Определение № 3972 от 21.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1350/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на Д. Й. С., със съдебен адрес - [населено място], подадени чрез адвокат Н. К., подадени срещу въззивно решение № 816 от 27.10.2025 г. по в.гр.д. № 645/2025 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е определен режим на лични отношения с детето му А. Д. С., както и в частите, с които упражняването на родителските права е предоставено на майката Н. И., местоживеенето на детето е определено при нея и бащата е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 400 лв., както и срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 1004 от 18.12.2025 г. по същото дело за допускане поправка на очевидна фактическа грешка. Касационна жалба е подадена и от Н. П. И., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Л. А., срещу въззивно решение № 816 от 27.10.2025 г. по в.гр.д. № 645/2025 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е определен режим на лични отношения на Д. Й. С. с детето му А. Д. С.. С постановените решения след частична отмяна на решение № 356 от 18.02.2025 г. по гр.д. № 2186/2024 г. на Бургаския районен съд въззивната инстанция на основание чл. 127, ал. 2 СК е определила нов режим на лични отношения между касатора Д. С. и детето А. Д. С., а в частите, с които упражняването на родителските права върху детето е предоставено на майката Н. И., местоживеенето на детето е определено при нея и бащата е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 400 лв., е потвърдил първоинстанционното решение.

В касационните жалби на Д. С. се съдържат оплаквания, че въззивното решение и решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК, за допускане поправка на очевидна фактическа грешка, са неправилни поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че от една страна той е по-пригодният родител да упражнява родителските права, а от друга, че определеният от съда режим на лични контакти между него и сина му не защитава в достатъчна степен най-добрия интерес на детето. По отношение на допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка счита, че чрез нея се е стигнало до изменение/отмяна на вече формираната воля на съда.

Н. П. И. обжалва въззивното решение в частта на определените лични контакти между детето и баща му всяка четна събота от месеца от 09:00 часа до 17:00 часа без преспиване. Счита, че с оглед предявения от бабата на детето по бащина линия иск по чл. 128 СК режимът на срещи с бащата би затормозявал детето с оглед натовареността му, както и лишава детето от възможността да прекарва почивни дни с майката.

В срока по чл. 287 ГПК не са постъпили отговори.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане е иск по чл. 127, ал. 2 СК за определяне на местоживеенето на общото на страните дете, упражняване на родителските права спрямо него, личните отношения с него и издръжката му. От фактическа страна е установено, че детето А. Д. С. е родено на ................. г. от съвместното съжителство на страните по делото. Установено е, че до завеждането на иска семейството е живеело на втория етаж в собствената на ищеца къща в [населено място], поделена с майка му /баба на детето по бащина линия/, обитаваща първия етаж, като след предявяването на исковата претенция е настъпила фактическа раздяла, при което майката на детето е заживяла в апартамент под наем в същия град заедно със своята майка /баба на детето по майчина линия/. Съобразно постановените в хода на производството привременни мерки по спорните между страните въпроси, до приключване на делото родителските права са предоставени на майката, където е определено и местоживеенето на детето, на бащата е определен режим на лични отношения и е осъден да изплаща месечна издръжка в размер на 400 лв. Въззивният съд е определил, че страните продължават да спорят доколко всеки от двамата родители притежава необходимия за отглеждането и възпитанието на детето родителски капацитет, съответно на кого от двамата родители да бъдат предоставени родителските права, както и в случай, че това е майката, какъв е подходящият режим на лични отношения на детето с баща му. За установяване родителския капацитет на всеки от двамата родители по делото са събрани множество доказателства, включително са назначени три психологически експертизи. Въз основа на експертните заключения, кредитирани от съда изцяло като отразяващи различни етапи от развитието на отношенията на детето с всеки от родителите, и останалите събрани доказателства, включително и свидетелските показания, ценени при условията на чл. 172 ГПК, съдът е направил извод, че и двамата родители притежават необходимите качества за отглеждане и възпитание на детето. Относно актуалното състояние на отношенията на детето с неговите родители, съдът е приел, че няма данни за синдром на родителско отчуждаване спрямо бащата след постановяването на привременните мерки и определянето на местоживеенето на детето при майката. Възприел е заключението на вещото лице, изготвило последната експертиза, че отношенията на детето с майката се основават на „силна свързаност и доверие“, изградени в най-ранния етап от живота на детето при поемането на основните грижи за него. Относно отношенията с бащата е установил, че също е налична силна привързаност, основана на личното преживяване на детето с родителя в хода на развитието му – съвместни занимания, игри, споделено време. От изявленията на родителите и останалия доказателствен материал е установено, че отношенията между тях са изключително изострени, на моменти конфликтни, което се отразява и на детето, преживяващо с повишена тревожност семейната динамика. Съдът е цитирал вещите лица, които сочат, че от страна на бащата се наблюдава засилен контрол, който би могъл несъзнателно да вмени вина на детето, независимо че и двамата родители декларират като водещ интереса на детето, то в етап на криза помежду си не рядко дават превес на емоциите си и на личните си интереси. При преценката на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права и водейки се от интересите на детето, съдът е отчел, че и двамата родители са пригодни да отглеждат правилно и ефективно своето дете, предоставяйки му адекватни грижи, обич и внимание. Същите са наясно с потребностите на детето, но прилагат различни подходи на възпитание и отглеждане. Съдът е установил паритет на условията за отглеждане на детето при всеки от родителите, макар майката да живее в жилище под наем, като и двамата родители работят, но могат да разчитат на помощ от близките си – бабите на детето съответно по майчина и по бащина линия. Предвид възрастта на детето – навършени към момента 7 години, съдът е приел, че в негов интерес е упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, с която има топли емоционални отношения, обич и доверие, и съответно детето да живее при нея. В тази връзка е посочил, че не кредитира и приема за недоказани показанията на водените от бащата свидетели, че майката не разполага с родителски качества и неглижира отглеждането и възпитанието на детето. Отчел е също така констатациите на експертите за наличие на „свръхгрижа“ и опити за контрол върху емоциите и нагласите на детето от страна на бащата, както и обстоятелствата, че въпреки че майката ограничава контактите на детето с баща му стриктно в рамките на постановения от съда режим, същата е положила усилия да не промени драстично обстановката, с която е свикнало детето, като е останала да живее в [населено място] (където детето е живяло до момента и където живее и неговия баща), независимо, че самата тя работи в [населено място], както и е проявила готовност на бащата да се определи по-разширен режим на лични отношения от стандартния. От друга страна съдът е посочил, че предвид възрастта на детето и предстоящото му юношество, отношенията с бащата имат огромно значение, поради което следва да бъде определен по-разширен режим на лични контакти. В тази насока е преценил като разумно и е уважил предложението на майката за срещи на бащата с детето извън уикендите с преспиване всяка втора събота от месеца от 9:00 часа до 17:00 часа, доколкото същото е по-подходящо с оглед училищната заетост на детето и възможността да прекара приятно и ползотворно времето с баща си в почивен за него ден. Относно постановената с привременните мерки от въззивния съд възможност за ежедневни телефонни разговори или видео връзка между детето и родителя, при когото то в момента не се намира, съдът е приел, че като краен резултат е неподходяща в каквато насока е експертното мнение, поради което е постановил, че за да не се създаде у детето усещането за задължение за такъв контакт, той следва да се редуцира до два пъти седмично – вечер, отново за до 15-20 минути. Независимо от определения нов по-разширен режим, въззивният съд е подчертал възможността на страните, при постигнато между тях съгласие за нуждите на детето, да го променят, включително да го разширяват в интерес на детето. По отношение на присъдената издръжка, въззивният съд е съобразил актуалния за 2025 г. размер на минималната работна заплата, получаваните от родителите доходи и необходими разходи, в случая при майката за наем, както и очакваните разходи във връзка с тръгването на сина им на училище, и е приел, че издръжката, която бащата следва да изплаща, е в размер на 400 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. Й. С. срещу въззивно решение № 816 от 27.10.2025 г. по в.гр.д. № 645/2025 г. на Окръжен съд - Бургас са формулирани следните въпроси:

1. „Допустимо ли е въззивният съд да предостави упражняването на родителските права върху малолетно дете от мъжки пол на майката, въздигайки един единствен критерий – възрастовия, при положение, че и двамата родители отговарят еднакво на всички останали критерии и съдът е приел, че и двамата родители притежават необходимите качества за отглеждане и възпитание на детето, и как и кои обстоятелства съдът трябва да прецени и съпостави, така че да е защитен най-добрият интерес на детето?“.

2. „Длъжен ли е съдът да осигури равна възможност на двамата родители да общуват с детето в почивните дни в края на седмицата в хипотеза, когато не са налице обстоятелства, накърняващи интереса на детето и обуславящи определяне на стеснен режим на лични отношения?“.

3. „Допустимо ли е въззивният съд да основава решението си на изготвена и оспорена пред първата инстанция експертиза, без да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?“.

4. „Дължи ли съдът да докладва заявените с въззивната жалба възражения, да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всяко едно от тях поотделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, съответно да прецени всички релевантни факти или само част от тях?“.

5. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени във въззивната жалба доказателствени искания, и накърнява ли се правото на защита на страната, ако съдът не е разгледал и не се е произнесъл по направено искане?“.

6. „Налице ли е очевидна фактическа грешка в съдебен акт по смисъла на чл. 247 ГПК в хипотеза, когато от противоречивите мотиви на съдебния акт не може да се изведе формираната решаваща воля на съда?“.

Поддържа се още, че първите пет въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а последният е от значение за развитието на правото.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към жалбата на Д. С. срещу решение № 1004 от 18.12.2025 г. по в.гр.д. № 645/2025 г. на Окръжен съд - Бургас, постановено по реда на чл. 247 ГПК, е повторен шестият въпрос, както и един допълнителен:

7. „Допустимо ли е да се извърши поправка на очевидна фактическа грешка, ако грешката е установима със затруднения, които налагат тълкуване на волята на съда?“. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 27 от 11.03.2016 г. по гр.д. № 3502/2015 г. на ВКС, II г.о. и решение № 55 от 06.07.2009 г. по т.д. № 541/2009 г. на ВКС, I т.о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. П. И. е поставен следният въпрос: „Допустимо ли е въззивният съд да определи режима на лични контакти на бащата и детето да общува всеки уикенд с него, и майката да бъде лишена от тази възможност, въпреки изразеното несъгласие за това?“. Твърди се, че е разрешен в противоречие с приетото в решение № 57 от 18.03.2022 г. по ч.гр.д. № 2911/2021 г. по описа на ВКС, IV г.о.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 816 от 27.10.2025 г. по в.гр.д. № 645/2025 г. на Окръжен съд - Бургас. Съображенията за това са следните:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По поставените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби на Д. Й. С. въпроси:

Първите два въпроса, касаещи критериите, които съдът следва да съобрази при разрешаване на спор относно упражняването на родителските права, съответно относно режима на лични контакти на детето с другия родител, и установяване на неговия висш интерес, са релевантни за изхода на спора, но са разрешени в съответствие със задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/1974 г., както и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена въз основа на нея. Според приетото в нея при спор за упражняването на родителските права и за определянето на режим на лични отношения с родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, съдът се ръководи от интересите на децата, преценени с оглед конкретните обстоятелства по делото - родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, навици и др.; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на детето; привързаност между детето и родителя и др. Съдът е задължен служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, когато се произнася относно упражняването на родителските права, местоживеенето, издръжката и личните отношения на детето с неупражняващия родителските права родител. Конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за това какъв е най-добрият интерес на детето следва от редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК. Желанието на родителите, техните емоции и разбирания са от значение, но не са определящи. При спор между тях, съдът е този, който след комплексна преценка как всяко едно от установените обстоятелства се отразява на детето, дължи произнасяне, съобразявайки най-висшият критерий - интересът на детето. Целта на режима на лични отношения е децата да растат и да се развиват с грижата и подкрепата и на двамата си родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители.

Въззивният съд не се е отклонил от тези разрешения – видно от обжалваното решение, той е съобразил всички факти, които в конкретния случай са от значение за определяне на най-добрия интерес на детето, като е преценил и съпоставил условията и спецификите на отглеждане и подход на детето от страна на всеки от родителите. Противно на аргументацията на касатора към първия въпрос, при определянето на по-подходящия родител, на когото да бъде предоставено упражняването на родителските права, съдът не е изходил единствено и приоритетно от възрастта на детето, а в съвкупност е преценил и всички останали обстоятелства – мненията на вещите лица относно конфликта между родителите и възможността дори за несъзнателно манипулиране на детето, а също така и липсата на отчуждително поведение от страна на майката след промяната на местоживеенето на детето при нея.

Не е налице отклонение от установената съдебна практика и при определяне на режима на лични отношения на детето с неупражняващия родителските права родител. Съдът е отчел значението на бащата в живота на детето и особено с оглед пола и възрастта му, неговото желание и отдаденост при отглеждането на сина му, както и обаче конкретните специфики с оглед учебната ангажираност на детето. Следва да се подчертае, че противно на изложените към втория въпрос аргументи, че не е осигурена равна възможност на бащата да общува с детето през почивните дни, съдът е определил, че всяка нечетна седмица от месеца детето ще прекарва почивните дни с баща си.

Третият въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото видно от мотивите на въззивното решение съдът е разгледал и отчел заключенията на всички вещи лица по трите приети експертизи, а не единствено на първата назначена пред първата инстанция.

Четвъртият въпрос е обусловил дейността на въззивния състав при постановяване на обжалваното решение, но не е налице твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС. Според нея въззивният съд като инстанция по същество е задължен да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Както вече беше посочено, съгласно приетото в т. 1 на ТР 1/2013 г., ОСГТК в производства, касаещи интересите на дете, превес има служебното начало пред диспозитивното и състезателното начало. В конкретния случай съдът е взел предвид в тяхната съвкупност всички конкретни, установени по делото обстоятелства, които са от значение за интересите на детето. Положил е максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето. Изложил е ясни мотиви въз основа на кои от доказателствата намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Посочените в изложението оплаквания са продължение на поддържаните във въззивната жалба твърдения, изразяващи несъгласието на касатора с преценката на съда на събрания доказателствен материал – социални доклади и свидетелски показания, в насока същите да бъдат дискредитирани. Тоест касае се до въпрос по съществото на спора и обосноваността на въззивното решение, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Петият въпрос по същество касае евентуално допуснато от съда процесуално нарушение, поради което е относим към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не подлежи на преценка преди допускането на касационното обжалване по същество. Допълнително, касаторът не сочи конкретни доказателствени искания, по които въззивният съд не се е произнесъл. Предвид посоченото, въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване.

Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В изложението липсва надлежна аргументация в посочения смисъл – не е посочена погрешна, противоречива или остаряла практика, на която съдът се е позовал, а по приложението на чл. 274 ГПК съществува многобройна съдебна практика. Предвид посоченото касационното обжалване не може да се допусне на това основание.

Касационното обжалване не следва да се допуска и по последния въпрос, поставен конкретно в изложението към касационната жалба срещу решение № 1004 от 18.12.2025 г. по в.гр.д. № 645/2025 г. на Окръжен съд - Бургас, постановено по реда на чл. 247 ГПК, доколкото не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. И в двете посочени от касатора решения се приема, че за да са налице условията по чл. 247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда, като е недопустимо по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав. В обжалваното решение съдът изрично е посочил в какво се състои допуснатия от него пропуск във въззивното решение, а именно непренасяне на думата „втора“ /четна събота от месеца/, фигурираща в мотивите, в постановения диспозитив. Видно от посоченото, съдът не се е отклонил от цитираната практика, доколкото са касае за явен пропуск, а не неправилно формирана воля на съдебния състав, при положение, че през нечетните уикенди детето при всички положения ще е при баща си. Ако касаторът смята, че въззивното решение, след допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка, е неясно, то може да поиска тълкуването му по реда на чл.251 ГПК.

По поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. П. И. въпрос:

Доколкото поставеният въпрос принципно касае определянето на режима на лични контакти на детето с неупражняващия родителските права родител, то за него е относимо вече изложеното във връзка касационната жалба на другата страна. Във връзка с конкретното изложение следва да се посочи и следното: на първо място, не е налице противоречие с цитираното решение на ВКС, в което са възприети същите общи постановки относно критериите за определяне на режим на лични отношения, но се касае до несъвместими с настоящия случай конкретни обстоятелства – наличие на родителско отчуждение, зависимост от един от родителите и т.н. На следващо място, именно жалбоподателката е предложила разширяването на режима чрез даване на възможност за среща между детето и баща му една допълнителна събота извън определените нечетни уикенди, поради което не е налице изразено от нея несъгласие, както се твърди във въпроса.

В заключение касационното обжалване не следва да бъде допуснато по нито една от подадените касационни жалби, спрямо нито едно от двете решения. Предвид изхода на делото на страните не се дължат разноски.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.