Определение № 46 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2067/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЗД ”Бул Инс” АД срещу определение №391/07.02.2020г., постановено по в.гр.д.№5608/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което - след отмяна на определение от 27.11.2019г. по гр.д.№16783/2015г. на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, е осъден ответника ЗД ”Бул Инс” АД да заплати на адв.С. Ч. на основание чл.38, ал.1 ЗА адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция в размер на 19 908лв. с ДДС. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно. Твърди се, че въззивната инстанция се е произнесла въз основа на доказателства, които не са били приети от съда. Акцентира се върху факта, че в протокола от последното съдебно заседание пред първата инстанция, не е описано, че се представят доказателствата, посочени в списъка по чл.80 ГПК, а именно: 15бр. договори за правна помощ и 15бр. декларации за правна помощ. Според касаторът отразеното в протокола от съдебното заседание следва да се счита за вярно, от което и с оглед разпоредбата на чл.179, ал.1 ГПК следва да се приеме, че ищците не са представили посочените по-горе писмени доказателства. Претендира се отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на молбата на ищците по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението по гр.д. №16783/2015г. на СГС в частта за разноските. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (същото е приложено към ч.т.д.№1488/2020г. на ВКС, л.13-14) е формулиран следния въпрос, който според касатора е от значение за изхода на делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №249/12.11.2012г. по гр.д. №270/2012г. на ВКС, ІІ-ро г.о., а именно: „ Ползва ли се с материална доказателствена сила протоколът от съдебното заседание и липсата на отбелязване в него, че страната е представила доказателства за сторените разноски и води ли до извод, че съдът не може да приеме, че такива доказателства са представени, дори на се намират пришити към кориците на делото, тъй като не е удостоверено по надлежен начин кога и как са се появили там?“ В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от пълномощника на ищците Б. А. В., Р. А. В., С. А. В., М. М. Ш. и В. М. Ш., в който се поддържа че обжалваното определение е правилно, като се излагат доводи, че обстоятелството, че представените от ищците писмени доказателства не са били прошнуровани и прономеровани, е пропуск по администриране на делото, доколкото в самия списък по чл.80 ГПК са цитирани приложенията към него. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция определение въззивният състав от САС е отменил определение от 27.11.2019г. по гр.д.№16783/2015г. на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, с което е била оставена без уважение молбата на ищците за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като вместо това апелативният съд е осъдил ответника ЗД ”Бул Инс” АД да заплати на пълномощника на ищците– адвокат С. С. Ч., на осн. чл.38, ал.1 ЗА адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция в размер на 19 908лв. с ДДС. В обжалваното определение е посочено, че с оглед аргументите на първоинстанционният съд, с които е отказал да уважи молбата на ищците по чл.248, ал.1 ГПК, а именно липсата на представени по време на производството писмени доказателства, въззивният състав следва да прецени дали има надлежно и своевременно представени доказателства за обстоятелството, че на ищците е била предоставена адвокатска защита по реда на чл.38, ал.1 от ЗА. В тази връзка съдът е отразил, че видно от материалите по делото на СГС- на стр.371 и стр.372 е приложен списък за разноските за претендирано адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1 от ЗА за ищците, чиито пълномощник е адвокат С. Ч.. Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че в списъка за разноските по чл.80 ГПК изрично са записани като приложения: акт за регистрация по ЗДДС на адвокатското дружество, 15 бр. договори за правна защита и съдействие и 15 бр. декларации за правна помощ. Съдът е посочил, че в протокола от последното проведено на 23.02.2018г. съдебно заседание пред СГС е вписано, че процесуалният представител на ищците представя списък за разноските. На базата на тези данни въззивният състав е приел, че макар и да не са вписани в протокола, описаните като приложения към списъка по чл.80 ГПК акт за регистрация по ЗДДС на адвокатското дружество, 15 броя договори за правна защита и съдействие и 15 броя декларации за правна помощ, са били представени в заседанието на 23.02.2018г. като фактът, че те се намират на задната корица на делото и не са прошнуровани и прономеровани, е пропуск на съда по администриране на делото, за който не може да носи отговорност страната, включително и чрез отказ да й се изплати адвокатско възнаграждение. С оглед на това съдът е приел, че по делото има доказателства, установяващи, че ищците в процеса са договорили с процесуалният си представител безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1 от ЗА и че тези доказателства са били представили своевременно. Присъденият от въззивния състав размер на адвокатското възнаграждение за първата инстанция (който не се оспорва с частната касационна жалба), е определен на основание чл.7 ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. на ВАдв.С за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият касационен състав намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Поставеният от касатора въпрос: „ Ползва ли се с материална доказателствена сила протоколът от съдебното заседание и липсата на отбелязване в него, че страната е представила доказателства за сторените разноски и води ли до извод, че съдът не може да приеме, че такива доказателства са представени, дори на се намират пришити към кориците на делото, тъй като не е удостоверено по надлежен начин кога и как са се появили там?“, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация, тъй като е формулиран като въпрос, чиито отговор е обусловен от конкретни факти. Отделно във въпроса не е отчетено обстоятелството, обусловило волята на решаващия съд, а именно, че в представения в съдебното заседание на 23.02.2018г. списък по чл.80 ГПК е отразено, че са приложени описаните в списъка писмените доказателства. Дали може да се направи извод, че при конкретната фактическа обстановка процесните доказателства – 15 броя договори за осъществяване на безплатна правна помощ и др., са били представени в последното по делото заседание или не, е въпрос на правилност на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.274, ал.3 ГПК. На последно място следва да се има предвид, че по начина по който е формулиран въпросът, обоснован с конкретните факти по администриране на делото, не може да се даде принципен отговор за наличието или липсата на материална доказателствена сила на протокола от съдебно заседание по отношение представянето или не на „пришитите към корицата на делото писмени доказателства“. В тази връзка цитираната от касатора практика, обективирана в решение №249/12.11.2012г. по гр.д. №270/2012г. на ВКС, ІІ г.о., се явява неотносима за конкретния правен спор. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,