Определение № 4870 от 29.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3023/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. И. П., чрез процесуалния му представител адв. П. Н. против определение № 508/14.05.2024 г., постановено от Окръжен съд Враца по в.ч.гр.д. № 343/2024 г., с което е потвърдено определение № 100/12.02.2024 г. по гр.д. № 775/2024 г. по описа на Районен съд Мездра за прогласяване на основание чл.18 от Регламент 2019/1111 на Съвета, че не е международно компетентен да разгледа и да се произнесе по иска на П. И. П. за възстановяване на родителските му права по отношение на малолетното дете П. П. П. и производството по делото е прекратено, като е посочено, че компетентен по иска е съответния съд на Федерална Република Германия. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е неправилно, като излага доводи, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл.10 от Регламент 2019/1111 на Съвета за избор на съд. Поддържа се становище, че българският съд има компетентност да разгледа иска за възстановяване на родителските права на бащата, тъй като обичайното местопребиваване на детето П. е в България /последните девет години то живее на територията на Република България/, бащата П. П. приема компетентността на българския съд, като на насрещната страна – детето, представлявано от неговия настойник – директора на КСУДС ЦНСТДМ 1 – [населено място] не е била разяснена възможността да приеме компетентността на българския съд, с което съдът е нарушил нормата на чл.10, б.“б“, т. ii от Регламент 2019/1111 на Съвета. Позовава се и на чл.7, §1 от Регламента, според който съдилища на държава-членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност на дете, ако последното има обичайно местопребиваване в тази държава-членка към момента на сезиране на съда, като според §2 на чл.7, параграф 1 се прилага при спазване на условията на чл.8, 9 и 10 от Регламента. Моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и съответно отменено. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа по следните въпроси: 1/ Когато детето е имало обичайно местопребиваване в една държава членка на ЕС и неправомерно е отведено в друга държава членка, където е придобило обичайно местопребиваване и институциите на първата държава трайно са се дезинтересирали от него, в интерес на детето ли е държавата по обичайното му пребиваване да разгледа иск относно родителска отговорност и 2/ Придобитото ново обичайно местопребиваване на дете, което пребивава продължителен период от време в друга държава, различна от първоначалното му пребиваване, обуславя ли международна компетентност на втората държава да разгледа молба, касаеща спор за родителска отговорност, когато детето е преместено неправомерно във втората държава. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени съдебни актове по въпроса за компетентността по дела за родителска отговорност, кореспондираща с водещия принцип, изразен в т.12 от преамбюла на Регламент ЕО/2201/2003 г., според който основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия на близостта, т.е. компетентността на първо място следва да се отнася към държавата-членка на обичайното пребиваване на детето, чиито признаци са изцяло фактически и не са обвързани от гражданството му, от това на родителите му или от формалната му адресна регистрация в държавата по произход. Отделно от това се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като се твърди, че въззивното определение е очевидно неправилно поради приложение на закона в неговия противоположен смисъл. Съгласно общата компетентност, при неправомерно отвеждане на дете, неговото връщане следва да се осъществи без закъснение, иначе компетентен е съда на държавата-членка, в която е обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. Съдилищата на държавата - членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка. В конкретния случай въпреки, че по делото е безспорно установено, че детето П. е доведено в България още през 2015 г. и е настанено в КСУДС ЦНСДМ без увреждания 1-гр.Р. през 2017 г., където пребивава и понастоящем, т.е. неговото образование, личен и социален живот са организирани в България от страна на социалните служби на Република България, а същевременно Службата за деца и юноши в [населено място] в рамките на 9 години, не е предприела действия по връщането му в държавата на предходното му местопребиваване, въззивният съд е приел, че българският съд не е компетентен да разгледа спора за родителска отговорност, а компетентен да го разгледа е съдът на държавата членка по местопребиваването на детето, преди неправомерното му отвеждане или задържане. В срока за отговор насрещната страна – П. П. П., чрез настойника й –директора на КСУДС ЦНСТДМ – [населено място] не е взела становище по частната касационна жалба. Окръжна прокуратура –В. и Дирекция „Социално подпомагане“ М., също не са подали отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба и изложението към нея приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, Окръжен съд Враца е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прогласено на основание чл.18 от Регламент 2019/1111 на Съвета, че българският съд не е международно компетентен да разгледа и да се произнесе по иска на П. И. П. за възстановяване на родителските му права по отношение на малолетното дете П. П. П. и производството по делото е прекратено, като е посочено, че компетентен да разгледа иска е съответния съд на Федерална Република Германия. Изследвайки наличието на предпоставките, предвидени в чл.9 от Регламент 2019/1111 на Съвета, въззивният съд е приел, че компетентността на съда на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането, е запазена. За да достигне до този извод съдът е взел предвид влязлото в сила решение на Софийски градски съд гр.