Определение № 5552 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1723/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 17545/13.10.2023 г. на Д. З. З., чрез адв. М. З., и касационна жалба вх. № 17087/06.10.2023 г. на М. Н. Т. и В. Н. Т.-А., чрез адв. Р. С., срещу въззивно решение № 977/29.08.2023 г., поправено с решение № 66/22.01.2024 г., постановени по възз. гр. д. № 866/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което след частична отмяна на решение № 45/18.03.2022 г. по гр. д. № 1130/2021 г. на Районен съд – Айтос, М. Т. и В. Т.-А. са осъдени на основание чл. 59 ЗЗД да заплатят на ищеца общо сумата 8 000 лв., представляваща стойността на изградената в собствения на ответниците имот, представляващ лозе, находящо се в землището на [населено място], м. „М.“, постройка за автомивка, ведно законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба – 09.07.2023 г. до окончателното изплащане. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над присъденото обезщетение до предявения размер от по 14 950 лв. срещу всеки ищец. Д. З. обжалва решението в отхвърлителната му част, като сочи, че същото е неправилно – постановено е в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението си касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени всички доказателства по делото и да посочи в мотивите към решението си конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото, респ. - кои от тях кредитира и кои не кредитира; 2) длъжен ли е въззивният съд да мотивира в решението защо приема или отхвърля аргументите на страните, както и да основе решението си на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка; 3) длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите правни изводи, въз основа на които постановява съдебния акт, да съобрази всички обстоятелства по делото, спазвайки правила от логически и опитен характер, включително и при обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства - показанията на разпитани свидетели, заключение по назначената експертиза и пр., за да постанови обосновано и правилно решение на правния спор; 4) трябва ли въззивната инстанция да уведоми страните за приложимата към спора материалноправна норма, когато променя квалификацията, дадена от първостепенния съд на предявените обективно и субективно съединени искове, както и осуетило ли е въпросното неуведомяване възможността на касатора да организира защитата си и да реализира свои процесуални права. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. М. Т. и В. Т.-А. обжалват решението осъдителната му част, като излагат доводи за неговата неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си поддържат, че на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) дължи ли се заплащане на обезщетение на наемателя за извършено от него подобрение, направено с оглед ползването на имота; 2) представлява ли подобрение, увеличаващо стойността на имота, незавършено съоръжение, което е негодно за ползване. Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: По делото е установено, че на 03.04.2008 г. страните са сключили договор за наем, по който наемодателите – М. Т. и В. Т. - А. са предоставили на наемателя – Д. З. за временно и възмездно ползване за срок от десет години собствения си недвижим имот, представляващ лозе с площ от 12,740 дка, находящо се в землището на [населено място], м. „М.“. Изрично в сключения договор страните са изброили какви работи и подобрения следва да направи наемателя в имота, като същите да бъдат извършени от него за сметка на предоставеното му ползване през първите пет години, а именно - бракуване и изкореняване на съществуващи трайни насаждения; маркиране и ограждане на наетия имот; снабдяване на имота с ел. енергия, вода и канализация; изграждане на пътна връзка с главния път и пътната мрежа; засаждане на трайни насаждения; изграждане на стопански постройки и др. За вторите пет години от договора наемателят е поел задължение да заплаща годишна наемна цена в размер на 50 евро за 1 дка или общо 637 евро годишно, дължими на 01.09. за текущата година. С влязло в сила на 28.04.2021 г. решение № ІІІ-127/07.08.2020 г. по възз. гр. д. № 1054/ 2019 г. на ОС – Бургас Д.З. е осъден да предаде на наемодателите владението на процесния имот, поради изтичане срока на наемния договор. В настоящото производство ищецът е претендирал присъждане на обезщетение за извършените строителни и ремонтни работи в имота на ответниците, а именно: сумата 14 900 лв. - стойност на изкопни работи; сумата 8 000 лв. - стойност на изградена в имота стопанска постройка – автомивка; 5 500 лв. – стойност на изградени в имота стопански постройки с площ от 70 кв. м и от 50 кв. м; и 1 500 лева - стойност на сондажни работи. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че съгласно уговорките в договора на ищеца не се следва заплащане на разходите за извършени строителни и ремонтни работи по снабдяването на имота с ел.енергия, вода и канализация, сондажни работи, изграждане на пътна връзка с главния път и пътната мрежа, както и стойността на изградените две стопански постройки с площ от 70 кв.м и 50 кв.м. Посочено е, че извършеното от наемателя е в изпълнение на договореностите с наемодателите и е за сметка на предоставеното му право да ползва имота през първите 5 години без да заплаща наем. Поради това, претенцията в тази й част е счетена за неоснователна и е отхвърлена. По отношение на постройката за автомивка е установено, че макар да е изградена без да са издадени необходимите строителни книжа, същата съществува в имота, не подлежи на премахване и се ползва от новия наемател. Процесната постройка не се включва в работите, за които с договора за наем ищецът се е задължил да извърши и изгради в имота. Предвид това е посочено, че ответниците дължат на ищеца заплащането на стойността й, като според приетото заключение на съдебно-техническата експертиза вложените за строежа материали и труд възлизат на сумата 15 881 лева. Като е съобразил, че претенцията в тази й част е предявена за сумата от 8 000 лв., съдът е приел, че двете ответници следва да бъдат осъдени да я заплатят на ищеца. С позоваване на относимата практика на ВКС въззивният съд е посочил още, че отношенията между страните в този случай се уреждат по правилата на неоснователното обогатяване, а не по реда на чл. 72 ЗС (както е прието с решението на РС), тъй като наемателят има качеството на държател на вещта. Отношенията между държателя, който твърди, че е извършил подобрения в имота, който държи, и собственика на този имот се уреждат съобразно договора между тях, а ако не е налице такъв по отношение на извършените подобрения - по правилата за водене на чужда работа без пълномощие или по правилата на неоснователното обогатяване. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. По касационната жалба на Д. З.: Процесуалноправните въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, нямат претендираното от касатора значение. Трайно установена е практиката на ВКС (в т. ч. и цитираната от жалбоподателя), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства (вж. – решение № 92/6.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о. и цитираните в него). Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно и едностранчиво избрани доказателства (в с. см. – решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и посочените в него). В случая, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението подробно са обсъдени доказателствата за всички правно релевантни факти; посочено е кои факти и въз основа на кои доказателства съдът намира за установени, както и кои намира за недоказани и защо. Мотивите са ясни и пълни, съдържат оценка и анализ на доказателствата по делото, както и обсъждане на направените от страните доводи и възражения. Несъгласието на жалбоподателя с този анализ и оценка касае правилността на решението (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), която не се проверява във фазата по чл. 288 ГПК. Последният въпрос в изложението въпрос също няма претендираното от касатора значение. Константна е практиката на ВКС, че както първоинстанцонният, така и въззивният съд дължат произнасяне в рамките на заявения предмет на делото, като определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Само по себе си, неизвестяване на страните преди постановяване на въззивното решение, че квалификацията на спора, дадена от въззивния съд се различава от тази на първостепенния, не съставлява съществено процесуално нарушение, освен, ако само поради това те не са имали възможност да реализират свои процесуални права. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въведения от ищеца предмет на спора – съобразно изложените в исковата молба факти и обстоятелства за съществувало между страните наемно правоотношение, прекратяване на същото поради изтичане на срока на договора, извършване на ремонтни и строителни работи в наетия имот, както и по заявения петитум - за заплащане стойността на извършените работи и подобрения. В случаи като разглеждания, правната норма, под която следва да се подведат спорните права, съдът може да определи след като изясни качеството на лицето, извършило работите – владелец (добросъвестен или не), държател, гестор, както и вида на предявеното вземане – разноски, подобрения и пр. Тази преценка е невъзможно да се направи преди обсъждане на събраните доказателства, доводи и възражения на страните, което става със съдебното решение. По тази причина, въведените в исковата молба и в хода на процеса твърдения и квалификации на страните на спорното право не обвързват съда и не го ограничават да даде защита според действително осъщественото правно основание, както в случая е сторил и въззивният съд. Съобразена в тази връзка е приложимата практика на ВКС, че отношенията между страните по наемното правоотношение за заплащане на разходите за ремонт и строителство в наетия обект, направени от наемателя с цел привеждането му в състояние, годно за уговореното предназначение на обекта, се уреждат от договора за наем, а при липса на договор, респ. конкретни уговорки, следва да се вземат предвид правилата при водене на чужда работа без пълномощие или тези за неоснователното обогатяване. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – също не се установява. Съдържанието на мотивите към решението не разкрива въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения; да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. По жалбата на М. Т. и В. Т.-А.: Първият въпрос не обуславя селектирането на жалбата, тъй като във формулировката му са предпоставени факти, обстоятелства и взаимовръзки, които не са приети за установени и доказани по делото. В случая е установено, че изградената от ищеца постройка (за автомивка) не се обхваща от уговорките в договора, касаещи извършване на ремонтни и строителни работи в имота срещу ползването му от наемателя без заплащане на наем за първите пет години. Не са установени, а напротив – прието е, че са опровергани твърденията на ответниците, че сградата представлява незаконен строеж и подлежи на премахване. При липсата на конкретна уговорка в договора за изграждането й, съдът е счел, че наемодателите дължат разноските за извършеното от наемателя подобрение в наетия имот, направено и без изричното им съгласие, тъй като то съществува и ги ползва. Това разрешение на въззивния съд е в съответствие с цитираното от жалбоподателките - решение № 411/07.02.2014 г. по гр. д. № 115/2013 г., IV г.о., както и с решение № 195/10.07.2015 г. по гр. д. № 6969/2014 г., IV г.о. и др., поради което не е налице твърдяното противоречие (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) с установената съдебна практика на ВКС. Както се посочи и по-горе, безпротиворечиво в тази практика се приема, че когато страните са обвързани от договор за наем и наемателят направи подобрения със съгласието на наемодателя, страните могат да уговорят за чия сметка ще останат извършените разноски. Когато в договора не е постигнато съгласие кой поема разноските, приложение намират правилата за водене на чужда работа без пълномощие или за неоснователно обогатяване. Вторият формулиран в изложението въпрос е изцяло неотносим, тъй като е фактически, а не правен и поради това не може да обуслови селекцията на жалбата. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение