Определение № 118 от 26.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 261/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. против определение № 10272 от 18.10.2022 г. по в. ч. гр. д. № 9751/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение на частната жалба на жалбоподателя против определение от 21.03.2022 г. по гр. д. № 9529/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което е прекратено поради недопустимост производството по предявения от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и е отхвърлено искането му за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и очевидна неправилност на определението – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по предявен от Е. Д. М. против Прокуратурата на Република България осъдителен иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от действия на служители на ответника, изразяващи се в неповдигане на обвинение срещу Н. Г. като извършител на престъпление „грабеж“ въпреки извършеното от същия самопризнание. Ищецът твърди, че неповдигането на обвинение дискриминирало самия него, тъй като за същото деяние въз основа на показанията на Г. му било повдигнато обвинение. По този начин било нарушено правото му на равно третиране, което произтичало от различни разпоредби от Договора за функционирането на Европейския съюз, Договора за Европейския съюз и Хартата на основните права на Европейския съюз. С обжалваното определение е прието, че ищецът не е изложил надлежни твърдения относно фактите, от които произтича вземането му за деликтно обезщетение. Посочено е, че изброяването на правни норми на ЕКЗПЧОС, ДФЕС, ДЕС и ХОПЕС само по себе си не е фактическо твърдение, а правна квалификация, от която съдът не е обвързан и следва да прецени допустимостта и квалификацията на иска на база изложените факти. Действително, позоваването на нарушение на европейското законодателство е релевантен факт за един от фактическите състави на ЗОДОВ (чл. 2в), но задължението за посочване на конкретното нарушение не се изпълнява чрез изброяване на нарушените според ищеца правни норми, а чрез описание на фактите, които той счита за тяхно нарушение. В случая, извън посочените като нарушени разпоредби, ищецът е формулирал следните фактически твърдения: не е повдигнато обвинение срещу Г. въпреки самопризнанията му, а такова е повдигнато само срещу ищеца (т. е. сочи се деяние на служители на ответника, осъществено под формата на бездействие, което според ищеца е противоправно, тъй като са били налице предпоставките за повдигане на обвинение); от усещането за неравното му третиране спрямо Г. ищецът е претърпял унижение, развил е депресия, паник атаки и хипертония (т. е. сочи се претърпяна неимуществена вреда). Липсват каквито и да е твърдения относно причинната връзка между неповдигането на обвинение на Г. и претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ищецът не се позовава на вреди от незаконосъобразно повдигане на обвинение срещу самия него вместо срещу Г., поради което причинната връзка не би могла да се изведе. Нещо повече, такова позоваване не би могло и да се извърши при липса на твърдение наказателното производство срещу М. да е приключило с оправдателна присъда, каквото не се поддържа. Фактическата обстановка е описана от ищеца в пълнота. Съдът не следва да дава указания за уточняване, когато изложените твърдения не могат да се подведат под фактическия състав на претендираното от ищеца право, както е настоящият случай. Изводът за недопустимост на иска, води и до неоснователност на искането за предоставяне на правна помощ съгласно чл. 24, т. 2, пр. 3 ЗПП. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване частният жалбоподател се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е въпроса: „че в постановеното определение следва да се обсъдят всички доводи и възражения на страните и да се направи съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от жалбоподателя съображения, че въззивното определение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Поставеният в изложението към частната касационна жалба въпрос за задълженията на въззивния съд са разрешени изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС. По делото не са представени доказателства от ищеца. Въззивният съд се е аргументирал се, че е исковата претенция е недопустима, тъй като в исковата си молба ищецът не е изложил надлежни твърдения относно фактите, от които произтича вземането му за деликтно обезщетение. Преценил е, че позоваването на нарушения на ЕКЗПЧОС и на правото на ЕС само по себе си не е основание за търсене на гражданска отговорност, предвид формулираните от ищеца фактически твърдения, че не е повдигнато обвинение срещу Г. въпреки самопризнанията му, а такова е повдигнато само срещу ищеца, т. е. налице е бездействие на служителите на ответника, което според ищеца е противоправно, тъй като са били налице предпоставките за повдигане на обвинение, както и, че от усещането за неравното му третиране спрямо Г. ищецът е претърпял унижение, развил е депресия, паник атаки и хипертония. Изложил е, че липсва причинна връзка между противоправното поведение (неповдигането на обвинение) и сочените вреди (здравословни и психологически смущения). Като е приел, че причинна връзка не може да се изведе, тъй като ищецът не се позовава на вреди от незаконосъобразно повдигане на обвинение срещу самия него вместо срещу Г. е достигнал до обоснован извод за недопустимост на исковете. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение