Определение № 1421 от 12.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1722/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Юробанк България” АД против решение № 19/13.03.2024 г. по в.т.д. № 249/2023 г. по описа на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260000/07.02.2023 г. на Окръжен съд Ямбол в частта, с която е отхвърлен искът за горницата над 61 571, 02 евро до пълния предявен размер на главницата от 84 697, 07 евро.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора необосновани са изводите на съда, че банката едностранно е изменила уговорения между страните лихвен процент. По делото е доказано, че банката не е изменяла размера на договорната лихва едностранно, а в резултат на двустранно подписани анекси. Релевира се оплакване, че ответниците не са провели доказване на притежаваното от тях качество потребител, съответно, че кредитът е бил използван за лични потребителски нужди. Заявява се становище, че тежестта да бъде доказан този факт пада върху ответниците, а съдът неправилно е прехвърлил доказателствената тежест върху банката. Наред с това се сочи, че въззивното решение е постановено при нарушение на чл. 366 ЗЗД и изводът на наличие на анатоцизъм е формиран в отклонение от закона.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. “Счита ли се за преюдициален въпросът относно това дали страна по договор е потребител и как съдът установява дали страна по делото е потребител преди да се приложи потребителска защита?“

2. „В кои случаи съдът разглежда преюдициалния въпрос относно това дали страна по договор /дело, правоотношение/ е потребител: при оспорване от страна на търговеца и/или когато не може по безспорен начин да се извлече от съдържанието на договора и/или във всеки един случай съдът следва да изложи аргументи защо придава на страната качеството потребител и прилага потребителска защита?“

3. „Чия е доказателствената тежест при оспорване/твърдение, че страна в процеса е потребител?“

4. „От кой момент съдът прилага потребителската защита – от момента на подаване на исковата молба, или от момента на разрешаване на преюдициалния спор дали страна в процеса е потребител?“

5. „При пълна процесуална пасивност на страна в процеса следва ли да се приеме, че ответниците не са доказали качеството си на потребител при оспорване на това тяхно качеството със съответните твърдения и доказателства. В процесния случай е оспорено това тяхно качество като са представени доказателства, че кредитът се използва за стопански нужди – за закупуване на имот, който е търговски обект и който към момента на събиране на доказателствата е бил офис на застрахователно дружество.

При изложените твърдения касаторът претендира постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено и да бъдат присъдени разноски в полза на банката.

Ответниците по касация К. и М. Ф. и „В..Ко“ ЕООД не ангажират становище по жалбата.

Настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се явява допустима.

Исковото производство е образувано по молба на „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, срещу К. Ф., М. Ф. и „В..Ко“ ЕООД с предмет иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сума в размер 95 230, 08 евро, от която обща сума 84 697, 07 евро главница, 5 239, 93 евро възнаградителна лихва, 4 823, 77 евро наказателна лихва и 415, 41 евро такси, които вземания произтичат от договор за кредит, сключен между банката и Ф.. Ответниците са противопоставили възражения за приложение на Закона за защита на потребителите и са заявили, че част от клаузите на договора за кредит и подписаните след него анекси са нищожни като неравноправни. Заявили са искане за обявяване недействителността на отделни клаузи от договора и анексите към него. Банката е оспорила качеството потребители както на физическите лица ответници, така и на дружеството „В..Ко“ ЕООД с твърдения, че с отпуснатия кредит от 100 000 евро е рефинансиран стар кредит, отпуснат от „Банка ДСК“ ЕАД с цел закупуване на имот, предназначен за извършване на търговска дейност. С постановеното от Окръжен съд Ямбол решение е била прогласена нищожността на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 3 от анекс № 1, чл. 1 от анекс № 2, чл. 1 от анекс № 3, чл. 1, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от анекс № 5 и чл. 1, ал. 2 от анекс № 6, всички подписани към договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека, сключен на 15.11.2007 г. между „Банка Пиреос България“ АД и ответниците К. и М. Ф..

За да потвърди постановеното от окръжния съд решение, въззивният съд е отграничил като спорен между страните въпросът за наличието на потребителско качество на ответниците. Като е съобразил, че в частта, с която е била прогласена нищожност на клаузи от анексите към договора за кредит, първоинстанционното решение не е било обжалвано, съставът на Апелативен съд Бургас е изградил теза, че това обстоятелство не позволява преразглеждане на въпроса за действителността на тези клаузи, съответно качеството потребител на ответниците въззиваеми. Като е констатирал, че за нищожни са обявени разпоредбите, предвиждащи право на банката едностранно да промени приложимия към договора за кредит лихвен процент, съдът е приел, че отношенията на страните следва да се уредят при заместване на нищожните клаузи с първоначалните уговорки в договора относно размера на дълга и лихвения процент.

Липсват основания да бъде допуснат касационен контрол по отношение на обжалваното от касатора въззивно решение.

При служебно дължимата от настоящата инстанция проверка не се констатират пороци на обжалвания съдебен акт, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Соченото директно основание за касационен контрол, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не е надлежно обосновано от касатора, а са преповторени заявените в касационната жалба оплаквания за необоснованост, допуснати процесуални нарушения и нарушение на материалния закон – касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат съобразявани единствено след преценка за допустимост на касационния контрол. Настоящата инстанция не е служебно задължена да извежда наличието на основания, водещи до очевидна неправилност на въззивния акт – прилагане на правило, което не представлява част от обективния правов ред на Република България, прилагане на законово правило в неговия обратен смисъл, драстично нарушение на правни принципи или на правилата на логиката.

Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В процесната хипотеза невъзможността за достъп до факултативен касационен контрол произтича от обстоятелството, че нито един от поставените въпроси не притежава характеристиката на правен /материалноправен или процесуалноправен/. Касационната инстанция няма правомощие да извежда съществения за изхода на делото правен проблем, въведен в спора и разрешен от съда, от твърденията на страната и нейните доводи, или от несъгласието й с изводите на въззивния съд. За да постанови атакуваното решение, съставът на Апелативен съд Бургас не се е занимал с въпроса дали ответниците по делото имат качеството потребители, чия е доказателствената тежест да установи това качество, от кой момент се прилага потребителската защита и т. н. В мотивите си съдът ясно е посочил, че се позовава на разрешения между страните с влязъл в сила акт въпрос относно качеството потребители на ответниците, доколкото произнасянето на окръжния съд, с което е установена нищожност на клаузи от подписаните между страните анекси, не е било атакувано. В настоящия казус касаторът не формулира никакъв въпрос относно именно тези решаващи мотиви на апелативния съд.

По изложените съображения касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд Бургас решение следва да бъде отказано.

С тези мотиви, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,