д. № 3099/2017 г., с което по искане на Службата за деца и юноши в [населено място], определена за настойник на детето чрез Министерство на правосъдието на Република България, на основание чл.3 от Хагската конвенция от 1980 г. е разпоредено връщането на детето П. П., в държавата по обичайното му местопребиваване – Федерална Република Германия, от което се установява знанието на институцията, която е носител на родителската отговорност за неправомерното отвеждане и нейното неприемане на отвеждането, с което се оборват предпоставките на чл.9, б. а/ и б/ от Регламента. Приел е, че разпоредбите на чл.9 от Регламента не дават основание да се приеме, че постановеното по реда на чл.3 от Хагската конвенция, но неизпълнено решение, с което е разпоредено връщането на детето, дерогира тези условия, респ. обуславят компетентност на друг съд - в случая българския, да разгледа делото. Въззивният съд не е събрал служебно доказателства от Министерство на правосъдието в качеството му на централен орган по Хагската конвенция и по Регламент 2019/1111 на Съвета, за причините, поради които решението на Софийски градски съд, не е било изпълнено в продължение на близо седем години, каквото задължение той има съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, тъй като производството е свързано с възстановяване и упражняване на родителски права, при което съдът е длъжен служебно да следи за интереса на малолетното дете. Във връзка с разпореждане на съдията-докладчик по настоящото дело, с което служебно е изискана информация относно изпълнението на решението на Софийски градски съд по гр.д. № 3099/2017 г., постановено по реда на чл. 8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, от Дирекция „Международноправна закрила на детето и международни осиновявания“ към Министерство на правосъдието на 21.10.2024 г. е постъпило писмо с приложени към него заверени преписи на документите, съхранявани в министерството по преписка с рег. № 16-02.20/2016 г., образувана по молбата за връщане на детето П. П., родено на 16.02.2013 г. от България в Германия. От приложените документи се установява, че молбата за връщане на детето е подадена от службата за социални грижи в Есен, Германия, определена за настойник на детето с решение от 20.02.2015 г. на Семейния съд в Есен, чрез Федералното министерство на правосъдието на Германия и именно по тази молба е постановено и влязлото в сила решение на Софийски градски съд гр.д. № 3099/2017 г. С писмо от 15.09.2020 г. Федералното министерство на правосъдието на Германия е уведомило Министерство на правосъдието в България, че след установяване на настойничеството над П. в България и след законно обвързващото прекратяване на настойничеството от Германския семеен съд н Есен на 7 август 2020 г., службата за социални грижи в Есен се въздържа от връщането на детето и оттегля молбата си за връщане, както и че детето П. може да остане в България и досието да бъде затворено. В резултат на писмото на централния орган на Германия от 15.09.2020 г. и отговорът на българското министерство на правосъдието, преписката е закрита от двата централни органа. При тези данни настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси, които конкретизирани и обобщени по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпроса за приложението на чл. 9 от Регламент 2019/1111 на Съвета, уреждащ компетентността на съдилищата на държава членка при неправомерно отвеждане или задържане на дете и предпоставките, при които отпада компетентността на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице сочената допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посочените от касатора актове на ВКС не са относими към него - в тях са разгледани други въпроси относно международната компетентност на съдилищата на държави членки при разглеждане на дела за родителска отговорност, но не и за случаите, при които е налице неправомерно отвеждане или задържане на дете по Регламент ЕО/2201/2003 г. /сега Регламент 2019/1111 на Съвета/. С оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на малолетното дете, поради което проверяват служебно не само валидността, допустимостта на съдебния акт и приложението на императивна материалноправна норми, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд служебно да събере доказателства в случаите, в които законът му е възложил служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, тъй като в въззивният съд е процедирал в противоречие с тълкувателните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.9 от Регламент 2019/1111 на Съвета, който съответства на чл.10 от отменения Регламент ЕО/2201/2003 г., в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно в друга държава членка и а/ всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е приело отвеждането или задържането или б/ детето е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своя нова среда и е изпълнено поне едно от следните условия: i) в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителските права е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето, не е била подадена молба за връщането му пред компетентните органи на държавата членка, в която детето е било отведено и задържано; ii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права, е била оттеглена и не е била подадена нова в срока, определен в т. i) - в рамките на една година; iii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права е била отхвърлена от съд на държава членка на основания, различни от чл.13, първа алинея, б.б) или член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред; iv) не е сезиран нито един съд, както е посочено в чл.29, параграф 3 и 5, в държавата членка, в която детето е имало своето обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане; v) решение относно упражняването на родителските права, което не води до връщането на детето, е било постановено от съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане; В чл.2 § 2, т.8, т.9 и т.11 от Регламента са дадени определения на понятията „носител на родителска отговорност“, „право на упражняване на родителски права“ и „неправомерно отвеждане или задържане“. В настоящия случай от данните по делото, част от които са събрани служебно от настоящия състав на ВКС, се установява, че детето П. П. П. е родено на 16.02.2013 г. в [населено място], Германия, като неговите родители П. И. П. и Р. Г. Б.-К. са били лишени от родителски права, като им е определен режим на лични отношения с детето един път на шест месеца, с решение на съда в [населено място] от 20.02.2015г., признато в Република България на основание чл.21 от Регламент ЕО/2201/2003 г. На детето е назначен настойник – службата за деца и юноши в [населено място] и същото е било изведено от семейната си среда и е настанено в приемно семейство. С решение от 25.07.2017 г., постановено по гр.д. № 3099/2017 г. по описа на Софийски градски съд, по искане на Службата за деца и юноши в [населено място], определена за настойник на детето чрез Министерство на правосъдието на Република България, в качеството му на Централен орган по смисъла на чл.6 от Хагската конвенция от 1980 г., е разпоредено връщането на детето П. П., в държавата по обичайното му местопребиваване – Федерална Република Германия и предаването му на Службата за деца и юноши на [населено място], на основание чл.3 от Хагската конвенция. Установява се, че от м.01.2018 г. и към настоящия момент детето е настанено за отглеждане в КСУДС ЦНСДМ без увреждания 1-гр.Р. и за негов настойник е определен директора на заведението въз основа на решение от 21.03.2018 г. на Районен съд Мездра, постановено по гр.д. № 144/2018 г. От документите, съдържащи се в преписка с рег. № 16.02.20/2016 г., образувана в Министерство на правосъдието на Република България по повод молбата за връщане на детето П. П. от България в Германия, се установява, че с писмо от 15.09.2020 г. Федералното министерство на правосъдието на Германия е уведомило Министерство на правосъдието в България, че след установяване на настойничеството над П. в България и след законно обвързващото прекратяване на настойничеството от Германския семеен съд в Есен на 7 август 2020 г., службата за социални грижи в Есен се въздържа от връщането на детето и оттегля молбата си за връщане, както и че детето П. може да остане в България и досието да бъде затворено. При тези данни и при съобразяване на легалните определения, дадени в чл.2 § 2, т.8, 9 и 11 от Регламент 2019/1111 на Съвета следва извод, че компетентността на съда на държавата членка, в което детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане, а именно Федерална Република Германия, е отпаднала, доколкото са изпълнени условията на чл.9 б), т. ii) от Регламент 2019/1111 на Съвета – след неправомерното отвеждане на детето от Германия през м.05.2015 г., за което органът, който е носител на родителската отговорност за детето - Служба за социални грижи в Есен, е узнал веднага, детето пребивава, вкл. и към настоящия в България, където има установена нова среда, а молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права по реда на Хагската конвенция от 1980 г., е била оттеглена през м.09.2020 г. и нова молба не е подадена в рамките на една година. При това положение компетентен да разгледа предявения от бащата на детето иск с правно основание чл.135, ал.2 СК е българският съд, тъй като детето е придобило обичайно местопребиваване в Република България по смисъла на чл.9 б), т. ii) Регламент 2019/1111 на Съвета. Гореизложеното налага отмяна на обжалваното определение на Окръжен съд Враца и връщане на делото на местно компетентния Районен съд Мездра за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения от П. И. П. иск с правно основание чл.135, ал.2 СК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,