Определение № 1301 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4477/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4550/17. 07. 2024 г. и допълнение към частна касационна жалба, подадени от И. А. С., чрез адв. А. Ч., против определение № 341 от 13. 06. 2024 г. по гр. д. № 254/2024 г. на АС - Велико Търново, потвърждаващо определение № 559 от 20. 03. 2024 г. по гр. д. № 616/2021 г. на ОС – Плевен, с което е оставена без уважение молбата на И. А. С. за изменение, на основание чл. 248 ГПК, на решение № 484 от 13. 12. 2014 г. по гр. д. № 616/2021 г. на ОС – Плевен в частта за разноските, които ищецът И. А. С. е осъден да заплати на „УМБАЛ Д-р Георги Странски“ ЕАД, гр. Плевен, в размер на 16970 лв., която сума включва 7150 лв. адвокатско възнаграждение, 8620, 90 лв. – държавна такса по обратния иск, предявен от ответното дружество срещу третото лице помагач и 1200 лв. – възнаграждения за вещи лица.

Твърди се, че в нарушение на чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът по първоначалния, вместо ответникът по обратния иск, е осъден да заплати на ищеца по обратния иск сумата 8620, 90 лв. разноски за платена държавна такса по обратния иск, а в нарушение на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е уважил възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното определение по следните въпроси:

1. Отговаря ли ищецът по първоначалния иск за разноските, направени от ответника, в качеството му на ищец по обратния иск, предявен срещу третото лице-помагач, който обратен иск е оставен без разглеждане поради отхвърляне на главния иск.

Въпросът се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС – определение № 724 от 15. 12. 2015 г. по т.д. № 1280/2014 г. на ВКС, 2 т.о., определение № 152/02. 04. 2020 г. по ч. т. д. № 2661/2019 г. на ВКС, 2 т.о., определение № 319 от 01. 07. 2011 г. по ч. гр. д. № 229/2011 г., 1 г.о.

2. При упражняване на правомощията си по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът следва ли да съобрази зачете директния ефект и примата на правото на Европейския съюз пред националния закон и да изостави своята практика, която противоречи на това решение на СЕС, както и кои са обстоятелствата, които трябва да се съобразят при прилагане на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въпросите се поставят във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, с твърдения за разрешаването му в противоречие с решение на Съда на ЕС по дела С-438 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „ЗАД Армеец“ АД), С-427/16 и С-428/16 (обединени) и с определение № 2995 от 13. 06. 2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г. на ВКС, 4 г.о.

По основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение:

Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия въпрос.

В цитираните по-горе, във връзка с първия въпрос, определения на ВКС се приема, че отговорността за разноските, направени от ответника по обратния иск, оставен без разглеждане поради отхвърляне на главния иск, следва да се възложат на ищеца по обратния, а не на ищеца по първоначалния иск, тъй като ищецът по първоначалния иск не е страна в процесуалното правоотношение, възникнало по обратния иск, предявен от ответника по първоначалния иск срещу третото лице помагач.

По аналогични съображения на поставения от касатора въпрос следва да се отговори в смисъл, че ищецът по първоначалния иск не отговаря за разноските, направени от ищеца по обратния иск (ответник по първоначалния) във връзка с обратния иск, оставен без разглеждане поради отхвърляне на главния иск, тъй като не е страна по процесуалното правоотношение, възникнало по обратния иск. Въпросът за отговорността за разноските по обратния иск касае само страните по обратния иск и се разрешава според изхода на спора по този иск.

Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивно определение и по въпроса относно критериите при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въпросът е решен в противоречие с определение № 2995 от 13. 06. 2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г. на ВКС, 4 г.о., с което се приема, че преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК се основава на обективен критерий – заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото и да не е прекомерно, т.е. да не е уговорено при съществено отклонение от пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа или правна сложност. Преценката е към сключване на договора, като при извършването й съдът прилага опитните правила.

Настоящият състав споделя така формираното становище по посочения въпрос.

По основателността на частната касационна жалба:

С оглед становището по поставените въпроси, възприето от настоящия състав, обжалваното въззивно определение е частично неправилно.

В частта, с която в тежест на ищеца са възложени разноските за държавна такса по обратния иск в размер на 8620, 90 лв., направени от ищеца по обратния (ответник по първоначалния) иск, оставен без разглеждане заради отхвърляне на главния иск, определението е незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищецът по първоначалния иск не е страна в процесуалното правоотношение, възникнало по обратния иск между ответника и третото лице помагач, поради което не носи отговорност за разноските по този иск, дори и в хипотезата на оставянето му без разглеждане поради отхвърляне на главния иск.

Определението е незаконосъобразно и в частта, с която е прието за неоснователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 7150 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. В цитираното по-горе определение на ВКС се приема, че ако установи, че уговореното и платено адвокатско възнаграждение надхвърля обичайния и разумен размер на адвокатските възнаграждения за сходни случаи към сключване на договора за правна помощ, съдът намалява отговорността за разноски на страната, предизвикала спора, до разумния и обичаен размер. В този случай платеното в повече като разноски за адвокатско възнаграждение няма за причина поведението на страната, предизвикала спора, а има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест.

В случая размерът на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 5830 лв. съгласно Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. Из. – ДВ, бр. 14/2025 г.) в приложимата редакция към сключване на договора за правна помощ и съдействие. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, извършените от пълномощника на ответника процесуални действия, обстоятелството, че уговореното и платено възнаграждение е за една инстанция и то само по иска срещу лечебното заведение, тъй като по съединените с него искове по чл. 45 ЗЗД срещу физическите лица – деликвенти производството по делото е отделено за разглеждане в самостоятелно производство, съдът намира, че от разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по иска, възлизащи на 7150 лв., ищецът следва да бъде осъден за 5830 лв.

В производство по чл. 248 ГПК разноски не се дължат, тъй като целта на същото е да се реши процесуалноправният спор за отговорността за разноските и техния размер, а не да се генерират нови разноски.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,