Определение № 5170 от 27.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2722/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АУТОГРУП“ ООД с ЕИК113594739 и седалище гр. Перник, чрез адв. Д., против решение № 46 от 31.03.2026 г. по гр. д. № 155/2025 г. на Окръжен съд – Видин.

Ответната страна М. В. М., чрез адв. Л., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото решение, постановено при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, с което е потвърдено решение № 661 от 17.03.2023 г по гр. д. № 1271/2021 г. на Районен съд – Видин за уважаване на предявените от М. В. М. против „АУТОГРУП“ ООД осъдителни искове, квалифицирани като такива по чл. 114, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 108 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП - отм.) за сумата от 20 497. 10 лв., представляваща платена продажна цена по развален договор за покупко-продажба от 15.04.2021 г. на употребяван лек автомобил: марка „Ланд Ровър“, модел „Дискавъри“, рама №* и двигател №*, и по чл. 113, ал. 5 ЗЗП (отм.) за сумата от 1 323. 54 лв. – обезщетение за претърпени от недостатъка (несъответствието) на продадения автомобил вреди, изразяващи се в разноски по неговото регистриране, репатриране, установяване на повредата и връчване на рекламация, и в тежест на ответника са възложени разноските по делото.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е съобразил указанията на касационната инстанция по прилагането на закона, дадени с отменителното решение № 401/02.07.2025 г. по гр. д. № 2720/2024 г. на ВКС, III г.о., с което, след отмяна на въззивно решение № 20/22.02.2024 г., по гр. д. № 4/2024 г. на Окръжен съд – Видин делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Приел е също, че с оглед на отменителното решение е необходимо за изясняване на фактическата страна на спора да назначи и изслуша допълнителна авто - техническа експертиза, която след като извърши необходимите технически действия, включващи и разглобяване на двигателя, да даде заключение за причините за възникването на повредата на процесния автомобил. Съдът е установил, че страните са били обвързани с договор от 15.04.2021 г. за покупко - продажба на употребяван лек автомобил „Ланд Ровър“ – „Дискавъри“, по който ответното дружество е продавач, а ищцата – купувач, действаща чрез пълномощник, срещу цена от 20 497. 10 лв., платена изцяло по банков път в деня на сключване на съглашението. При огледа на автомобила за купувача е присъствал единствено К. Б. – неин пълномощник. Преди сключването на продажбения договор пълномощникът е тествал автомобила и му е направена компютърна диагностика, при която не са отчетени данни за повреди и несъответствия. На 22.04.2021 г. автомобилът аварирал на около 40 км. от гр. Видин, при с. Дреновец и бил превозен с репатрак до гр. София, където бил прегледан в оторизиран сервиз на марката. Било констатирано, че двигателят е блокирал и е изказано предположение за скъсан колянов вал. Пълномощникът на ищцата се свързал незабавно със служител на дружеството - продавач, за да го уведоми за аварията и за констатираните дефекти, но последващи действия от страна на ответника не последвали, а е изразено становище, че търговският обект няма книга за рекламации. Поради отказ на продавача да получи рекламацията, на 27.04.2021 г. същата е изпратена с препоръчана пратка до ЧСИ С. Д., рег. № *, като на 25.05.2021 г. управителят на търговското дружество се е явил в кантората на ЧСИ, за да я получи. Съобразено е, че по делото няма данни, а и защитни доводи на ответника да е предложил поправка на процесния автомобил или замяната му с друг. От заключението на назначената и приета по делото допълнителна техническа експертиза, решаващият състав е приел за установено, че причината за блокиране на двигателя на автомобила е скъсване на коляновия вал в рамото преди втората основна шийка и последващо аксиално преместване на предната част на коляновия вал, довело до заклинване на двете счупени части. Според вещото лице механизмът на разрушаване е типичен за разрушаване вследствие на умора на материала като няма следи от неправилна употреба, бездействие или нарочни действия за умишлена повреда, както от страна на собственика на автомобила, така и от страна на предишните ползватели. Посочено е също, че без разглобяването на автомобила и извършване на дефектоскопия на коляновия му вал, повредата не е могла да бъде открита или предвидена при предпродажбен преглед на двигателя и неговата диагностика. При така установените факти, второинстанционният съд е квалифицирал спорното субективно право като такова по чл. 114, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 108 ЗЗП (отм., но действащ материален закон към датата на сделката – 15.04.2021 г.) – относно претенцията за възстановяване на платената продажна цена, респ. по чл. 113, ал. 5 ЗЗП (отм.) – относно тази за обезщетение за претърпените вследствие на недостатъка (несъответствието) вреди. В тази връзка е изтъкнато, че при процесната покупка ищцата е действала като физическо лице – автомобилът е придобит за задоволяване на лични нужди, поради което има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, респ. че ответното дружество има качеството на търговец според дефиницията на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Аргументирано е становище, че доколкото първостепенният съд се е произнесъл по предмета на делото – спорното материално субективно право, претендирано от ищцата, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковете, то постановеното от него решение не е процесуално недопустимо като произнесено по непредявен иск. Решаващият състав на втората инстанция е анализирал относимите по случая разпоредби (сега отменени, но действащи към датата на сключване на сделката) на ЗЗП – чл. 106, чл. 108, чл. 113, чл. 114 и чл. 115 и е приел, че с оглед спецификата на процесното правоотношение, ищецът – потребител следва да установи следните факти: че е бил обвързан с ответника от валиден продажбен договор, по който е заплатил определена цена; че е налице несъответствие на стоката с договореното; че е предявил рекламация в срок пред търговеца и е предал стоката за ремонт, както и че е отправил изявление за разваляне на договора до ответника, поради негово виновно неизпълнение. Изтъкнал е, че в задължение на ответника е да установи, че е изпълнил в срок задълженията си по договора и има основание да задържи получената цена (сумата) по договора за продажба. При преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност са формирани решаващи мотиви, че в случая е налице несъответствие (недостатък) на потребителската стока (автомобила, предмет на продажбата), което не е могло да се констатирана (открие) или предвиди при извършения оглед преди продажбата, както и при извършената тогава диагностика. Така установената повреда (блокирал двигател) е от естество да прави автомобилът негоден за употреба по предназначение, поради което ответното дружество следва да понесе отговорността за продажбата на вещ с недостатъци като възстанови след разваляне на договора за покупко – продажба, заплатената по него от ищцата сума. Ирелевантно за спора е счетено обстоятелството бил ли е недостатъкът известен на ответника или не, доколкото повредата е настъпила в 6-месечния срок след продажбата, поради което е приложима законовата презумпция по чл. 108 ЗЗП (отм.) и следва да се приеме, че несъответствието на стоката с обичайното й предназначение е било налице и към датата на доставянето й, а в случая това е датата на продажбата на процесния автомобил. Прието е, че ищцата е изпълнила предвидената в ЗЗП рекламационна процедура пред продавача – ответник. Той пък, чрез поведението на своите служители, е отказал да приеме рекламацията и да я разгледа, а и не е ангажирал доказателства за оборване на презумпцията по чл. 108 ЗЗП (отм.) – т.е. че липсата на релевантното съответствие се дължи на естеството на стоката или характера на несъответствието. Направеното от търговското дружество възражение, че на договорно основание – съгласно чл. 5 и чл. 6 от съглашението с ищцата не носи отговорност за скрити дефекти по агрегати и части на автомобила, е счетено за неоснователно. В тази насока е мотивирано становище за нищожност на тези клаузи от продажбения договор, основано на императивното правило на чл. 111 ЗЗП (отм.) - според което всяко споразумение или договор, сключени с продавач преди появата на несъответствието на потребителската стока с договора за продажба, което ограничава или изключва отговорността на продавача по този раздел, е нищожно. По тези мотиви въззивната инстанция е обосновала решаващ извод, че потребителят – ищцата по делото, надлежно е упражнила потестативното си право с едностранно волеизявление да развали договора и предявеният от нея иск за възстановяване на заплатената на ответното дружество сума от 20 497. 10 лв. е основателен. За недопустимо е намерено искането на ответника при евентуално потвърждаване на първоинстанционното решение, съдът да задължи ищцата да съдейства за обратно прехвърляне на собствеността на ответника. Прието е, че тази претенция е форма на защита чрез предявяване на насрещен иск от ответника против ищеца, какъвто не е надлежно въведен като предмет на делото. Относно предявения иск по чл. 113, ал. 5 ЗЗП (отм.) в обжалваното решение са развити доводи, че се касае за специален вид договорна отговорност за обезщетение на вредите, произтекли от неизпълнението на договора (изразяващо се в продажба на стока с несъответствие), довело до неговото разваляне. Тази отговорност обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението (в случая продажбата на вещ с недостатък от естество да я направи негодна за употреба по предназначение) и са настъпили вследствие на упражненото право на разваляне на договора, като на обезщетение подлежат предвидимите вреди, а при недобросъвестност на длъжника – и непредвидимите вреди. В случая е прието, че по делото е доказано настъпването на реална вреда в правната сфера на ищцата, породено от неизпълнението на ответника, под формата на сторени разноски във връзка с автомобила (по неговото регистриране, репатриране и т. н.) общо за сумата от 1323. 54 лв., до който размер е присъдено и обезщетението по чл. 113, ал. 5 ЗЗП (отм.)

