кредитора е достатъчна за продължаване на производството. В решението е изложено, че внесената от кредитора сума безспорно не съответства на указаната от съда с определението по чл. 629б ТЗ, но молителят е направил евентуално искане – при преценка на СГС, че сумата е недостатъчна, да бъде дадена възможност за внасяне на целия размер на разноските съобразно определението по чл. 629б ТЗ. Въззивният съд, предвид оплакванията и исканията на въззивника – длъжник, е изразил становище, че при постъпила в преклузивния срок по чл. 632, ал. 2 ТЗ молба на кредитора „Инвестбанк“ АД не са налице предпоставките за прекратяване на производството по несъстоятелност и заличаване на длъжника от търговския регистър. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните въпроси: „1. Задължен ли е съдът, включително въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и закона?; 2. Задължен ли е съдът, включително въззивният, да мотивира своите решения?; 3. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?; 4. Задължен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото?; 5. Необходимо ли е да има достатъчно средства за покриване на разноските в производството по несъстоятелност, за да бъде възобновено то, след като е било спряно с решение по чл. 632, ал. 2 ТЗ?; 6. Необходимо ли е да бъде внесена изцяло определената от съда сума за разноски или е достатъчно да бъде внесена само част от сумата, за да бъде възобновено спряното с решение по чл. 632, ал. 2 ТЗ производство по несъстоятелност?“. По отношение на въведените първи, втори, трети и четвърти въпрос касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2 предл. трето ГПК, като твърди, че произнасянето на съда противоречи на практиката на ВС и ВКС, а именно на ППВС № 1/1953 г., ППВС, № 7/1965 г., ППВС № 2/1967 г., Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 17. 07. 2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на цитирани в изложението решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по последните два въпроса не съответства на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 3. 12. 2010 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС, решение № 99 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 59/2011 г., решение № 166 от 12. 03. 2016 г. по т. д. № 3596/2014 г. и решение № 73 от 11. 05. 2012 г. по т. д. № 1117/2011 г. Твърди, че противоречието на обжалвания акт с практиката на ВКС е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите четири въпроса са включени в предмета на делото и са от значение за изхода му, но не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставените въпроси са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитираните от касатора, както и служебно известните на настоящия състав – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Цитираните разрешения следва да намерят съответно приложение към производство по чл. 632 ТЗ при съобразяване, че същото не е спорно исково производство и специалното правило на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ урежда засилено служебно начало, включително за въззивното производство за установяване на факти и за събиране на доказателства от значение за решенията и определенията на съда в производството по несъстоятелност. В случая въззивният съд, като е съобразил молбата на кредитора за възобновяване на производството по несъстоятелност, съответно оплакванията на длъжника във въззивната жалба и възраженията на ответника–кредитор, след обсъждане на постановените актове на съда по несъстоятелността и събраните по делото доказателства е извършил преценка за осъществяване на предпоставките по чл. 632, ал. 2 ТЗ за възобновяване на производство по несъстоятелност на длъжника „Д.“ ЕООД. Тъй като въпросите са поставени във връзка с доводите, че съдът е игнорирал обстоятелството, че кредиторът не е внесъл изцяло определената от съда необходима сума за предплащане на разноските по чл. 629б ТЗ, следва да се изтъкне, че въззивният съд е съобразил това обстоятелство и е изложил мотиви защо то не се отразява на решаващите му изводи, като се е позовал на оттегляемостта на определението по чл. 629б ТЗ, аргументите и исканията на кредитора, депозирал молбата по чл. 632, ал. 2 ТЗ, и извършената от съда по несъстоятелността преценка на същите. Що се касае до правилността на извода на въззивния съд за настъпване на условията, от които зависи възобновяването на производството по несъстоятелност, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационните жалби. По въпроса за предпоставките за възобновяване на производството по несъстоятелност по чл. 632, ал. 2 ТЗ по реда на чл. 290 ГПК е формирана практика на ВКС. С решение № 99/23. 06. 2011 г. по т. д. № 59/2011 г. на ВКС, ТК, II отд., решение № 203/05. 02. 2013 г. по т. д. № 1068/2011 г. на ВКС, ТК, II отд., решение № 73/11. 05. 2012 г. по т. д. № 1117/2011 г. на ВКС, ТК, I отд. и решение № 166/12. 03. 2016 г. по т. д. № 3596/2014 г. на ВКС, ТК, I отд. е прието, че предвиденият в чл. 632, ал. 2 ТЗ едногодишен срок е относим към подаване на молбата за възобновяване на спряното по реда на ал. 1 производство по несъстоятелност, а не към задължението за представяне на доказателства за наличието на достатъчно имущество, респ. за внасяне на необходимата сума за предплащане на началните разноски по чл. 629б ТЗ. Задължителните предпоставки за допустимост на молбата по чл. 632, ал. 2 ТЗ са тя да бъде подадена от длъжника или лице, което се легитимира като кредитор и да бъде спазен преклузивният едногодишен срок от спирането на производството по несъстоятелност. Застъпено е становището, че при разглеждането на молбата по чл. 632 ТЗ по същество съдът проверява дали съществува достатъчно имущество на длъжника, което да покрие очакваните разноски на производството по несъстоятелност, съответно дали молителят е депозирал необходимата сума за предплащане на началните разноски по чл. 629б ТЗ. Двете възможности за възобновяване не следва да се разглеждат като отделни основания на молбата, които задължително следва да бъдат заявени в рамките на едногодишния преклузивен срок, тъй като не се касае до спорно исково производство. След като едногодишният преклузивен срок се отнася само за подаването на молбата, останалите предпоставки за възобновяване на производството по несъстоятелност могат да бъдат доказани или дори осъществени в хода на производството, включително и във въззивната инстанция. Прекратяването на производството по несъстоятелност и заличаването на длъжника от търговския регистър по реда на ал. 4 на чл. 632 може да бъде извършено само, ако не са настъпили условията за възобновяване на производството – тоест ако в предвидения от закона срок не е поискано или не е било допуснато възобновяване на спряното производство. Изразеното от въззивния становище по отношение на предпоставките за допустимост и основателност на искането за възобновяване на производството по несъстоятелност по чл. 632, ал. 2 ГПК се явява в съответствие с даденото в цитираните решения на ВКС тълкуване. Като е счел, че тези предпоставки са се осъществили, тъй като в преклузивния срок по чл. 632, ал. 2 ТЗ е подадена молба за възобновяване на производството по несъстоятелност от кредитор и същият е депозирал сума за предплащане на началните разноски по чл. 629б ТЗ, която с оглед имплицитно съдържащата се в произнасянето на съда по несъстоятелността преценка съответства на необходимата, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика. Поради това не може да се приеме, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по последните два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които могат да бъдат сведени до по-общия значим за делото въпрос за условията по чл. 632, ал. 2 ТЗ за възобновяване на спряното производство по несъстоятелност. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това касаторът не е аргументирал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от поставените правни въпроси, по които вече бяха изложени съображения, и от оплакванията за неправилност на решаващите изводи на съда. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не може да се допусне и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение