Определение № 1601 от 14.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1033/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Амон Ра“ ООД, чрез управителя на дружеството Н. Х. В., срещу решение № 1299 от 28.02.2024г. по в.т.д. № 1010/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1319 от 02.11.2023г. по т.д.н. № 1903/2021г. на Софийски градски съд за възобновяване на производство по несъстоятелност на дружеството на основание чл. 632, ал. 2 от ТЗ.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че производството по несъстоятелност е било спряно с решение от 23.08.2022г. на Софийски градски съд, поради това, че не са били представени доказателства за внесена сума за предплащане на разноските в производството – 6 000 лева, на основание чл. 632, ал. 5, вр. ал. 1 от ТЗ. В едногодишен срок от вписване на решението за спиране в търговския регистър, с молба вх. № 77894/24.08.2023г., подадена по пощата на 23.08.2023г., от Национална агенция за приходите, кредитор в производството, е било поискано възобновяване. С разпореждане от 11.09.2023г. съдът по несъстоятелността е указал в двуседмичен срок от съобщението да се представят доказателства за плащане на сумата от 6 000 за разноските. Съобщението за разпореждането е било получено от кредитора на 15.09.2023г. С молба от 29.09.2023г. е било поискано продължаване на срока за внасяне на сумата от 6 000 лева. С разпореждане от 02.10.2023г. съставът на Софийски градски съд е продължил срока за изпълнение на указанията с две седмици, считано от първоначално указания срок (29.09.2024г.), на основание чл. 63, ал. 1 от ГПК. Сумата на разноските е била внесена, но не в рамките на продължения срок, а на 26.10.2023г., като платежното нареждане за плащане е било представено с молба от 27.10.2023г. Според въззивния съд са били налице предпоставките за възобновяване на производството, така както е приел и съдът по несъстоятелността в обжалваното решение от 02.11.2023г. Предвиденият в чл. 632, ал. 2 от ТЗ едногодишен преклузивен срок е относим само към датата на молбата за възобновяване на спряното по реда на чл. 632, ал. 1 от ТЗ производство, но не и към задължението за представяне на доказателства за наличието на достатъчно имущество, респективно внасяне на необходимата сума за предплащане на разноските по чл. 629б от ТЗ. Внасянето на необходимите разноски е въпрос по основателността на молбата, по който съдът се произнася по същество с решението си. В случая кредиторът НАП е депозирал молба за възобновяване на производството по несъстоятелност в преклузивния едногодишен срок от вписване на решението за спиране в търговския регистър и към момента на произнасянето на съда по несъстоятелността по същество на искането разноските са били внесени, за което са представени доказателства. Въззивният съд се е позовал на постановените в този смисъл решение № 80 от 31.05.2021г. по т.д. № 1069/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

Оплакванията на касатора „Амон Ра“ ООД са, че въззивното решение е неправилно. Неправилно, след като е приел, че срокът за внасяне на разноските по несъстоятелност е изтекъл на 13.10.2023г. и че те са били внесени на 27.10.2023г., съдът е счел, че са били налице предпоставките за възобновяване на производството. Пропуснат е бил даденият от съда срок за внасяне на разноските. Единственото валидно действие, което Софийски градски съд е следвало да извърши, е било да прекрати производството, тъй като дадените от него указания не са били изпълнени.

Касаторът счита въззивното решение и очевидно неправилно.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. При положение, че няма законов срок за изпълнение на конкретно задължение, разпорежданията на съда, с които са дадени указания и е определен срок за изпълнение на конкретни задължения, имат ли задължителен характер за страните и срокът, което е определил съдът, преклузивен ли е или е инструктивен?

Според касатора съдът е приел, че срокът няма задължителен (преклузивен) характер, но това противоречи на чл. 59 от ГПК. Срокът е задължителен. Страната се позовава на определение № 142 от 26.02.2010г. по ч.гр. д. № 676/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 228 от 27.04.2011г. по ч.гр. д. № 231/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 357 от 10.10.2017г. по ч.гр. д. № 3206/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.

2. Ако страната изпълни въведените задължения от съда с разпореждания след изтичане на определения срок, но преди произнасяне на съда със съдебен акт, това действие санира ли допуснатия пропуск от страната и означава ли, че срокът е спазен?

Касаторът се позовава на т. 10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

От синдика на дружеството В. И. Г. не е подаден отговор на жалбата.

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (чл. 613а от ТЗ), от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първият въпрос на касатора относно характера на определяните от съда срокове по чл. 59 от ГПК е общ и хипотетичен. Той не отговаря на мотивите на въззивния съд в обжалваното решение, които са по приложение на разпоредбата на чл. 632, ал. 2 от ТЗ, установяваща едногодишен преклузивен срок за подаване на молба за възобновяване на производството по несъстоятелност от длъжника или кредитор и произнасяне на съда по несъстоятелността с възобновяване на производството, ако е удостоверено, че е налице достатъчно имущество или ако е депозирана необходимата сума за предплащане на разноските по чл. 629б от ТЗ. Поради това въпросът не може да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на делото (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Не са установени и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ТЗ за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касаторът. Посочените от него съдебни актове нямат характер на практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито са относима към въпроса практика. Не е обоснован и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Същото е по отношение на втория процесуалноправен въпрос. Не е удовлетворена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Посоченото от касатора Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС (т. 10) е неотносимо към поставения въпрос.

Поради изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът