Определение № 50104 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3486/2022 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. Н. и С. П. К., чрез адвокат Х. Д. П., срещу решение № 163 от 20.05.2022 г. по в.гр.д.№ 185/2022 г. на Окръжен съд-Стара Загора в частта, с която е потвърдено решение № 29 от 02.02.2022 г. по гр.д.№ 3074/2021 г. на Районен съд-Казанлък в частта, с която е уважен предявеният от П. С. К. и С. С. В. против С. П. К. и Д. И. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено в отношенията между ищците и ответниците, че П. С. К. и С. С. В. са собственици, по наследство, на едноетажна сграда с идентификатор *, с площ от 35 кв.м., и едноетажна постройка с идентификатор *, с площ от 17 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху сградите, както и в частта, с която е признато за установено, по предявения от П. С. К. и С. С. В. против Д. И. Н., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск, че ответницата Д. И. Н. не притежава вещно право на ползване върху поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място] и върху всички постройки в него, с изключение на право на ползване върху 1/2 идеална част от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***, с площ от 102 кв.м. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С писмен отговор, подаден от П. С. К. и С. С. В., чрез адв. Т. Д., са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС и потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № * г. на КРС наследодателят на ищците П. С. К. е признат за собственик по наследство и давност на процесния имот - парцел *, в кв. ***по регулационния план на [населено място], с площ от 974 кв.м., ведно с постройките върху него.

По одобрената през 2009 г. кадастрална карта на [населено място] описаният имот е нанесен като поземлен имот с идентификатор № *, с площ от 958 кв., върху който са нанесени шест сгради: двуетажна жилищна сграда с идентификатор № *, с площ от 102 кв. м., и сгради на допълващо застрояване: процесната едноетажна сграда с идентификатор № *, с площ от 35 кв. м., сграда с идентификатор № *, с площ от 58 кв. м., сграда с идентификатор № *, с площ от 30 кв. м., процесната сграда с идентификатор № *, с площ от 17 кв. м., сграда с идентификатор № ***, с площ от 17 кв. м.

Със заявление от 20.06.1996 г. наследодателят П. С. К. е дал съгласието си, на основание чл. 56 ЗТСУ /отм./, внукът му П. С. К. (ищец) да построи жилищна сграда и гараж в собствения му парцел *, в кв. *по плана на [населено място], със собствени средства и за свои нужди.

Правото на строеж е учредено и строежът е реализиран в периода 1996 г. – 1998 г., през време на брака на П. С. К. и ответницата Д. И. Н., прекратен с развод през 2019 г. На 12.07.1996 г. е било издадено разрешение за строеж, а на 20.08.1996 г. е определена строителна линия и ниво.

Към учредяването на правото на строеж и към построяването на жилищната сграда и гаража, процесните две сгради - едноетажна сграда с идентификатор *с площ от 35 кв.м. и едноетажна постройка с идентификатор *с площ от 17 кв.м са били построени и са съществували, а новата жилищна сграда е построена на мястото на стара кирпичена къща, която била съборена. Същата съответства на одобрения архитектурен проект за масивна двуетажна жилищна сграда, като застроената й площ надхвърля с 6 кв.м. предвидената по проект. Стълбищната клетка на двуетажната масивна жилищна сграда е долепена до лятната кухня с идентификатор *, каквото е предвиждането и по архитектурния проект. И двете процесни сгради, с идентификатори *и ***, са търпими строежи и представляват сгради от допълващото застрояване – лятна кухня и стопанска постройка с паянтова конструкция. И на двете постройки е извършен основен ремонт през 2009 г. Понастоящем площите им са заети с детски играчки, зимнина, буркани.

Наследодателят П. С. К. починал на 05. 09. 1997 г. и оставил за единствен законен наследник сина си С. П. К., починал на 20. 08. 2013 г. и оставил за наследници децата си С. С. В. и П. С. К., ищци.

С нотариален акт № * г. Д. И. Н. е призната за собственик на 1/2 идеална част от жилищна сграда с идентификатор № *, ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, заедно с 1/2 идеална част от правото на строеж върху поземления имот, целият с площ от 958 кв. м., ведно с 1/2 идеални части от обслужващите жилищната сграда сгради на допълващо застрояване – процесната сграда с идентификатор № *, с площ от 35 кв. м., и процесната сграда с идентификатор №*, с площ от 17 кв. м.

С договор за дарение, сключен с нотариален акт № *г. на нотариус Н. К., Д. И. Н. е дарила на сина си С. П. К. притежаваните от нея 1/2 идеална част от еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № *, ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, заедно с 1/2 идеална част от правото на строеж върху поземления имот, целия с площ от 958 кв. м., и заедно с 1/2 идеални части от обслужващите жилищната сграда сгради на допълващо застрояване –сгради с идентификатори *и *, като си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване на прехвърления имот.

От правна страна въззивният съд е приел, че собственици на спорните сгради – лятна кухня с идентификатор *и стопанска постройка с паянтова конструкция с идентификатор *са ищците П. С. К. и С. С. В.. Придобили са ги по наследство от баща си С. П. К., починал 2013 г., който ги е бил придобил по наследство от баща си П. С. К., починал 1997 г. Наследодателят П. С. К. е бил придобил сградите на основание чл. 92 ЗС, по приращение, а собствеността върху терена е бил придобил по наследство и давност. И двете сгради представляват търпими строежи, построени от наследодателя П. С. К. върху собствения му терен.

За неоснователно е прието възражението на ответниците, че сградите са били придобити от Д. Н. и П. К. на основание чл. 63 ЗС, в режим на СИО. Суперфицията не обхваща тези сгради и те не са построени при реализирането й, а са съществували в имота както към учредяване на правото на строеж, така и към реализирането му. Обстоятелството, че на двете сгради е бил извършен основен ремонт по времето, когато е била построена двуетажната жилищна сграда, не обуславя извод за придобиването им, тъй като извършването на ремонт на съществуваща сграда не представлява придобивно основание. Обстоятелството, че и двете сгради представляват постройки на допълващо застрояване, само по себе си, също не би могло да доведе до придобиването им от собственика на сградата, представляваща основно застрояване.

Възражението, че двете сгради са придобити по давност от П. С. К. и Д. И. Н., които са ги владели от 1998г. до прекратяването на брака им през 2019 г., е намерено за недоказано и неоснователно.

Прието е, че договорът за дарение, сключен между Д. Н. и С. К., е породил вещнопрехвърлително действие само досежно 1/2 идеална част от двуетажната масивна жилищна сграда с идентификатор № *, но не и за непритежаваното от дарителката право на собственост върху лятната кухня и стопанската постройка с идентификатори *и ***.

Прието е, че ответницата Д. И. Н. е притежавала право на собственост само върху 1/2 идеална част от двуетажната масивна жилищна сграда с идентификатор № *, което е придобила на основание учредено и реализирано през време на брака право на строеж и прекратена с развод съпружеска имуществена общност. След прехвърляне на собствеността върху придобитата 1/2 идеална част от сградата на ответника С. П. К., е останала носител на вещно право на ползване върху 1/2 идеална част от същата, което си е запазила при сключване на прехвърлителната сделка, пожизнено и безвъзмездно. Не е притежавала право на собственост върху имота и върху останалите постройки в него, включително и върху лятната кухня и стопанската постройка с идентификатори *и ***, поради което и не е могла да си запази вещното право на ползване върху същите. Няма данни да е придобила право на ползване върху 1/2 ид.ч. от поземления имот и постройките, освен жилищната сграда, на някакво основание.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Формулирани са и следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Може ли въззивният съд да остави без уважение доказателствено искане за назначаване на съдебна експертиза, при наличието на въведено оплакване, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?“

2. „Задължен ли е въззивния съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като обоснове и мотивира изводите си въз основа на анализ на доказателствата по делото, обсъди всички тях с оглед отграничаване на правно релевантните факти и посочи кои факти намира за доказани и кои не?“

3. „Относно прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването.“

4. „Приложими ли са към хипотеза на съвладение, осъществявано от съпрузи, нормите, уреждащи разпореждането с вещни права, притежавани в режим на бездялова съпружеска имуществена общност и държането от единия съпруг рефлектира ли върху продължаващото владение на другия съпруг?“

5. „Приложима ли е правната уредба на субективните права към владението като фактическо състояние, както и от правните характеристики на съвладението като общо упражняване на фактическа власт от две и повече лица с намерение за своене за себе си и за другите съвладелци, при което всеки един от съвладелците е самостоятелен владелец, включително и по отношение на другите съвладелци?“

6. Еднакъв ли е субективният елемент на владението на единия съпруг със субективния елемент на владението на другия съпруг?

7. „Обектите на кадастралната карта представляват ли самостоятелни обекти на правото на собственост?“

8. „Представлява ли самостоятелен обект на правото на собственост пристройката, изградена към жилищна сграда съпружеска имуществена общност, в съсобствен терен, функционално предназначена за лятна кухня и склад и конструктивно свързана с основната жилищна сграда (с обща носеща стена с основната жилищна сграда, с ВиК и ел. инсталации към основната жилищна сграда)?“

9. „За изясняване на понятието „самостоятелен обект в контекста на значението за него на характера и функционалното предназначение на помещението, като белези, характеризиращи такъв статут и тълкуване разпоредбите на пар. 5, т. 39 ЗУТ, пар. 1, т. 1 ЗИКР и чл. 39 ЗС. За наличието на белези, които винаги характеризират един обект като самостоятелен такъв, или изводът за статута зависи от конкретни, други обстоятелства?“.

10. „Принадлежност към жилищните обекти ли са летните кухни и складовите помещения и като такива съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС следват ли главната вещ?“

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първият въпрос - в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, вторият – в противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК и с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, определение № 595 от 29.06.2022 г. по гр.д.№ 649/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., трети, четвърти, пети и шести въпроси – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, седми, осми, девети и десети – в противоречие с решение № 50 от 08.07.2020 г. по гр.д.№ 2139/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, решение № 172 от 12.10.2015 г. по гр.д.№ 1167/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр.д.№ 3114/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 185 от 28.04.2021 г. по гр.д.№ 1239/2021 г. на ВКС, І г.о., решение № 173 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 1273/2013 г. на ВКС, І г.о.

Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо, като постановено при липса на правен интерес. Наличието на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на всички искове, за която съдът следи служебно, се преценява конкретно, с оглед естеството и съдържанието на конкретния правен спор. В случая, правният интерес на ищците от предявяването на иска по чл. 108 ЗС произтича от твърдението, че са собственици на двете процесни сгради – лятна кухня с идентификатор *с площ от 35 кв.м. и стопанска постройка с идентификатор *с площ от 17 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], на основание наследяване и приращение, които права се оспорват от ответниците, както и от твърдението, че ответниците упражняват фактическа власт без правно основание върху двете постройки. Именно това право на ищците, в така заявения обем и на така заявените от тях придобивни основания, се оспорва от ответниците и обуславя правния интерес за разрешаване на спора със сила на пресъдено нещо. Доводът в касационната жалба за липса на правен интерес от съдебно установяване правата на ищците върху 1/2 идеална част от процесните сгради е неоснователен, доколкото ищците не претендират да са титуляри само на конкретна идеална част, а от друга страна конкретния придобивен способ, от който ищците извеждат претендираното от тях право, и който е негов индивидуализиращ белег, е различен от този, чрез който според ответниците общо е придобито правото на собственост върху сградите от бившите съпрузи.

Не съществува вероятност за недопустимост на решението и по отрицателния установителен иск в частта му, с която е признато за установено, че ответницата Д. Н. не е носител на вещно право на ползване върху поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта на [населено място]. Този иск е бил включен в предмета на делото, видно от петитума на исковата молба, съдържащ искане за признаване за установено по отношение на ответницата, че „не е ползвателка на целия имот“, за която претенция съдът не е бил десезиран чрез оттегляне или отказ от иска. Уточнението на иска в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд касае предявения срещу ответника С. К. иск за признаване за установено, че същият не притежава право на строеж върху цялото дворно място (изрично е заявено: „коригираме само правото на строеж, което касае ответника С. П. К.“). Налице е и правен интерес от предявяване на този иск, тъй като данните по делото сочат за наличие на правен спор относно обема на притежаваното от ответницата Н. право на ползване върху имота и двете процесни сгради.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

Първият въпрос не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй отговорът на същия изисква извършването на преценката съобразени ли са с процесуалния закон действията на въззивния съд, изразяващи се в недопускане на поисканата с въззивната жалба съдебнотехническа експертиза, дали с недопускането на експертизата е допуснато съществено процесуално нарушение, представляващо касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че липсва противоречие със соченото в изложението ТР № 1/9. 12. 2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС. Дадените със същото разяснения не съдържат указания, според които при направено доказателствено искане във въззивното производство не се преценява допустимостта, относимостта и необходимостта от събиране на поисканите доказателства. В случая, в първоинстанционното производство са били събрани доказателства относно статута и функционалното предназначение на спорните две сгради – изяснено е, че същите представляват постройки на допълващо застрояване (лятна кухня и стопанска постройка), които фактически се ползват като складови помещения. Действително, не е установено дали лятната кухня отговаря на изискванията за жилище и дали представлява самостоятелен обект на собственост, но изясняването на този въпрос не е от решаващо значение за преценка основателността на иска. Това е така, тъй като по делото е установено, че лятната кухня е съществувала в имота както към учредяването на правото на строеж, така и към реализирането му. С наличието й е бил съобразен и архитектурният проект за жилищната сграда, по който стълбищната клетка на новопроектираната сграда е ситуирана като залепена до лятната кухня и който не е предвиждал приобщаване на постройката като помещение към жилищната сграда. Изпълнението на строежа на място е извършено според проекта, като стълбищната клетка на жилищната сграда е долепена до лятната кухня. Не е налице надхвърляне обема на учреденото право на строеж, в която хипотеза би било от значение дали построеното над обема на учреденото право на строеж е самостоятелен обект на собственост (в който случай би била приложима презумпцията на чл. 92 ЗС и същото би станало собственост на собственика на терена) или е несамостоятелен обект на собственост (в който случай биха били приложими нормите на чл. 97 или 98 ЗС и същото би се придобило от суперфициаря).

Вторият въпрос не е решени в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор, при съобразяване с правомощията си според уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г., в мотивите към решението, е изложил собствени фактически изводи, основани на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, в тяхната взаимовръзка, както и собствени правни изводи по основателността на заявените претенции. Разгледал е всички въведени от страните доводи и възражения, както и оплакванията, изложени във въззивната жалба, които са относими към правния спор. Доводът, свързан с приложение на нормата на чл. 64 ЗС, не е обсъждан, тъй като е неотносим към правния спор – ищците не оспорват правото на ответницата, като ползвател на 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда, да ползва, на основание чл. 64 ЗС, определена площ от имота, доколкото това е необходимо за ползване на 1/2 идеална част от сградата (за достъп до нея, за осъществяване на ремонтни дейности и т.н.). Спорен е бил въпросът дали същата е носител на вещно право на ползване по чл. 56 ЗС върху поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] извън площта по чл. 64 ЗС.

Обсъждането на трети, четвърти, пети и шести въпроси не би повлияло на изхода на делото, доколкото не е доказано твърдението на ответниците, че от 1998 г. до развода си през 2019 г. Д. И. Н. и бившият й съпруг П. С. К. са владели лятната кухня с идентификатор *и стопанската постройка с идентификатор *. Свидетелските показания установяват единствено извършен ремонт на двете сгради от бившите съпрузи, през време на брака им, със средства, получени от ответницата на основание сключени договори за банкови кредити, както и ползването им понастоящем от двамата ответници като складови помещения – за зимнина, буркани, детски пособия и играчки и други движими вещи, както и че за ремонтиране на сградите е настоявал и бащата на ищците С. К.. Поради недоказаност на твърдението за осъществявано владение от бившите съпрузи в сочения от ответниците период, обсъждането на въпросите, свързани с приложението на чл. 68, 69 и 79 ЗС, е безпредметно.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по седми, осми, девети и десети въпроси. Същите не са от решаващо значение за изхода на спора. Дали лятната кухня с идентификатор ***е самостоятелен обект на правото на собственост или е постройка на допълващо застрояване в случая е без значение, с оглед заявеното от ответниците придобивно основание по чл. 63 ЗС и евентуално придобивно основание по чл. 79 ЗС. Както бе посочено по-горе, лятната кухня е съществувала към учредяване на правото на строеж на двуетажната масивна жилищна сграда и към реализирането му, с наличието й е бил съобразен и архитектурния проект, предвиждащ стълбищната клетка на новата жилищна сграда да е долепена до лятната кухня, и не е налице хипотезата на обект, построен от суперфициаря над обема на учреденото право на строеж. Само когато е надхвърлен обемът на правото на строеж, вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика - разпоредбата на чл. 92 ЗС ще намери приложение тогава, когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми, а правилата на чл. 97 или 98 ЗС ще се приложат, когато построеното в повече от учреденото право на строеж не представлява самостоятелен обект на собственост. Това обстоятелство е без значение и с оглед заявеното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като съпрузите, като собственици на жилищна сграда в същото дворно място, биха могли да придобият по давност процесната постройка, дори същата да не представлява самостоятелен обект на собственост, ако са я владели непрекъснато, явно, спокойно и несъмнено в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС.

В останалата част изложението съдържа множество оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, за необоснованост на фактическите изводи и за противоречие с материалноправни норми, които не следва да се обсъждат във фазата по чл. 288 ГПК, тъй като представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, изискващи извършване на преценка за правилността на решението.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

При този изход на делото жалбоподателите Д. И. Н. и С. П. К. ще следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на ищците П. С. К. и С. С. В. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

С оглед на горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,