Определение № 50339 от 18.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1715/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Д. С. против решение № 36/17.03.2022 г. по гр.д.№ 475/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта му с която е потвърдено решение № 260074/16.07.2021 г. по гр.д.№ 38 2021 г. на Ямболски окръжен съд,за отхвърляне предявеният от касатора иск, с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, против ЗК „Лев Инс„АД, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в причинност с ПТП от 21.11.2017 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил, за разликата над присъдените 21 000 лева и до претендираните 90 000 лева. Касаторът намира, че безмотивно въззивният съд е споделил справедлив размер на обезщетението 30 000 лева, намален до размера от 21 000 лева, поради уважено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в размер от 30 %. Не са обсъдени, според касатора, остатъчните проявления на увреждането, вкл. не са отчетени адекватно психологичните последици от същото, тежестта на търпимите от ищцата социално - битови ограничения, вкл. съобразно възрастта й към момента на увреждането - 13-годишна, продължителността на лечението и социално-икономическите условия в страната към същия момент. Счита, че даденото разрешение е във фрапантно противоречие с присъдени обезщетения в аналогични случаи, съгласно цитирана съдебна практика. Оспорва се приетото съпричиняване на вредоносния резултат, в евентуалност - приетите 30 % за същото, тъй като не е отчетено психофизическото развитие на пострадалата / малолетна към датата на ПТП /, съобразимо, според формирана от касационна инстанция практика, в хипотези на съпричиняване от малолетни лица. Страната счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с т. 6 на ТР № 28/28.11.1984 г. по нак. дело № 10/84 г. на ВКС, съгласно което е съобразим момента от който водача на МПС е имал техническата възможност да възприеме опасността, а не от момента в който фактически я е възприел. В конкретния случай ищцата – касатор намира, че и без изчисления е установимо обстоятелството, че ако делинквентът би реагирал от момента, в който обективно е могъл да я възприеме като потенциална опасност / пресичащ платното пешеходец /, то ударът е бил изцяло предотвратим. Ответната страна - ЗК „Лев Инс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на общия и на допълнителния селективни критерии - формулираните въпроси са неотносими към решаващите правни изводи, а и не се установява въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав, в съответствие с касационните доводи за неправилност и предмета на касационното производство, съобрази следното: Спорни са справедливия размер на дължимото на пострадалата ищца обезщетение за неимуществени вреди, наличието на съпричиняване на вредоносния резултат и евентуално процента на същото. Назначената по делото СМЕ установява, че в резултат на ПТП от 21.11. 2017 г. З. С. е получила множествени открити фрактури на двете кости на лява подбедрица, разкъсно-контузна рана на главата, изкълчване на лява раменна става и фрактура на ключица. Фрактурата на подбедрицата е лекувана оперативно, с поставяне на метална остеосинтеза и мекаментозно. Фрактурата на ключицата е изисквала покой, а при движение – обездвижване на ръката към тялото, като нормалния период за възстановяване е 25-28 дни. Вещото лице установява, че пропукването на ключицата е било без разместване, зараснало е и няма остатъчни последици. Първоначалният 10–дневен болничен престой е последван от нов, във връзка с установеното изкълчване на ляво рамо – съответно имобилизирано, при потвърдена причинност с ПТП. На 23.04.2019 г. е установена пълна консолидация на подбедрицата и възстановен обем движения на ляво рамо. Имплантите от левия крак са отстранени на 10.07.2019 г., като към същия момент е установен пълен обем и сила на движение на крайника, с болки при свиване на коляното, напълно зараснали фрактури на подбедрицата и спокоен цикатрикс. Към момента на прегледа от вещото лице – 19.05.2021 г. - се наблюдава отзвучаващ посттравматичен оток на лява подбедрица, но неболезнен при допир и компресия, както и разлика между двете подбедрици / лявата е с 1 см. по-голяма обиколка /. Констатираната гръбначна болест на Шоерман М. / ювенилна кифоза / е отречена да е в причинност с увреждането при ПТП. Разпитана като свидетел майката на пострадалата – М. Д. - твърди, че по време на болничния престой, като нейн придружител, и последващо е обслужвала дъщеря си в ежедневните й битови нужди – хранене, обличане, тоалет, като 2-3 месеца е спазван режим на легло, с ползване на подлога. Твърди, че в продължение на 5-6 месеца З. не е могла да се придвижва сама, а е ползвала патерици и други помощни средства, не е можела да ходи на училище и се наложило да държи приравнителни изпити за преминаване в по-горен клас. Свидетелката споделя, че и понастоящем дъщеря й продължава да изпитва болки от счупванията и дори е освободена от часовете по физическо възпитание поради това, страда от нарушения на съня и има страхови изживявания