Определение № 2800 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1067/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Е. Т. срещу въззивно решение № 260587 /18.11.2024 г. по гр.д. № 2999/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20258238/23.11.2020 г. по гр.д. № 11813/2020 г. на Софийския районен съд, с което е прието за установено по отношение на „Топлофикация София“ ЕАД, че Е. Е. Т. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.155 ЗЕ и чл.86 ЗЗД сумата 6 126.15 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 05.12.2019 г., мораторна лихва в размер на 757.85 лева за периода от 15.09.2017 г. до 26.11.2019 г., сумата 47.21 лева - цена за извършена услуга на дялово разпределение за периода от 01.11.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 05.12.2019 г., мораторна лихва в размер на 7.83 лева за периода от 31.12.2016 г. до 28.112019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Решението е постановено при участието на „Техем сървисис“ ЕООД – трето лице – помагач на страната на ищеца.

Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано решение по въззивно дело, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване, жалбата е подадена в срок от страна по делото, която има право и интерес да обжалва и е редовна.

Във въззивното производство е бил спорен въпросът дали ответникът Е. Е. Т. дължи паричните суми за топлоснабден имот, негова собственост, който през периода на претенциите е продължил да бъде ползван от неговия праводател – баща му, който му е дарил имота преди това, но е продължил да го ползва по силата на договор за заем за послужване.

С исковата молба на „Топлофикация София“ ЕАД са представени преписи от нотариалния акт, с който Е. Е. Ташчиев е придобил процесния топлоснабден имот през 2006 г. и писма от Е. Е. Ташчиев до „Топлофикация София“ ЕАД от 2014 г., с които той е правел различни искания, като се е представил за собственик на топлоснабдения имот от 2006 г.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Ответникът не оспорва, че през процесния период е бил станал собственик на процесния топлоснабден имот. Придобил го е от баща си и майка си през 2006 г., след сключването от етажната собственост на договор за извършване на услугата индивидуално разпределение на топлинна енергия с „Техем сървисис“ ЕООД.

От приети по делото писмени доказателства и заключения на съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза е установено, че топлинната енергия е доставена на процесния топлоснабден обект, разпределението е в съответствие с нормативните разпоредби, размерите на претендираните суми по главните искове съответстват на потребената енергия през процесния период и на разхода за отчитане на уредите, размерите на мораторните лихви са правилно изчислени и не са установени плащания на тези суми.

Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, след което е изложил самостоятелни мотиви по доводите на въззивния жалбоподател.

Въззивният съд е приел, че съгласно правилото на чл.153, ал.1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Ответникът не оспорва, а и от събраните по делото доказателства се установява, че през исковия период процесния имот е бил негова лична собственост.

По делото не е установено след придобиване на собствеността върху имота – на 29.12.2006 г. бащата на ответника да е сключил договор с ищцовото дружество за продажба на топлинна енергия (например с откриването на индивидуална партида). В разясненията, дадени с ТР 2/17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС (т.1) е посочено, че сключването на такъв договор не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. От представените документи за дялово разпределение и за главен отчет е видно, че партидата се води на името на ответника.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В касационната жалба Е. Е. Т. навежда същите доводи за неправилност на въззивното решение като в отговора на исковата молба и във въззивната си жалба: Не дължи претендираните суми, макар да е собственик, защото не е ползвател на процесния имот, тъй като след като му е дарил имота, баща му е останал да живее в него и до го ползва. Отношенията между двамата са като при договор за заем за послужване. Позовава се на 61 от ОУ.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да се приеме за правомерно задължението на потребител на топлинна енергия при промяна на собствеността от собственик в качеството на ползувател по силата на договор за заем за послужване да има писмено искане за откриване на нова партида за имот, след като не е поискал закриването на старата партида?

2. Ако е открита служебна партида при промяна на собствеността на имота без знанието и съгласието на стария и нов собственик на имота, без да има искане за закриване на старата партида и искане за откриване на нова такава, следва ли новият собственик да се счита за потребител на топлинна енергия?

3. Потребителят на топлинна енергия, следва ли като бивш собственик на имота, но запазил качеството си на ползувател по силата на договор за заем за послужване, да предприеме действия по закриване на старата партида на негово име?

Касационният жалбоподател (неговият адвокат) твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с посочените от него решение № 703/05.01.2011 г. по гр.д. № 1060/2009 г. на IV г.о и решение № 649/01.11.2024 г. по гр.д. № 4326/2023 г. на I г.о., които не представя. Това е твърдение за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК

Въпросите са по приложението на правилото на чл.153, ал.1 ЗЕ и са обуславящи, доколкото се свеждат до правния въпрос: кой има качеството на клиент на топлинна енергия – собственикът на имота, който е присъединен към абонатна станция, или неговият праводател, който продължава да го ползва по съгласие между двамата, но след прехвърлянето на собствеността върху имота не е сключил договор с топлопреносното предприятие („Топлофикация София“ ЕАД)?

Въпросите са разрешени от въззивния съд в съответствие с приетото в т.1 от ТР 2/17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС, на което въззивният съд се е позовал, че собствениците на топлоснабдения имот дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.

Това тълкуване е разяснено в мотивите на тълкувателното решение: Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

С тълкувателното решение практиката е уеднаквена по задължителен за съдилищата начин.

Поради наличието на тълкувателно решение по обуславящия правен въпрос не е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. А поради съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото в тълкувателното решение не е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При наличие на прието тълкувателно решение по обуславящия въпрос, с което практиката е уеднаквена по задължителен за съдилищата начин и при съответствие на разрешението на въззивния съд с разрешението в тълкувателното решение, е без значение дали е налице противоречие с решение на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК. Но в случая за пълнота и за да се онагледи основателността и причината за обжалването следва да се отбележи, че разрешенията в двете посочени решения нямат нищо общо с поставените правни въпроси и с разгледания правен спор (при липсата на противоречие с тези две решения не би могло да се допусне касационно обжалване).

В решение № 703/05.01.2011 г. по гр.д. № 1060/2009 г. на IV г.о. е разгледана касационна жалба срещу въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният иск за заплащане на наемна цена по чл.232, ал.2 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за валидността на наемен договор на земеделска земя.

В решение № 649/01.11.2024 г. по гр.д. № 4326/2023 г. на I г.о. разгледана касационна жалба срещу въззивно решение, с което е разгледан спор за присъждане на обезщетение по искове на родители за претърпени неимуществени вреди от смъртта на тяхното детето в ответното болнично заведение. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, включително и заключенията на вещите лица, като всяко друго доказателствено средство.

Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но не навежда конкретни доводи, обосноваващи соченото основание.

Настоящият състав намира, че няма съмнение и за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Поради изложеното не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Само за пълнота следва да се отбележи и че доводите за нарушение на чл.61 от Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД, които са действали за процесния период от време, е неоснователно, доколкото с т.1 (на чл.61) при промяна на собствеността или на правото на ползване е предвидено задължение за новия и предишния собственик и ползвател в посочен в чл.12, т.11 и т.12 30-дневен срок да подадат до „Топлофикация София“ ЕАД заявление по образец за откриване, промяна или закриване на партида. А с т.3 (на чл.61) е предвидено право на продавача („Топлофикация София“ ЕАД) да открие партида въз основа на документ, удостоверяващ собствеността или правото на ползване на имота на новия собственик или ползвател при неизпълнение на задължението му по чл.12, т.11 и т.12, с които е предвидено задължение за новия собственик или ползвател в 30-дневен срок да уведоми писмено продавача („Топлофикация София“ ЕАД) за промяната, свързана с придобиване на собствеността или на вещни права и в същия срок да поиска да му бъде открита партида.

Поради изложеното не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 360 лева юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Воден от изложеното съдът