Определение № 1894 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4222/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. О. М. и П. О. М. чрез общия им пълномощник адв. Г. против решение № 1353/16.03.2023 г. по гр. д. № 14111/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II В въззивен състав.

Ответниците Е. В. И. и М. А. И. чрез техния пълномощник адв. В. са подали писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № № 20185999 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 171 ви състав и като краен резултат са отхвърлени предявените от Т. О. М. и П. О. М. против Е. В. И. и М. А. И. обективно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт № 37, том II, с рег. № 4305, дело № 205/2017 г. от 10.05.2017 г. на М. И. – нотариус с рег. № 260 на НК, с който Д. Ц. А. – наследодател на ищците е продала на ответниците свой недвижим имот (апартамент № .. в[жк], [жилищен адрес] сграда .., вх. .., ет. - [населено място]), поради липса на основание – чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, привидност – чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на всеки от ищците на сумата от по 17 500 лв. - уговорена с цитирания продажбен договор цена на имота и в полза на ответниците са присъдени разноски, за въззивното производство.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 10.05.2017 г. е сключена продажбена сделка, оформена в нотариален акт №.., том..., рег. № 4305, дело № 205 от същата дата на нотариус с рег. № 260 на НК, по силата на която 10. 05. 2017 г., по силата на който Д. Ц. А. е продала на Е. В. И. и М. А. И. апартамент № .., с идентификатор ..., находящ се в [населено място],[жк], блок № .., сграда ., вх. „..“, ет..., със застроена площ от 65. 66 кв. м., заедно с избено помещение № .. за цена в размер на 35 000 лв. В текста на договора за покупко – продажба, материализиран с горния нотариален акт е отразено волеизявлението на продавача, продажната цена му е платена от купувачите по банков път преди сключване на съглашението. Посочено е, че данъчната оценка на имота към момента на изповядване на сделката е 34 037. 60 лева, както и че продавача си запазва правото на ползване върху жилището пожизнено и безвъзмездно. На 19.04.2019 г. имотът е продаден от ответниците на техните синове А. и В. И.. Установено е, че продавачът по сделката от 10.05.2017 г. – Д. Ц. А. е починала на 07.09.2019г. и е оставила свои наследници по закон - низходящите на починалия на 21.08.2019г. неин син О. П. М., а именно ищците по делото. Изтъкнато е, че приживе О. М. е закупил на 07.12.2016 г. лек автомобил „Мицубиши Паджеро“. Обсъдени са събраните по делото свидетелски показания и същите са кредитирани като логични, последователни, непосредствени, житейски логични и допълващи се в хронологията на осъществилите се факти от значение за спора. Според решаващия състав те сочат, че ответниците са полагали грижи за прехвърлителката А. и болния й син О. (който страдал от детски паралич и имал проблеми с краката, и който живеел заедно с майка си в жилището, предмет на продажба); че същите са познати на съседския кръг на майката и сина; че приживе синът се похвалил да разполага с налична сума пари, поради извършена продажба на имота и че си закупил джип за 11-12 хил. лева; че в апартамента започнал ремонт - шпакловане, боядисване, поставяне на ламинат, плочки и др.; че ищците не били познати на съседите по процесния апартамент и не били виждани в него. Установено е и състоянието на жилището при огледа от вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза – като цяло добро, нуждаещо се от освежителен ремонт, както и пазарната му стойност – от 70 760 лева. При горните факти втората инстанция е разгледала заявените в условията на евентуалност (при съобразяване на установената съдебна практика на ВКС, че начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца и винаги в случаи като този се касае за предявяване при условията на евентуалност) основания за нищожност на сделката в поредност според тежестта на сочения порок и е обобщила, че тя е валидна. Във връзка със заявеното основание за нищожност поради липса на основание - чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД въззивният съд е приел, че твърдението на ищците за симулативно изявление на продавача за получена от него продажна цена (доколкото не бил получил цената и не желал да я получи макар да престирал насрещно), е относимо към изпълнението на договорните задължения, но не обуславя нищожност на съглашението. Развил е доводи, че не се установява също то да е привидно – основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Посочил е, че този порок на сделката е обоснован с твърдението, че страните не са желаели настъпването на правните й последици или са целели различен правен резултат от посоченото в самия договор – доколкото продавачът не е получавал уговорената продажна цена. Прието е, че ищците, чиято е доказателствената тежест да установят симулацията не са ангажирали доказателства – т. н. „обратен документ“, че действителната воля на страните по съглашението е различна от там изразената, респ. че продажна цена не е плащана. Липсват и твърдения, че е бил съставен такъв документ. Напротив - при анализ на събрания по делото доказателствен материал е направен еднозначен и несъмнен извод, че страните са желаели настъпването на последиците на продажбата. По претенцията за нищожност поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, инстанцията по същество е намерила, че при процесната сделка не е налице значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, при която насрещната престация е практически нулева. Изтъкнала е, че свободата на договаряне на страните по чл. 9 ЗЗД не е ограничена, стига несъответствието между пазарната стойност и продажната цена да не е в размер, който да се определи като липса на престация. Така при данните за двукратно превишение на средната пазарна цена на имота (70 760 лева) спрямо продажната му цена (35 000 лв.) и факта, че при сделката продавачката си е запазила пожизнено правото на ползване върху жилището, както и установените близки отношения между страните по сделката, е формиран решаващия извод, че не е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави. Евентуално предявеният иск за реално изпълнение – по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за плащане на продажната цена от страна на купувачите по сделката, е също намерен за неоснователен, доколкото макар и не по посочения в нотариалния акт начин – по банков път, то изпълнение на насрещната престация за цената е реализирано чрез плащане в брой. В обжалваното решение е посочено, че нотариалният акт в частта, съдържащ изявлението на продавача, че получил по банков път продажната цена преди изповядване на сделката има характер на частен свидетелстващ документ. Формалната доказателствена сила не е оборена, нито опровергана от ищците, следователно и по аргумент от чл. 180 ГПК, изявлението е направено от това лице. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства при преценката на разглеждания документ по чл. 178 ГПК е направен извод, че сумата е платена преди изповядване на сделката. Това съждение е основано на проведено според съда успешно косвено доказване – при наличие на т.н. „верига“ от косвени доказателства, които установяват странични обстоятелства, свързани с основния факт, които макар да не установяват пряко самия основен факт, преценени в тяхната съвкупност и връзка едно с друго го доказват без съмнение. Развити са доводи, че синът на продавачката Д. А. – О., е установено с гласни доказателствени средства да е разполагал с пари в брой, което е необичайно за пенсионер с инвалидна пенсия, който няма друг източник на доходи и който споделил пред трети лица (разпитания свидетел Н.), че апартаментът, в които живеели с майка си е продаден; че децата на сина – настоящите ищци не били познати на съседите на жилището; че в него е започнат ремонт, което предполага влагане на финансови средства и че приживе синът О. се похвалил да си закупил автомобил (джип) за цена от около 11-12 хиляди леда. Извършването на този разход през м. декември 2016 г. (талонът на автомобила е с дата 07.12.2016 г.), макар и да предхожда близо с половин година процесната сделка, е счетено да е със средства, дадени от купувачите за част от цената на имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК) имат следното съдържание:

1. „Допустими ли са свидетелски показания за доказване погасяването на парично задължение, установено с писмен акт предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК?

2. „Съществува ли изискване при реализиране на главно доказване, което е и пълно такова чрез косвени доказателства, да се ползват само допустими доказателствени средства?“

3. „Каква е правната характеристика на нотариалния акт като вид документ в частта съдържаща волеизявленията на страните и каква е неговата доказателствена сила относно изявлението, че цената по сделката е платена по определен начин при установена привидност на последното и конвертира ли се то в разписка за получената сума и запазва ли своя свидетелстващ характер?“

4. „Как следва да се извършва преценката от съда на изразените от страните процесуални позиции и признания на неизгодни факти съгласно чл. 175 ГПК?

По първия въпрос се твърди отклонение практиката на ВКС, опредметена в решение № 192/23.01.2014 г. по т. д. № 542/2012 г. на I т.о., а по втория – с решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о. Във връзка с третото питане пък се сочи противоречие с решение № 22/04.11.2021 г. по гр. д. № 1743/2020 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 169/31.01.2013 г. по гр. д. № 664/2011 г. на ВКС, II т.о., а във връзка с последното – с решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1565/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение № 84/23.05.2018 г. по гр. д. № 3361/2017 г. на ВКС, III г.о.

Настоящият състав на ВКС, III г.о. намира, че обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два поставени процесуални въпроса за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по тях със сочената от страната съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 192/23.01.2014 г. по т. д. № 542/2012 г. на I т.о., решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о. и решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г. о. Доколкото повдигнатите два въпроса обуславят изхода на спора по иска за реално изпълнение, касационен контрол следва да се допусне на въззивното решение в частта му, обективираща произнасяне по тази претенция. В останалата му обжалвана част решението не може да се допусне до касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.