при пресичане на улицата и близост с автомобили, което наложило и посещения при психолог. Вещото лице от назначената съдебно-психиатрична експертиза установява при ищцата типични симптоми на посттравматично стресово разстройство от лека степен, с придружаващите го тревожност и депресивност, документирани като проявили се непосредствено след ПТП, обострени и дългосрочно поддържани от типични за тийнейджърската възраст физически, вегетативни и психични промени,а понастоящем по-слабо проявяващи се, в резултат на благоприятния терапевтичен ефект от емоционалната близост и доверие в по-голямата сестра, заниманията с творчество,промяната на училището и подкрепящата семейна среда. Вещото лице констатира, че проявите на посттравматичното стресово разстройство вече отшумяват, като остават силни придружаващи невротични реакции, силна тревожност, депресия от умерен към тежък тип, с неувереност в бъдещето, страхове и често физическо неразположение. В открито съдебно заседание вещото лице споделя, че извън травмата от ПТП, други фактори, обуславящи поведението на пострадалата - унила, депресивна, некомуникативна и към момента - не е установило, вкл. налични проблеми в семейната и социална среди. Потвърждава заявеното от майката, предходно спрямо образуването на делото, ангажиране на специализирана психиатрична помощ, потвърдила наличието на посттравматично стресово разстройство. Относно механизма на ПТП е разпитана единствено бабата на пострадалата, придружавала я към момента на инцидента, която не заявява възприети обстоятелства за същия / била извърнала глава, не си спомня /. Назначената САТЕ е работила по материалите от досъдебното производство, но възражение, съответно касационен довод за негодност на ползвания от експертизата материал, не е въведено. Според вещото лице пострадалата е навлязла внезапно на пътното платно, пресичайки на необозначено като пешеходна пътека място, насочвайки се към обособената към насрещното платно за движение автобусна спирка. Имала е обективната възможност да възприеме приближаващия автомобил от мястото на което е била позиционирана - 80 до 100 метра. От момента на навлизането й на пътното платно, предвид скоростта на автомобила / 38,52 км./ч. / и на пешеходката / 7,5 км./ч. /, водачът не е имал обективната възможност да реагира безопасно и да предотврати сблъсъка. Първоинстанционният съд е приел, че справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е сумата от 30 000 лева, като е уважил възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, поради внезапно изскачане на пострадалата на пътното платно, на необозначено за пресичане място / нарушения на чл. 113 т.1 и чл. 114 от ЗДвП /, в размер на 30 %. Така крайният размер на присъденото обезщетение е определен на 21 000 лева. Съдът е отчел местопроизшествието – район на автобусна спирка, изискващ изключително внимание на водача на МПС при спазване задължението по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП – да управлява превозното средство със скорост, подходяща да спре своевременно при възникнала внезапно и непредвидима опасност. Въззивната жалба на З. С. е идентична по съдържание с касационната й жалба, досежно неправилното приложение на чл. 52 ЗЗД и чл.51 ал. 2 ЗЗД. За да потвърди размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил всички установени увреждания, оперативната намеса и необходимия 6-месечен период за възстановяване на подбедрицата, при нормално развитие на оздравителния процес и доколкото не са установени отклонения, съответно по-дълъг възстановителен период, зарастването на ключицата за период от 25-28 дни, като обичайно необходимо време, според вещото лице от СМЕ и при липса на други данни, отзвучаващият мек оток на подбедрицата, пълното възстановяване на двигателно-опорната функция на крайника и липсата на остатъчни последици от другите увреждания, посттравматичния стрес от лека степен, с отзвучаващи симптоми и при остатъчни невротични реакции – страх, тревожност, вкл. възрастта на пострадалата. По идентични съображения е споделил основателност на възражението за съпричиняване и определения процент на същото. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага чл.52 ЗЗД по предявен от увреден срещу застрахователя на делинквента иск, по чл. 432 ал. 1 КЗ, когато увреденият е малолетно дете, при тежки и доказани последици в емоционален и физически план и обезщетението следва ли да се съобрази с тежката икономическа криза в страната и чужбина ?; 2/ Следва ли размерите на обезщетенията да се актуализират и с оглед драстичното поскъпване на живота и обезценяването на валутата в България и в световен мащаб, особено когато се касае за изключително занижено обезщетение, което е може би едно от най - ниските и обичайно се присъжда за много по-леки травми ?; 3/ Следва ли обезщетението за неимуществени вреди да отговаря на действителния обем доказани физически и емоционални травми ?; 4/ При определяне размера на дължимото обезщетение, следва ли съдът да изложи мотиви за всички установени факти и обстоятелства, касаещи тежестта на травмите и отражението им в ежедневието на увредения, когато е дете и е доказана промяна, произтичаща от тежка емоционална травма, с психиатрична експертиза ?; 5/ При определяне размера на дължимото обезщетение, следва ли въззивната инстанция да съобразява трайно установената и преобладаваща практика за сходни случаи на лица с идентични увреждания, вкл. следва ли да се съобразява задължителната практика и решенията по чл. 290 ГПК на ВКС ?; 6/ Следва ли съдът да съобразява, при определяне съотношението на приноса, конкретно установени обстоятелства като малолетната възраст на детето, възприемането му като опасност на пълното платно, степента на психоемоционалното развитие на малолетен пешеходец и следва ли съдът да обсъди значително по-големия принос на имащия обективна възможност водач да предотврати ПТП, предвид обстоятелството, че същият упражнява високорискова дейност при управление на МПС в населено място, в близост до спирка, с наличие на група деца пешеходци ? Допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото се твърди постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС,като такава е посочена единствено по последния въпрос - ТР № 28 / 28.11.1984 г. по нак. дело № 10/1984 г. на ВКС. Първият от въпросите, в първата си част, дири отговор за специфика при приложението на чл. 52 ЗЗД, основана единствено на малолетието на пострадалия, каквато не се обосновава с цитирана съдебна практика, а и такава няма, доколкото възрастта е съобразим критерий, но само в относимост към конкретно търпимите увреждания и причинените от тях болки и страдания, в психо-физически и социално – битов план. Във втората си част, както и вторият формулиран въпрос също не удовлетворяват общия и допълнителен селективни критерии, тъй като се основават на определяне размера на обезщетението съобразно актуалните към момента на постановяване на решението, а не към момента на увреждането, социално – икономически условия, при това и съобразно напълно неотносими такива - в чужбина. Трети и четвърти въпроси могат да бъдат обобщени до „ приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД „, при обоснован допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с ППВС № 4/1968 г.. Видно е от съпоставка на установените спрямо съобразените от въззивния съд обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, че съдът формално е подходил към определянето му. Изводите му са в несъответствие със задължителните указания, залегнали в Постановлението: не само обосноваване прилагането на критерия за справедливост с всички относими към определянето на размера на обезщетението елементи, но и мотивиране на решението в аспект на комплексната им преценка и спрямо конкретните обществено-икономически условия. Петият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващ извод на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД, нито със законодателно въведено процесуално задължение за съда, да определи обезщетението съобразявайки се с присъдени обезщетения в сходни случаи. Неадекватността на определения от съда размер, спрямо други - сходни в съобразимите критерии при определянето му – случаи, е проявление на вложеното от съда разбиране за прилагане критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, предмет на преценка във връзка с третия и четвъртия от формулираните въпроси, обобщени до „ приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД „, и по който се допуска касационното обжалване. При това, съдебна практика в идентични или сходни на настоящата хипотези, не се цитира. Шестият от въпросите е предпоставен от касационния довод за неправилно приложение на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, но е формулиран само в съответствие с евентуалния довод за неправилно определен размер на приноса, а не изобщо досежно наличието на съпричиняване. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въведената със същия предпоставка въззивният съд е съобразил, отчитайки по-голямата отговорност на водача на МПС, предвид приближаването на район на автобусна спирка, с чакащи хора, съставляващи потенциална опасност. Дори да се приеме обоснован общия, не се обосновава допълнителния селективен критерий с цитираното решение на ОС на ВС, в т.6 от което, визирана от касатора, е прието, че: моментът на възникване опасност за движението се определя по фактически, а не по формални критерии, като за начало на възникване на опасност следва да се приеме моментът, когато пешеходецът, без да възприема наближаването на превозното средство от тротоара или банкета, се насочва към платното за движение и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него. Видно е, че даденото разрешение не е относимо към въпроса за обосноваване размера на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, иначе безспорно установен, спрямо този на делинквента, а към обосноваване противоправно поведение на водача на МПС спрямо хипотезата на случайно събитие. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне, като ищцата е освободена от заплащане на държавна такса, на основание чл. 83 ал. 1 т. 4 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение