Определение № 353 от 04.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5281/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №.121/30.04.14г. на Сливенски окръжен съд по г.д.№.133/14г. /поправено с решение за поправка на очевидна фактическа грешка №.273/23.06.2014г./ в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на общината да плати на ищцата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно със законна лихва и разноски. Ответната страна В. З. П. оспорва жалбата. Въззивното решение в частта, с която се отменя първоинстанционното решение в частта относно солидарното осъждане на [фирма] / [фирма]/ за 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 96,40лв. обезщетение за имуществени вреди ведно с лихви и разноски, и претенциите спрямо този ответник са отхвърлени, е обжалвано от В. З. П.. Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски. Касационниата жалба на [община] е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Касационната жалба на В. П. е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, като в частта си относно претенцията за 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди е срещу подлежащо на обжалване касационно решение и е допустима, а в частта й относно претенцията за 96,14лв. обезщетение за имуществени вреди – като подадена срещу неподлежащо на касационен контрол предвид чл.280 ал.2 ГПК въззивно решение, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предяният иск е с правно основание чл.50 вр. с чл.45 ЗЗД и е основателен спрямо [община] и неоснователен спрямо [фирма] - поради което е потвърдил решението в осъдителната му част спрямо първия ответник и го е отменил в осъдителната му част спрямо втория. Намерил е, че са налице предпоставките на чл.50 ЗЗД за ангажиране на отговорността на [община]-доколкото ищцата е претърпяла неимуществени вреди от травматично увреждане, настъпило на паркинг, собственост на [община], при пропадането й в дупка - канал за дъждовна вода, собственост на общината, като служителите на последната, които отговарят за чистотата на уличната мрежа, е следвало да полагат грижи за почистването му, че се касае за безвиновна отговорност и не е необходимо да се доказва персонална такава на служител на общината, който не е изпълнил задълженията си по обезопасяване на канала, че дължимо обезщетение за претърпените вреди – при отчитане на характера и вида на увреждането /довело до две хирургически интервенции и гипсиране на крайника/, интензитета и продължителността на търпените болки /продължаващи и досега - повече от осем месеца/, затрудненията в придвижване и обслужване /предвид ползване на помощни средства/, дължимото обезщетение възлиза на 15000лв., ведно с лихвата от увреждането. Претенцията спрямо ВиК дружеството е намерена за неоснователна, доколкото не е установено каналът да е бил под надзора на втория ответник. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Касаторът [община] се позовава на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Може ли иск за непозволено увреждане, настъпило в резултат на липсващи покривни плочи на канал за отвеждане на дъждовна вода, да бъде квалифициран и уважен като тъкъв с правно основание чл.45 вр. с чл.50 ЗЗД” в противоречие с практиката на ВКС - реш. №.367/12.05.10г. по г.д.№.1140/09г. и реш. №.77/19.09.13г. по г.д.№.968/12г. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Касаторът В. П. твърди, че е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото е налице противоречиво решаване от съдилищата „на отговорността на „ВиК” операторите за причинени на трети лица вреди от вещи, намиращи се под техен надзор – на „ВиК” оператора” – противоречието е между първоинстанционното и въззивното решение по настоящото дело, както и между реш. от 20.02.13г. по г.д.№.2391/12г. на Окръжен съд Бургас, реш. от 21.12.10 по г.д.№.1687/10г. на Окръжен съд Бургас, и реш. №.4681/20.11.12г. по г.д.№.1952/11г. на 19с. на Районен съд Бургас, реш.№.4681/20.11.12г. по г.д.№.6350/12г. на 12с. на Районен съд Бургас. Изложението на касатора [община] не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос касае конкретните факти по делото, конкретната преценка на съда за коректната правна квалификация с оглед изложените в исковата молба обстоятелства – а не е общ и абстрактен – какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация. Аналогичното важи и за поставения от касатора В. П. въпрос. Същият не съдържа конкретна и ясна формулировка, а дори да се приеме, че е налице такава, той е неотносим. Въпросът включва фактическо твърдение, което не е установено от въззивния съд. При обсъждането на предявената срещу [фирма] претенция въззивният съд не се е произнасял по въпроса каква е отговорността на „В и К” оператори за вреди от вещи под техен надзор. Напротив – приел е, че в конкретния случай по делото не е доказано, че се касае за вещ, която да е била под надзора на „ВиК” дружеството – поради което и предявеният иск срещу него е неоснователен. Предвид всичко изложено по-горе, сочените касационни основания не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска. Разноски на [фирма] не се пресъждат, доколкото не са представени надлежни доказателства за извършване на плащане на договорения адвокатски хонорар от 1200лв. – в договора за правна защита и съдействие е отразено, че плащането следва да стане по банков път, но то не е документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането /т.1 от ТР 6/12 от 6.11.2013 на ОСГТК на ВКС/. Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия,