Определение № 50006 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2547/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Бългериън роуз гардънс 2“ ООД срещу решение № 79 от 24.06.2019 г. по в. т. д. № 153/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 129 от 09.04.2019 г. по т. д. № 337/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд, като краен резултат, по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от М. В. С., гражданка на Руската федерация, против „Бългериън роуз гардънс 2“ ООД, е обявен за окончателен сключеният на 14.11.2012 г. между страните предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който дружеството - касатор се е задължило да прехвърли на М. С. правото на собственост върху следните недвижими имоти: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 57491.501.526.2.7 по КК и КР на [населено място], [община], област Бургас, с адрес [населено място], [улица], вх. „В“, ет. 1, ап. 6, намиращ се в сграда 2, разположена в ПИ с идентификатор № 57491.501.526, с предназначение: жилище, апартамент, с площ – 33.87 кв.м., прилежащи части – 6.13 кв.м., както и Самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 57491.501.526.2.6 по КК и КР на [населено място], [община], област Бургас, с адрес на имота: [населено място], [улица], вх. „В“, ет. 1, ап. 7, намиращ се в сграда 2, разположена в същия поземлен имот, с предназначение: жилище, апартамент, с площ – 33.97 кв.м., прилежащи части – 6.14 кв.м; при условие, че в двуседмичен срок от влизане на решението в сила М. В. С. заплати на „Бългериън роуз гардънс 2“ ООД остатъка от продажната цена в размер на 15 200 евро. Касаторът релевира оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в касационната жалба фактически и правни съображения моли за отмяната му и за постановяване на друго решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Претендира сторените разноски за всички инстанции. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При какви условия съдът постановява решение по чл. 362, ал. 1 ГПК, когато ищецът-купувач не е изпълнил изцяло своето насрещно задължение да заплати продажната цена? За задължението на съда да тълкува клаузите на предварителния договор и да изхожда от действително изявената воля на страните в случай на предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на този договор за окончателен – Има ли право съдът с постановеното по чл. 19, ал. 3 ЗЗД решение да внася промени в съдържанието на сключения между страните предварителен договор? Може ли съдът да обяви за окончателен предварителен договор, в който купувачът е имал задължение да заплати продажната цена преди нотариалното прехвърляне?; 2. За задължението на съда да приложи правилата на чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните относно предмета на договора и съответно техните изявления – Релевантно ли е процентното съотношение между изпълнената и неизпълнената част от договора, ако страните предварително са установили условията, при сбъдването на които изправната страна може да развали договора? Незначително ли е в темпорално отношение неизпълнение на договор, ако по предварителния договор продавачът владее и ползва имота до нотариалното му прехвърляне? и 3. За задълженията на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, да не излиза извън рамките на правния спор по делото и да не се произнася по невъведени възражения, както и при постановяване на решението да вземе предвид и онези факти и обстоятелства, настъпили след предявяването на иска, ако същите са от значение за спорното право. Поддържа се допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на съдебни актове на ВС и ВКС: Решение № 26 от 09.01.1970 г. по гр. д. № 2654/1970 г., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр.д. № 6886/2013 г., решение № 73 от 21.08.2015 г. по гр.д. № 4704/2014 г., решение № 79 от 25.07.2012 г. по гр.д. № 538/2012 г., решение № 537 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. и решение № 233 от 01.12.2015 г. по гр.д. № 2036/2015 г. – по първата група въпроси; Постановление № 3 от 29.03.1973 г. по гр.д. № 2/1973 г.; решение № 117 от 28.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г.; решение № 505 от 03.01.2013 г. по гр.д. № 1476/2011 г., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр.д. № 6886/2013 г., решение № 54 от 17.07.2013 г. по т.д. № 1150/2011 г., решение № 202 от 25.07.2012 г. по гр.д. № 1145/2011 г. и решение № 4 от 23.06.2017 г. по гр.д. № 50183/2016 г. – по втората група въпроси; Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2012 г.; решение № 160 от 07.11.2017 г. по т.д. № 2217/2016 г., решение № 106 от 30.06.2017 г. по т.д. № 466/2016 г., решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр.д. № 3457/2016 г., решение № 181 от 22.07.2015 г. по гр.д. № 4554/2014 г.; решение № 56 от 28.06.2016 г. по т.д. № 3591/2014 г.; решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г.; решение № 117 от 21.05.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. и решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр.д. № 1497/2013 г. – по третата група въпроси. По последния въпрос от втората група се сочи и наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – че има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради допуснато явно нарушение на закона, изразяващо се в уважаването на иска при неосъществен фактически състав на чл. 362, ал. 1 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация М. В. С., чрез процесуален пълномощник, изразява подробно писмено становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с оглед данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Съставът на въззивния съд е приел, че за да бъде уважена претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е необходимо между страните да е сключен валиден предварителен договор, който да съдържа уговорки за съществените елементи на окончателния, както и договорът да продължава да обвързва страните, т.е. да не е прекратен. Приел е, че сключеният между страните договор от 14.11.2012 г. не е развален, защото такова потестативно право не е възникнало за продавача по причина, че неизпълнената част от задължението на купувача да заплати цената е незначителна по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. В тази връзка решаващият състав е изложил съображения, че независимо от обстоятелството, че към датата, на която продавачът е отправил изявление за разваляне на договора купувачът е бил в забава по отношение на задължението си да плати последната вноска в размер на 15 200 евро от продажната цена, както и че забавата е продължавала близо три години, неизплатената част представлява точно 10 % от уговорената обща цена от 152 000 евро за всички имоти, предмет на предварителния договор, поради което неизпълнението е незначително с оглед интереса на кредитора и разваляне не може да се допусне. За неоснователно е приел и оплакването на продавача относно „значителността на неизпълнението в темпорално отношение“, като се е аргументирал с това, че през това време двата имота са останали във владение на продавача, който ги е отдавал под наем за собствена сметка. През това време същият е имал възможност или да предприеме разваляне на договора, или да покани купувача да сключи окончателния договор, но вместо това е извличал ползи от имотите и е направил изявление за разваляне на договора едва след като купувачът е поискал сключване на окончателен договор. Това поведение според въззивния съд е в подкрепа на извода, че продавачът е имал интерес да запази действието на предварителния договор. Въззивният съд е намерил за доказани предпоставките за обявяване на предварителния договор за окончателен, доколкото същият съдържа ясни уговорки относно същественото съдържание на договора за продажба – предмет и цена; като неизправната страна по предварителен договор за покупко-продажба също може да иска обявяването му за окончателен, а ако купувачът не е изплатил изцяло покупната цена или част от нея, с решението по чл. 362, ал. 1 ГПК договорът се обявява за окончателен при условие, че цената бъде платена. Предвид горното като неправилно е прието само обжалваното решение в частта, с която купувачът е осъден да заплати на продавача неплатената част от продажната цена. Аргумент за този извод въззивният съд е извел от чл. 362, ал. 1 ГПК, съгласно който ако според предварителния договор ищецът трябва да изпълни свое насрещно задължение при сключването на окончателния договор съдът постановява решение, което замества окончателния договор, при условие ищецът да изпълни задължението си. В случай че ищецът не изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, първоинстанционният съд по искане на ответника обезсилва решението – чл. 362, ал. 2 ГПК. С определение № 152 от 24.07.2020 г., постановено на основание чл. 292 ГПК поради констатирано противоречие в практиката на Върховния касационен съд, производството по делото е спряно и ОСГТК на ВКС е сезирано да се произнесе с тълкувателно решение по въпроса, дали при предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато купувачът не е заплатил напълно договорената продажна цена, съдът може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, в който страните са уговорили, че окончателният договор ще бъде сключен след заплащането на цялата цена. По въпроса е образувано тълкувателно дело № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС, което е приключило с постановяване на Тълкувателно решение № 4/09.05.2023 г., а настоящото производство е било съответно възобновено. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. По въпросите относно приложението на чл. 362, ал. 1 ГПК и дали са налице предпоставките на тази разпоредба в случая, когато купувачът по предварителния договор не е изпълнил поетото задължение да заплати цялата продажна цена преди нотариалното прехвърляне, следва да се има предвид посоченото по-горе тълкувателно решение, според което съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена. С решението на ОСГТК на ВКС е уеднаквена противоречивата съдебна практика по този въпрос, а въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така приетото задължително разрешение. Въпросите относно приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи не са разрешени в противоречие с трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съгласно която договорните клаузи подлежат на тълкуване от страна на съда само при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост относно тяхното съдържание; в тези случаи действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на следните критерии, а именно - същите да се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в документа воля на страните. Въпросите са свързани с уговорките да се иска сключване на окончателен договор след заплащане на пълната общо уговорена цена на имотите, както и с правото на продавача да развали договора при забава на купувача относно заплащането на вноски с повече от 30 дни. При разрешаването им съдът не се е отклонил от действителната воля на страните, а е приложил императивни правни норми - правилото на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и чл. 362, ал. 1 ГПК. Дори да бъде споделена практиката, че разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД е диспозитивна (а има и практика в обратния смисъл – вж. изразените становища в решение № 109 от 12.18.2019 г. по т. д. № 636/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ІV г. о.) следва да се отбележи, че в случая страните не са изключили изрично приложното й поле, поради което съдът е имал правомощие да изследва дали изявлението за разваляне на договора е произвело действие с оглед забраната на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и постановките на ППВС № 3/1973 г. При прилагане на разпоредбата на чл. 362, ал. 1 ГПК съдът не е внесъл промени в съдържанието на сключения между страните договор, в частност относно падежа на паричното задължение. Доводите, че съобразно клаузите на предварителния договор продажната цена за шестте имота е уговорена поотделно за всяка двойка имоти и респективно че неплатената част от цената възлиза на 30 % не са споделени от въззивния съд, като при формиране на този извод той е извършил преценка и съпоставяне на постигнатите уговорки именно при съобразяване на посочената по-горе практика по приложението на чл. 20 ЗЗД. Въпросите, касаещи извършената от съда преценка по чл. 87, ал. 4 ЗЗД с оглед конкретните обстоятелства по делото са изцяло относими към правилността на формираните в решението фактически и правни изводи, поради което не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По въпросите за процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт по съществото на спора също не се установява противоречие с трайноустановената и задължителна практика на ВКС, вкл. цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съображенията на съда относно конклудентното поведение на кредитора (невъведено според касатора като довод от страните по делото) нямат решаващо значение за изхода на спора. Не е налице и непроизнасяне по доводи и възражения на ответника, които биха се отразили върху резултата от обжалването на първоинстанционното решение. Недоказано е и селективното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. От съдържанието на обжалвния съдебен акт не се установява нито превратно приложение на закона, нито допуснати особено съществени нарушения на правилата на формалната логика, а и неоснователността на конкретно наведените от касатора аргументи следва от даденото с ТР № 4/09.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на чл. 362 ГПК. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този окончателен изход от спора и съобразно направеното искане в полза на ответницата по касация следва да бъде присъдена сумата 2 926.50 лв., представляваща сторените от нея разноски за защита пред настоящата инстанция, а именно надлежно уговорено и заплатено на 17.10.2019 г. адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение