Определение № 1223 от 23.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4223/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ГК България“ЕАД, [населено място], чрез адв. В. П., срещу решение № 853/09.06.2022г. по в.гр.д. № 370/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждане на дружеството да заплати на С./С. К. на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата 34750 евро като платена на отпаднало основание по предварителен договор от 19.04.2015г., а на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 5135, 13 лева –лихва за забава за периода 19.02.2020г.-16.11.2020г.; отхвърлен е искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сума над 5135, 13 лева до 14 450, 50 лева и за периода 30.10.2018г.-18.02.2020г., и са присъдени разноски. Касаторът обжалва решението в частта, с която исковете са уважени. Иска отмяната му, като обосновава неправилността му поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ “Когато прилага последиците на чл. 90, ал.1 ЗЗД, длъжен ли е съдът винаги да осъди и двете страни едновременно да изпълнят насрещните си задължения или е възможно единствено да вземе предвид отпадането на последиците на забавата на страната, която е задържала своята престация, без да осъжда същата да изпълни заедно с другата страна ?“ 2/ „Необходимо ли е за приложението на чл. 90, ал.2 ЗЗД да бъде направено изрично искане за представяне на обезпечение или е възможно да бъдат съответно приложени последиците на чл. 90, ал.1 ЗЗД в хипотезата на отказ да бъде изпълнено едно насрещно задължение, чиито падеж още не е настъпил?“ 3/ „Когато съдът мотивира липсата на забава у длъжника с оглед правилото на чл.90, ал.1 ЗЗД, необходимо ли е падежът на задължението на този длъжник да настъпва след или заедно с този на насрещната страна или по аргумент от чл. 90, ал.2 ЗЗД е възможно да се противопостави възражение за неизпълнено насрещно задължение преди настъпване на вземането на задържащата страна?“ 4/ „За да бъде изключена отговорността на длъжника по чл. 81, ал.1 ЗЗД необходимо ли е причината да се дължи на независещи и от двете страни по договора обстоятелства или е възможно да се дължи на неизпълнение на насрещно задължение, чието изпълнение с оглед уговореното по договора обуславя изпълнението на задължението на този длъжник, съответно изключва ли се възможността за позоваване на чл. 90 ЗЗД срещу този длъжник?“ 5/ „Добросъвестен ли е кредиторът съгласно чл. 63 ЗЗД при положение, че изпълнението на неговото вземане е обусловено от изпълнението на негово насрещно задължение?“ 6/ „Длъжен ли е съдът да прилага уговорената между страните взаимна обусловеност при изпълнението на насрещни задължения съгласно чл.20а вр.с чл.20 ЗЗД или може да приложи законово предвидени последици, без оглед на такава уговорена обусловеност?“ 7/ „Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, релевирани във въззивната жалба и да разгледа и да се произнесе по всички оплаквания и доводи във възивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви и съображения защо възприема едни, а други не?“ 8/ „Представлява ли извънредната забава на административен орган за издаване на разрешение за строеж обстоятелство, което може да ангажира отговорността на продавача пред купувача по предварителен договор, като се отчете обстоятелството, че продавачът е предприел всички необходими правни и фактически действия, предхождащи и необходими за издаване на разрешение за строеж на сградата, в която се намира апартамента, предмет на предварителния договор?“ По въпроси №№ 1,2,4,5 и 6 се сочат едновременно допълнителните селективни основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК; по въпроси №№ 3 и 8 – това на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а въпрос №7 се твърди да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР №1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК, като твърди, че въззивното решение грубо поругава принципа на свобода на договаряне и този за добросъвестно изпълнение на поетите от страните договорни задължения. Насрещната страна по жалбата – ищцата С./С. К. оспорва касационната жалба и възразява срещу допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: Въззивният съд е намерил за основателен предявения иск по чл. 55, ал.1, предл.3то ЗЗД, като е приел, че ищцата е развалила сключения между страните предварителен договор от 19.04.2015г. с подаване на исковата молба, поради което ответникът, който е насрещна страна по договора, й дължи връщане на полученото по разваления договор в размер на 34 750 евро, ведно със законната лихва от 19.02.2020г., когато е изтекъл седмичният срок от поканата за връщане. За да обоснове приетото, че ищцата е изправна страна по договора и като такава разполага с правото да го развали, а ответникът е във виновно неизпълнение на задължението си по договора да построи и предаде на ищцата обещания с предварителния договор апартамент, въззивният съд е установил следното от фактическа страна: Със сключения между страните предварителен договор за продажба на жилищен обект от 19.04.2015г. ответникът е поел задължение да построи и предаде на ищцата описания в договора обект до 30.10.2018г., чиято цена от 72 000 евро ищцата се е задължила да заплати авансово, на ежемесечни вноски с падеж 19то число в периода от 19.05.2015г. до 19.05.2019г. Във връзка с поетото задължение за построяване и предаване на обекта ответникът се е ангажирал със спазването на срок за снабдяване с акт обр.16 - 42 месеца след влизане в сила на разрешението за строеж. Последното е с №10/24.02.2017г. на главния архитект на СО, р-н М., впоследствие изменяно в периода 2017-2019г. поради направени от продавача промени. Визата за строеж е издадена на 04.02.2021г., а през 2019г. е бил одобрен проект за изменение на плана за регулация на съответната местност във връзка със строителството на процесния обект. Ищцата е заплащала редовно вноските си от продажната цена до месец август 2017г., когато е преустановила плащането поради породени от липсата на каквито и да било строителни дейности за близо 2 години и половина от подписване на договора съмнения, че ответникът ще изпълни своите задължения. Общо платената до този момент сума възлиза на 34 750 евро. На 13.01.2020г. ищцата е отправила нотариална покана до ответника, получена на 12.02.2020г., с която го е уведомила, че прекратява договора поради неговото неизпълнение и иска в седмодневен срок връщане на платеното. В отговор на тази покана ответникът е изпратил своя, получена от ищцата, в която е посочил, че не се налице предпоставките на чл. 87 ЗЗД, тъй като ищцата е неизправна страна по договора и я е поканил в 30 дневен срок да заплати остатъка от продажната цена. В договора е уговорена неустойка, дължима от купувача, в случай, че той прекрати едностранно договора, след като е изпаднал в забава. Страните са договорили възможност за удължаване на поетите срокове при форсмажор, като в чл.7 от договора са уточнили какви събития се считат за такива с форсмажорен характер. Към 11.05.2021г. строежът на сградата не е започнал. При тези факти въззивният съд е формирал решаващите си правни изводи, които са следните: В периода, през който ищцата е изпълнявала задължението си за авансово плащане, ответникът не е започнал изпълнение на задълженията си по договора. При това положение, за защита интереса на ищцата е приложима нормата на чл. 90, ал.2 ЗЗД, която й дава право да откаже да изпълнява, освен при изпълнение от насрещната страна или предоставено от нея обезпечение. След като ищцата е спряла да изпълнява, ответникът не е започнал да строи и не е предоставил обезпечение. Приложението на чл. 90, ал.2 ЗЗД изключва недобросъвестността на ищцата, поради което към момента на отправяне на поканата от 13.02.2020г., както и към момента на подаване на исковата молба, тя е изправна страна по договора и може да се позове на неизпълнението му от ответника, за да го развали. Неизпълнението на задължението на ответника да построи имота на ищцата е виновно, доколкото се дължи на забавено не по причина на форсмажорни обстоятелства снабдяване с разрешение за строеж и последвалото го бездействие, което е изключило възможността в хода на процеса да бъде изпълнено в срок задължението за снабдяване с акт образец 16, изтичащо на 42 рия месец след разрешението за строеж. В поканата от 13.02.2020г. не е даден срок за изпълнение, поради което договорът следва да се счита развален с подаване на исковата молба и продължилото в хода на производството неизпълнение на задължението на ответника да престира договорения имот. Позовавайки се отново на разпоредбата на чл. 90, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е счел за неоснователно възражението за прихващане с вземания на ответника за вреди от забавеното изпълнение на задълженията на ищцата да заплаща авансовите вноски от продажната цена и за неустойка по чл.4.1 от договора. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В случая, преди произнасянето по поставените от касатора въпроси, е уместно следното теоретично изложение: Нормата на чл. 90 ЗЗД урежда възражението за неизпълнен договор. Предпоставка на възражението по чл.90, ал.1 ЗЗД е съществуването на две насрещни изискуеми вземания, които представляват част от съдържанието на едно правно отношение. Когато едното вземане е неизискуемо, било поради ненастъпване на падежа му или защото според волята на страните или предписанията на закона изпълнението на едното задължение е предпоставка за изискуемостта на другото, възражението за неизпълнен договор може да се упражни единствено в хипотезата на чл. 90, ал.2 ЗЗД, който гласи: „Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност една от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето, освен ако й се даде надлежно обезпечение.“ Правилото на чл.90, ал.2 ЗЗД обхваща всички случаи, когато има данни, които създават съмнение относно точното изпълнение на задължението по договора, сключен с кредитора, а информацията, обусловила това съмнение, следва сключването на договора. Разпоредбата на чл. 90, ал.1 ЗЗД, която гласи: „ В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца“, урежда действието на упражненото дилаторно възражение по чл. 90 ЗЗД. Извън така регламентирания парализиращ по отношение на претенцията за изпълнение ефект на възражението по чл. 90 ЗЗД, неговото упражняване създава и други материалноправни последици. Една от тях е, че този, който упражнява възражението по чл. 90 ЗЗД, не изпада в забава, освобождава се от последиците на собствената си забава и може да развали договора поради неизпълнение на насрещното задължение. Последното зависи изцяло от интереса на задържащия престацията си длъжник. Когато този интерес вече не съществува, той може да развали договора и така окончателно да откаже изпълнение на своята престация. В светлината на горните разяснения, заимствани от книгата на доц. д-р Т. К. „Възражение за неизпълнен договор и право на задържане“, издателство Регули,1996г., поставените от касатора въпроси от първи до шести включително нямат претендираното от касатора значение за изхода на спора и/или не са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция. Всички те се поставят в контекста на застъпената с касационната жалба теза на ответника, че не са налице предпоставките за разваляне на договора, защото: 1/ ищцата е неизправна страна по него, тъй като е уговорено авансово плащане на продажната цена и за изпълнение на това задължение ищцата е в забава от август 2017г. и 2/ към момента на разваляне на договора от ищцата, насрещните задължения на ответника по него не са били изискуеми. Както забавата на ищцата след август 2017г., така и липсата на изискуемост към август 2017г. или към датата на подаване на исковата молба на задължението на ответника за построяване на сградата са приети за установени от въззивния съд, но изводът му, че въпреки това за ищцата е възникнало право, като изправна страна по договора, да го развали, е обусловен от приложението на правилото на чл.90, ал.2 ЗЗД, чиито предпоставки са доказани по делото, а и по същество не се оспорват от касатора. От друга страна, въззивният съд не е обсъждал действието по чл. 90, ал.1 ЗЗД на упражненото възражение за неизпълнен договор, тъй като предмет на спора е била друга материалноправна последица от позоваване на възражението по чл. 90 ЗЗД, а именно освобождаване от последиците на собствената забава на длъжника и разваляне на договора поради неизпълнение на насрещното задължение. Поставеният под № 7 в изложението въпрос е принципно обуславящ по всяко дело, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Обжалваното решение е съобразено изцяло със задължителната и константната практика на ВКС относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като подложи последните на самостоятелна преценка и формира свои собствени решаващи правни изводи. Противно на оплакването по касационната жалба, към което изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК препраща, въззивният съд е обсъдил доказателствата за предприетото от ответника в изпълнение на договора ( проектанстки дейности, градоустройствени процедури, снабдяване с разрешение за строеж) и е мотивирал изводите си за връзката между така установеното и бездействието на ответника да построи сградата и предаде на ищцата обещания обект. Несъгласието на касатора с тези изводи съставлява довод за неправилност на въззивното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Последният поставен от касатора въпрос - № 8, съдържа условие, което не е прието от въззивната инстанция –съществуването на извънредна забава на административен орган за издаване на разрешение за строеж. Подобно обстоятелство не е било сред спорните по делото и не е обсъждано в обжалваното решение. Напротив, в него е прието, че не е доказано форсмажорно обстоятелство по смисъла на чл.7 от договора между страните. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика на ВКС, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Подобен порок касаторът не обосновава. В заключение, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на настоящото производство, на насрещната страна по касационната жалба се следват поисканите разноски, но не са представени доказателства такива да са направени, поради което не се присъждат. По частната жалба - предмет на съединеното ч.гр.д.№ 4222/2022,ВКС, ІІІ ГО: Частната жалба е подадена от ответника „ГК България“ЕАД, [населено място] срещу определение № 2463/04.10.2022г. по в.гр.д. № 370/2022г. на САС, с което е изменено постановеното по делото решение, като е осъден ответникът да плати на ищцата сумата 2000 лева - разноски за адвокатско възнаграждение за представителство пред въззивния съд. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, заявявайки че доказателствата за извършване на присъдените разноски не са представени своевременно, не са в превод на български език и не доказват заплащане на възнаграждение за представителство по конкретното въззивно дело и в полза на представлявалия ищцата в него адвокат. Ответната страна по жалбата – ищцата С. К. я оспорва. Съдът, като съобрази данните по делото, намира частната жалба за основателна по следните съображения: Доказателството за заплатено адвокатско възнаграждение за представителя на ищцата във въззивното производство се намира на лист 62,63 от делото на ВКС, ІІІ ГО, № 4223/2022г. Било е представено своевременно - със списъка по чл. 80 ГПК на лист 41 от делото на САС, в с.з. на 14.04.2020г., но не е било зашито по реда си по делото. То представлява отпечатана на 13.04.2022г. банкова референция от дата 27.01.2022г. за превод на 2000 лева по банкова сметка на „Giceva i Marnikas Law Firm“ в ОББ от банкова сметка в чуждестранна банка на лице с име Erozer. При липсата на други, извън цитираните, отбелязвания в документа, не може да се направи извод, че той удостоверява заплащане на адвокатско възнаграждение по въззивното дело в полза на адв. П. К.. Фактът, че представените пред първата инстанция доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение от ищцата са идентични, а тях ответникът не е оспорил, по никакъв начин не влияе върху доказателствената стойност на конкретния документ. Ето защо, касационната инстанция приема, че представения документ не доказва извършено плащане на разноски по конкретното дело, поради което и ответникът не дължи заплащането им. Определението в обжалваната част следва да бъде отменено. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд