Определение № 338 от 27.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4173/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. Д., чрез адв. И. против решение № 1399 от 11.06.2019 г. по гр. д. № 951/2019 г. на Апелативен съд – София.

Ответникът В. П. В., чрез адв. Г. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 55/04.01.2019 г. по гр. д. № 9658/2016 г. по описа на Софийски градски съд (СГС) в уважената част на иска, предявен от ищеца В. срещу касатора, с правно основание чл. 45 ЗЗД - за обезщетение на неимуществени вреди от деликт, извършен на 30.05.2015 г., с присъждане на сумата от 30 000 лв., ведно с лихва за забава от 20.06.2016 г. до окончателното изплащане.

Въззивната инстанция е постановила обжалвания правен резултат като е установила, че на посочените в исковата молба дата и място в резултат на нанесен от ответника удар с крак в областта на глезена на десния крак ищецът е претърпял травматично увреждане, изразяващо се в триглезенно счупване на дясната подбедрица с непълно изкълчване на дясната глезенна става, представляващо трайно затруднение в движението на десния долен крайник, като телесната повреда е причинена на длъжностно лице, на което е възложено да изпълнява със заплата постоянно работа свързана с пазене и управление на чуждо имущество в юридическо лице - съгласно трудов договор № 101 от 08.01.2009 г., назначен на длъжност „охранител“ в „СОТ 161“ ЕООД – гр. София и длъжностна характеристика при изпълнение на служебните си задължения (да отговаря за опазване на имуществото и активите на фирмата и клиентите й). За така извършеното деяние ответникът е признат за виновен от наказателния съд и му е наложено съответно наказание - за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, пр. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, което е предмет на постигнато между страните в производството по НОХД № 12081/2015 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 9-ти състав споразумение, одобрено от съда с протоколно определение от 10.11.2015 г. При съобразяване на разпоредбата на чл. 300 ГПК въззивният съд е приел, че влязлата в сила присъда (чиито последици по силата на чл. 383, ал. 1 НПК се придават и на одобреното от съда споразумение за решаване на делото) обвързва гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, противоправно ли е то и виновен ли е деецът. Така е установено наличието на деликт, причинен от ответника по отношение на ищеца. При определяне размера на обезвредата са съобразени обстоятелствата относно възрастта на ищеца към датата на деликта – на 29 години, която е активна трудоспособна възраст; характера на увреждането – макар и причинена само една средна телесна повреда, същата е с много сериозни последици, тъй като пострадалият е претърпял общо три оперативни интервенции, всички те свързани с болки и неудобства; създадените битови неудобства и нуждата от чужда помощ и грижи особено в първите 2-3 месеца. Отчетен е и фактът, че именно при изпълнение на служебните си задължения като охранител ищецът е получил телесни увреждания, които са му причинили силни болки и страдания, продължили повече от 45-60 дни, а така също и общата продължителност на възстановителния период – повече от 6 месеца. Инстанцията по същество е обсъдила и взела предвид при определяне на паричния еквивалент на засегнатите нематериални блага и обстоятелството, че отстраняването на имплантирания остеосинтетичен материал е извършено година след първата операция, поради което се е наложило на пострадалият да отсъства отново, след като е бил на работа за период от около 6 месеца, до пълното му възстановяване. Съобразено е, че през дългия възстановителен период ищецът е изпитвал болки, дискомфорт, слабост в крака и респ. не е могъл да изпълнява добре служебните си задължения, след като се е завърнал на работа, която безспорно е свързана с физически труд и натоварване, не можел да изкачва стълби, което е довело до промяна в начина му на живот. Посочено е също, че предвид осъществяваната от ищеца трудова функция – охрана, е налице физически дефицит (непълноценност) при извършването й след травмата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, които счита да са обуславящи изхода на делото и за които поддържа наличие на отклонение с практиката на ВКС. Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, постановеният съдебен акт опорочен ли и ако – да, какъв е порокът?“

По този въпрос страната сочи противоречие с ППВС № 1/1985 г. – т. 8, като се излагат общотеоретични постановки, без връзка с конкретното произнасяне на въззивния съд и при липса на обосноваване наличието на пороци в обжалваното решение от кръга на посочените.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички искания, доводи и възражения на страните като да изложи съображения по тях, както и да прецени всички доказателства по делото?“

Противоречието като предпоставка за достъп до касация по така повдигнатия въпрос се свързва с разрешението му, дадено в практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в: ППВС 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 163/13.01.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, I т.о., Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., Решение № 532/06.07.2010г. по гр. д. № 1459/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 362/15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на ВКС, I г.о.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

Първият въпрос се поставя от страната с оглед принципното й (теоретично) становище за порочност на съдебен акт при вътрешно противоречие в мотивите му, довело до неразбираемост на волята на съда. Липсва обосноваване на предпоставки по това питане в подържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед конкретното въззивно решение (относно неговите фактически и правни изводи), предмет на касационно обжалване. Вън от изложеното, съгласно разрешението по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК и изложените там мотиви в служебно задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, вкл. и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова при вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение съдебният контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. Сред възприетите критерии на доктрината и установената съдебна практика за нищожност на съдебното решение (доколкото последната, като най – тежък негов порок, не е дефинирана в закона) - напр. Решение № 668/15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009г., I г.о., Решение № 123/04.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011г., I г. о., Решение № 119/17.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2012г., III г. о., Решение № 182/1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2014 г., I г. о., вкл. задължителната такава (вж. и постановките на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК) попада и абсолютната неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването. Ето защо, дори и да не беше наведен като въпрос от жалбоподателя, касационният съд следейки за спазването на процесуалните правила, обезпечаващи на – първо място валидността на обжалваното въззивно решение и с оглед приетото в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е длъжен да допусне касационното обжалване. Още повече, че със законодателното изменение в чл. 280, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г. достъп до касация е открит при вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. Налице е самостоятелно основание за служебно селектиране на касационната жалба с оглед проверка наличието на посочените пороци във въззивния съдебен акт. Данните в настоящият случай обаче не позволяват да се направи извод за необходимост от допускане на касационно обжалване с оглед извършване на визираната проверка.

Вторият повдигнат въпрос реализира общо основание, защото е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на фактически и правни изводи, с оглед разглеждането и решаването на материалноправния спор, предмет на делото, но не реализира соченото отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава, на която страната се позовава – т. е. допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Питането не конкретизира по отношение на кои твърдения, доводи и възражения на страните въззивният съд не е изложил съображения и дал отговор, както и не сочи кои доказателства – относими, допустими и необходими, не са обсъдени при направата на фактически констатации и формиране на правни изводи по съществото на спора. В случая въззивният съд е изложил мотиви в съответствие със задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК, даващи възможност да се извърши инстанционна проверка за правилността на акта, като се е произнесъл по всички релевантни по спора доводи и възражения на страните, и е обсъдил събраната по делото доказателствена съвкупност. С това той е съобразил установената по приложението на поставения процесуален въпрос практика, вкл. и тази, на която жалбоподателят се позовава. Затова достъп до касация и по този въпрос не може да се осъществи.

В обобщение, не се обосновават предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което касационен контрол на въззивното решение не следва да се допусне.

Предвид изхода на делото жалбоподателят дължи на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защитата му пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 1 000 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,