Определение № 5493 от 28.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4919/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д., чрез процесуалния си представител адв.Г.Г. от ВАК, срещу решение №675/19.06.2024г. по в.гр.д.№2480/2023г. на Варненския окръжен съд, с което е:

• потвърдено решение №1580 от 10.05.2023г., постановено по гр. дело № 2926/2022г., по описа на ВРС, с което на основание чл. 34, ал. 1 от ЗС е допуснато да се извърши съдебна делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], СО „Т.“, [улица], м.„Ф. “, съставляващ ПИ с идентификатор *по КККР на [населено място], м. „Ф. “, с площ от 590кв.м., съгласно скица, а по документ за собственост 600кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, представляващо ПИ № *, идентичен с имот с пл. № *в кв. *по плана на [населено място], при граници по скица: *, *, *, *, *, *, *, а по документ за собственост: имоти с пл. №№ *, *, *, *и път, ведно с изградената в имота, еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор *, с площ по скица 141 кв.м., а по акт за узаконяване състояща се от две жилища, на две нива със ЗП 120 кв.м. и РЗП 191 кв.м., брой надземни етажа - 2, между съделителите и при квоти за всеки от тях, както следва: 2/3 ид.ч. за „Изгрев 5000“ ООД, ЕИК 206381058 със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. *, ап. * и 1/3 ид.ч. за Д. Р. Д. с ЕГН [ЕГН], като съсобствеността между страните е възникнала на основание възлагане с постановление за възлагане от 10.05.2021г. по изп.д. № 20118070400206 на ЧСИ и договор за покупко - продажба по н.а. № 26/2002г.;

• отменено допълнително решение №3409 от 24.10.2023г., постановено по гр.дело №2926/2022 година, по описа на ВРС, в частта, с която съдът е отхвърлил иска с правно основание чл.344, ал.2 от ГПК предявен от „Изгрев 5000“ ООД, ЕИК 206381058 против ответника Д. Р. Д., ЕГН [ЕГН] за сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща обезщетение за ползване на ПИ *по КК на [населено място], местност „Ф.“, с площ от 590 кв.м., ведно с изградената в имота еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор № *, с площ от 141 кв.м., а по документ за собственост състояща се от две жилища на две нива със ЗП от 120 кв.м. и РЗП от 191 кв.м., като вместо това е осъдил Д. Р. Д., ЕГН [ЕГН] да заплаща на „Изгрев 5000“ ООД, ЕИК 206381058 сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща обезщетение за ползване на ПИ *по КК на [населено място], местност „Ф. “, с площ от 590 кв.м., ведно с изградената в имота еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор № *, с площ от 141 кв.м., а по документ за собственост състояща се от две жилища на две нива със ЗП от 120 кв.м. и РЗП от 191 кв.м, считано от 07.03.2022г. до окончателното приключване на делбеното производство, на основание чл.344 ал.2 от ГПК;

• потвърдено е решение № 3409 от 24.10.2023 година, постановено по гр.дело № 2926/2022 година, по описа на ВРС, в частта, с която съдът е отхвърлил по иска с правно основание чл.344 ал.2 от ГПК от „Изгрев 5000“ ООД, ЕИК 206381058 против ответника Д. Р. Д., [ЕГН] за сумата от 600/шестстотин/ лева, представляваща разликата над присъдените 400 /четиристотин/ лева до претендираните 1 000 /хиляда/ лева - обезщетение за ползване на ПИ *по КК на [населено място], местност „Ф. “, с площ от 590 кв.м., ведно с изградената в имота еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор № *, с площ от 141 кв.м., а по документ за собственост състояща се от две жилища на две нива със ЗП от 120 кв.м. и РЗП от 191 кв.м.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск за делба бъде уважен.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и произнасянето по които от касационната инстанция с решение би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.Въпросите са следните:

1/Публичната продан съставлява ли оригинерен или е деривативен придобивен способ;

2/Възприемането от въззивния съд, че публичната продан е едновременно и оригинерен, и деривативен способ съставлява ли неяснота и противоречивост на мотивите, което води до нарушаване правата на страните;

3/Допустимо ли е за въззивния съд практическо отхвърляне на заключение по допусната и приета от първоинстанционния съд съдебна експертиза, без същата дори да не бъде спомената и без да се развият мотиви за причините за неприемане на изводите на вещото лице;

4/Нужно ли е във въззивното решение да се обсъдят въпросите, свързани с квотите на първоначалните собственици;

5/Следва ли във въззивното решение да се даде отговор на всички твърдения на ответника и да се развият мотиви в тази насока;

6/При наличие на влязло в сила постановление за извършена публична продан, нарушенията на чл.170 от ЗЗД касателно ипотеката, основание за тази продан и на чл.433, ал.1, т.8 и чл.494, ал.2, предл.3 от ГПК обезсилват ли се/дерогират, отменяват/.Следва ли съдът да обсъди тези възражения в мотивите си.

Навеждат се доводи, че по последния въпрос изводите на въззивния съд са в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС: ППВС №1/1953г., №1/1963г., №1/2001г., №1/2013г., №4/2019г., както и на следните решения, които са били постановено по реда на чл.290 от ГПК: решение №98/12.07.2017г. по гр.д.№3871/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №187/07.07.2018г. по гр.д.№1332/2013г. на ВКС, решение №275/18.11.2014г. по гр.д.№2628/2014г. на ВКС, решение №50062 /21.06.2023г. по гр.д.№3281/2022г. на ВКС и мн.други.

Ответникът по касационната жалба „Изгрев 5000“ООД, чрез процесуалния се представител адвокат С. И., е депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят въззивното решение да не бъде допуснато до касационното обжалване.Претендират присъждане на направените в производството разноски.

Подадената касационна жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта, в която се обжалва решението на въззивния съд, с което се е произнесъл по искането за постановяване на привременна мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК.

Разпоредбата на чл. 340, ал. 3 от ГПК предвижда, че определението на съда, с което се произнася по искането на съделител за постановяване на привременна мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК, може да бъде изменено от същия съд, респ. и да се обжалва с частна жалба. Решението на въззивния съд в частта, в която се е произнесъл по искането на съделителя „Изгрев 5000“ООД не подлежи на обжалване, тъй като, съгласно приетото в т. 6 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, споровете по чл. 344, ал. 2 ГПК се разглеждат двуинстанционно, като ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд.В случая окръжният съд се е произнесъл като въззивна инстанция по претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК, поради което определението му е окончателно и не подлежи на касационен контрол.

В останалата си част касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че в конкретния случай дружеството – ищец черпи правата си от постановлението за възлагане, което е влязло в сила на 25.11.2021 година.Съобразно последното „Изгрев 5000“ ООД е придобило собствеността върху 2/3 ид. части от ПИ с идентификатор: *по КККР на [населено място], местност „Ф. “ с площ от 590 кв.м., съгласно скица №15-215526-28.02.2022г., а по документ за собственост 600кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, представляващо ПИ №*, идентичен с имот с пл. №*в кв.*по плана на [населено място], при граници по скица: *, *, *, *, *, *, *, а при граници по документ за собственост: имоти с пл.№№*, *, *, *и път, ведно с изградената в имота, еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор *с площ по скица 141кв.м., а по документ за собственост състояща се по акт за узаконяване от две жилища на две нива със ЗП 120кв.м., и РЗП 191кв.м., брой надземни 6 етажа-2, брой на самостоятелни обекти сградата – няма.Изложени са мотиви, че публичната продан на недвижим имот е деривативен способ за придобиване на право на собственост и според нормата на чл.496 ал.2 ГПК, от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота.Ако длъжникът не е бил собственик, то и купувачът не може да стане собственик.Поради това в съответствие с трайно установената съдебна практика ВРС е изследвал дали длъжниците по изп.дело, са придобили правото на собственост върху имота и сградите и на какво основание. При данните по делото, че последните са придобили по силата на н.а. №26, т.ІV, рег.№6267, нот.д.№284/2002г. сделка за покупко-продажба на същия имот 2/3 ид. части и са учредили в полза на Банка „ДСК“ ипотека, по повод изтеглен от тях кредит, то ВРС правилно е приел, че именно тези 2/3 ид. части от имота са били предмет на изпълнителното производство, респективно благодарение на постановлението за възлагане са станали собственост на „Изгрев 5000“ ООД.Приет е за неоснователен довода за отсъствието на идентичност между имота обект на изп.дело и процесния.Кредитирайки заключенията по допуснатите пред двете инстанции експертизи въззивният съд е приел, че е налице тъждество между процесния имот и този, обект на публичната продан.Изложени са и съображения, че публичната продан в конкретния случай се е стабилизирала, доколкото е налице влязло в сила постановление за възлагане и липсват данни за провеждано производство по реда на чл.496, ал.3 от ГПК.С оглед на това е прието за безспорно, че дружеството – ищец успешно се легитимира, като собственик на 2/3 ид.части от процесния имот, а ответника на останалата 1/3ид.ч.

Поради изложеното е прието, че страните по делото са съсобственици на спорния имот, поради което същия следва да бъде допуснат до делба при посочените по-горе квоти.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса, които са взаимно свързани и по тях следва да се даде общ отговор, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло със задължителната практика на ВКС. Според мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК: постановлението за възлагане е крайният акт, с който приключва публичната продан.С него купувачът на публичната продан се легитимира като собственик на имота.Публичната продан на недвижим имот е деривативен способ за придобиване на вещни права и ако длъжникът не е собственик на продавания имот, то и купувачът няма да стане собственик / чл. 496, ал. 2 ГПК /.Такова е било действието и на публичната продан по реда на отменения ГПК/чл.348, ал.2 от ГПК/.При съобразяване на изложеното по-горе е прието, че ищецът по делото е придобил въз основа на валидно проведена публична продан 2/3 ид.ч. от спорния имот, доколкото длъжниците по изпълнението са притежавали такава квота от имота, която са придобили по продажба.

Не са налице основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с постоянната практика на ВКС по въпроса за доказателствената стойност на експертното заключение: решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 91 от 27.09.2015 г. по гр. д. № 321 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.В съответствие с тази практика, въззивният съд не е приел безкритично заключенията и по двете експертизи, а ги е ценил в съвкупност с всички събрани по делото доказателства.Въз основа на това е формирал извода си, че е налице идентичност между процесния имот и този, по отношение на който е било насочено принудително изпълнение в производство, в което ищецът е участвал като купувач на публична продан.

Четвъртият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, който е изложил мотиви на какво основание ответникът и длъжниците по изпълнението са придобили правото на собственост върху процесния имот – по 1/3ид.ч. за всеки един от тях въз основа на договор за покупко-продажба от 2002г.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.Въззивният съд се е съобразил изцяло с тази практика. Съобразявайки естеството на направеното от ответника оплакване въззивният съд е допуснал повторна СТЕ, която даде отговор дали е налице идентичност между спорни имот и този, който ищецът е придобил въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот от 10.05.2021г.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по последния поставен в изложението въпрос.Относно действителността на договора за ипотека, обективирана по н.а.№194, н.д.№170/2008г. на нотариус с рег.№196 е формирана сила на пресъдено нещо, с която е установено в отношенията между ответника, ипотекарните длъжници и кредитора, че същата е валидно само за 2/3 ид.ч., а за останалата 1/3ид.ч. е нищожна.Касаторът не легитимиран да навежда доводи за допуснати нарушения в хода на изпърнителното производство, тъй като същият е нямал качеството на страна/участник в това производство.

В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение