Определение № 391 от 23.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 312/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 1468 от 10.ІІ.2012 г. на А. С. С. от С., подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие, против решение № 1969 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 19.ХІІ.11 г., постановено по гр. дело № 2465/2011 г., с което са били отхвърлени неговите два обективно кумулативно съединени осъдителни иска срещу ответното [фирма] – С.: с правно основание по чл. 411 /отм./ ТЗ - за заплащане на сума в размер на 138 250 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.ІV.2009 г. и до окончателното й издължаване, както и с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на сума в размер на 58 763.43 лв. Единственото оплакване на касатора С. е за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което той претендира касирането му и постановяването на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който тези два негови осъдителни иска срещу застрахователя да бъдат уважени в предявените по делото размери, вкл. ведно с присъждане на направените съдебно-деловодни разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че „от значение за точното прилагане на закона било решаването на въпросите за прилагането на института на погасителната давност, началната дата и крайната дата на давностните срокове, както и въпросът относно прекъсването на давностните срокове” – доколкото с атакуваното решение въззивният съд, по отношение на спорното право, прилагал различни давностни срокове от законоустановените, както и неправилно тълкувал разпоредбата на чл. 116, б. „ а ” ЗЗД. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация застрахователно акционерно д-во „А. Б. Ж.”-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване, а също и за присъждане на направените за настоящето пр-во разноски за изплащане хонорар за един адвокат в размер на сумата 12 500 лв. /дванадесет хиляди и петстотин лева/, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № *******от датата 20.ІІІ.2012 г. Инвокиран е довод, че касаторът е представил на практика две идентични по съдържание писмени изложения, едното от които озаглавено „касационна жалба”, а другото- „изложение на касационни основания”, като и в двете не е обосновал ясно основанието за допустимост на касационното обжалване, а само е посочил, че то е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на А. С. С. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. по тълк. дело № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да изведе този въпрос от изложението към касационната жалба, нито от съдържащите се в последната твърдения на касатора и там сочените от него факти, обстоятелства и оплаквания. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Игнорирайки обстоятелството, че значението на релевантния правен въпрос не може се отнася само до точното прилагане на закона, а той следва едновременно с това да е относим и към развитието на правото – доколкото предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК представлява едно общо основание за допустимост на касационния контрол, в настоящия случай касаторът С. погрешно отъждествява касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК с основание за допустимост на касационното обжалване. При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и с оглед направеното изрично искане от страна на ответното по касация застрахователно д-во за присъждане на разноски, представляващи платен хонорар за един адвокат, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 20.ІІІ.2012 г., касаторът А. С. С. от С. ще следва да бъде осъден да му заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, посочената в този договор сума в размер на 12 500 лв. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение