Определение № 127 от 03.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3904/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 755 от 20.06.2019г. по гр.д. № 709/2019г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 513 от 08.02.2019г. по гр.д. № 5471/2017г. на Варненски районен съд за отхвърляне на отрицателния установителен иск за собственост, предявен от И. Б. Д. против Т. Н. А. за установяване, че последната не е собственик на 800/1000 ид.ч. от поземлен имот пл.№ * в местн. “До пилчарника” в землището на А., целият с площ от 1000кв.м., представляващ ПИ №** с площ 800 кв.м. по ПНИ на местн. “В. чешма“.

Касационната жалба е подадена от ищцата И. Д. чрез пълномощника адв. З.. Поддържа се неправилност на обжалвания акт. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК и Тълкувателно решение № 9/2012г. на ОСГК. Сочи се и основанието на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК по въпроса: доказването на идентичност между имота, признат за възстановяване по ЗСПЗЗ и имота, за който е упражнено право на изкупуване по §4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ, предпоставка ли е за уважаването на отрицателния установителен иск за собственост, ако ищецът не заявява самостоятелни вещни права, а може да придобие такива само ако отрече правото на собственост на ответника.

Ответницата Т. А. представя писмен отговор чрез пълномощника си адв. Д., в който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по отрицателен установителен иск за собственост. В полза на ищцата, като наследник на К. Я. Г., е постановено Решение № 8478 от 28.10.1996 година на ПК-А. за възстановяване на собствеността върху нива с площ 2,4 дка., в терен по § 4 в местн. "М." в землището на [населено място]. Правото на собственост на наследодателя произтича от нотариален акт № */1912г. Твърди се, че по П. на м. „В. чешма” възстановеният имот е посочен под № *; част от него с площ 788 кв.м. е включена в ПИ № ** по ПНИ "В. чешма" и е записан на наследници на Н. К., в полза на които с решение на Варненски окръжен съд е признато право на изкупуване по §4 ПЗР ЗСПЗЗ. Според ищцата не са налице предпоставките за придобиване правото на собственост от ползвателя, тъй като в имота не е налице сграда и се намира се на по-малко от 30 км. от [населено място], който е с население над 300 000 жители. Ищцата цели да отрече правата на ответницата, за да може да приключи процедурата по §4к, ал. 7 и сл. ПЗР ЗСПЗЗ.

Ответницата се позовава на предоставеното право на ползване на наследодателя и на извършено от него изкупуване. Евентуално счита, че с решението на ПК от 1996г. имотът е възстановен в стари реални граници, индивидуализиран е с № 237 по КП от 1990г., поради което след 1997г. е започнала да тече придобивна давност в полза на наследодателите й, респ. в нейна полза, която е изтекла към момента на предявяване на иска.

Видно, че с Решение № 8478 от 28.10.1996г. на ПК-А. на наследниците на К. Г. е възстановено правото на собственост върху земеделска земя - нива с площ 2,400 дка. в терен по §4 в местн. "М.", землище на [населено място], при съседи: дере, дере и А. Г.. Въпреки отразеното в решението, че имотът се доказва с декларация по чл. 12, ал.3 ЗСПЗЗ, в преписката е представен нотариален акт № * от 1912г., на името на наследодателя, където е описана нива от 4,800 дка в местн. М., при граници: от две страни Г. И. и дере.

С решение на Варненски окръжен съд по гр.д. № 719/1996г. е отменен отказ на [община] да признае правата на Н. Г. К. по §4 ПЗР ЗСПЗЗ за изкупуване на предоставения за ползване имот в местн. М. и е определена оценката на земята с площ 800 кв.м. Прието е, че имотът е засаден с лозе и овощни дръвчета. Въз основа на това през 1999г. Н. К. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание §4б ПЗР ЗСПЗЗ за 800/1000 кв.м. земя за земеделско ползване с пл. № * в местн. “До пилчарника”, землището на А.. Ответницата Т. А. е негова дъщеря и наследник по закон.

Установено е, че планът на новообразуваните имоти за местността е одобрен през 2012г. Същият е обжалван и заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ не е издавана. По жалба на ищцата и с участието на ответницата като заинтересовано лице е постановено влязло в сила решение по гр.д. № 18047/2012г. на Варненски районен съд, с което е отхвърлена жалбата на ищцата срещу новообразувани имоти № и . Прието е в мотивите, че по П./стари имотни граници/ имот № * с площ 2499 кв.м. е идентифициран на наследници на К. Я. Г.; с ПНИ за възстановяване на бившите собственици е образуван имот № ** с площ 1016 кв.м., а останалата част от имот № * е предвидена за имоти на ползватели: за наследници на Н. К. имот № /процесния/ с площ 800 кв.м. и за М. Н. - имот № с площ 600 кв.м.

По делото са приети две технически експертизи - на вещото лице Б. и на вещото лице П.. Събрани са и гласни доказателства по възражението на ответницата за давност.

Преди да пристъпи към разрешаване на спора Варненски окръжен съд е приел, че естеството на претенцията налага доказване, че ищцата е собственик на имота, че ответницата го владее и то без основание. Посочил е, че всяка от страните легитимира собствеността си по различен начин и затова е задължително изследването на всяко от основанията, които са конкурентни.

При изследване правата на ищцата, произтичащи от Решението на ПК-А. от 1996г., съдът е приел, че липсва идентичност между стар имот № 73 по ПСИГ, записан на името на наследници на К. Г. с имота, описан в Решението от 1996г. за възстановяване на собствеността; както и че липсва идентичност между имота, предмет на реституционното решение и този, които е предоставен за ползване на наследодателя на ответницата. Позовал се е на заключението на вещото лице П., което изследвайки наличните писмени и гласни доказателства по делото, не е намерило съвпадение по местност, граници и площ.

Същевременно, при изследване правата на наследодателя на ответницата, вещото лице е посочило, че има съвпадение по всички предоставени данни. Поради това съдът е приел, че наследодателите на ответницата - сем.К., респективно тя самата, са придобили правото на собственост върху имота по реда на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, който извод според съда се налага неопровержимо. От техническата експертиза е установена частична идентичност между имот № * по ПСИГ от 2001г. и процесния, но не е установена идентичност между имот №* и този по решението на ПК-А.. Действително, в ПСИГ за имот с № * е посочен именно възстановеният с т.2 на посоченото решение, но видно от посочените в плана граници /вкл. заключението по т.2.4а1 от първата СТЕ/, те не съвпадат с границите в решението на ПК. При преценка на свидетелските показания съдът е счел, че те са повърхностни - сочат само, че ищцата е имала имот в тази местност. Поради това съдът е потвърдил първоинстанционния акт за отхвърляне на иска.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива са налице.

В постановения акт въззивният съд е приел, че ищцата дължи доказване по несъмнен начин на своето право на собственост, както и на факта, че ответницата владее имота и липсва основание за това владение. Горното разсъждение е в разрез с указанията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК за предмета на доказване по отрицателния установителен иск, какъвто е предявения. Ищцата твърди в исковата молба, че би могла да придобие право на собственост въз основа на решението на ПК от 1996г., с което й се признато правото на възстановяване на собствеността, само след като отрече правата на ответницата, произтичащи от реализирано право по §4б ПЗР ЗСПЗЗ. Следователно, с предявения иск тя защитава правното очакване да придобие собствеността. В тази хипотеза, в нейна тежест е да докаже правния си интерес от водене на иска, а в тежест на ответната страна е да проведе пълно доказване на своето право на собственост, което ако е надлежно реализирано, при наличие на всички законови предпоставки, изключва правото на реституция в полза на ищцата. В този смисъл са разясненията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК. Тъй като въззивният съд изобщо не е съобразил предмета на предявения иск, то следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с горепосочения тълкувателен акт.

Дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба е 25 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.