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпросите (част от тях прецизирани и уточнени от ВКС съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК) са следните:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при приложение на чл. 108 ЗЗП (отм.) да обсъди изрично въведените от продавача доводи, че презумпцията е оборена поради „естеството на стоката“ и „характера на несъответствието“, когато стоката е употребяван автомобил с висок пробег, а установеният механизъм на повредата е „умора на материала?“;

2. „Може ли презумпцията по чл. 108 ЗЗП (отм.) да се приеме за необорена, без съдът да обсъди дали възрастта, пробегът, употребяваният характер на стоката и механизмът „умора на материала“ не попадат в изключението „естество на стоката?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд при квалифициране на спорното право по чл. 113 – 114 ЗЗП (отм.), да обсъди всички предпоставки на този специален фактически състав, включително рекламация, предоставяне на стоката за проверка/ремонт и възможност на продавача да приведе стоката в съответствие?“;

4. „Допуска ли въззивният съд съществено процесуално нарушение когато приеме като решаващо доказателство експертиза, при която вещото лице не е изпълнило изрично съдебно указание за писмени указания относно подготовката на обекта, не е изготвен подробен опис и са използвани само визуални методи?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне допълнителна или повторна експертиза когато след разпит на вещото лице се установи, че заключението не съдържа методи, необходими за категорично изясняване на решаващия спорен факт, а страната своевременно е поискала такава експертиза?“;

6. „Длъжен ли е съдът да обсъди мотивирано предложение на страната относно мястото, начина и условията за извършване на експертиза, когато тази експертиза е решаващото доказателство по делото?“;

7. „При уважаване на претенция за връщане на продажна цена след разваляне на съглашението поради несъответствие на вещта с договора за продажба, длъжен ли е съдът да обсъди направено възражение/искане за съобразяване на насрещните реституционни последици породени от връщането на вещта или такова искане винаги представлява недопустим нов насрещен иск?“;

8. „Следва ли ВКС служебно да провери валидността на въззивното решение, когато то е постановено по гражданско дело, но от съдебен състав, посочен в самия акт като въззивен наказателен състав по НПК с участие на граждански съдии?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС (без да я отнася към конкретно питане), обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с решение № 401 от 02.07.2025 г. по гр. д. № 2720/2024 г. на ВКС, III г.о. и цитираната в същото съдебна практика, решение на СЕС от 04.06.2015 г. по дело C-497/13.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че отсъстват предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Обжалваното решение е валиден съдебен акт (в контекста на последния поставен от касатора въпрос). Служебното задължение на ВКС да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото се разпростира и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. в стадия по селекция на касационните жалби – така мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК.

Фактът, че решението е постановено от съдебен състав, обозначен в текста му като „въззивен наказателен състав по НПК с участие на граждански съдии (неактивен)“ не е порок, квалифициращ го като нищожен съдебен акт. Правилото за разпределение на делата и преписките на принципа на случайния подбор е закрепено в чл. 9, ал. 1 ЗСВ (Закон за съдебната власт). Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав. Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия – докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на ЕСПЧ. За ефективно приложение на принципа на случайния подбор, регламентиран с разпоредбата на чл. 9 ЗСВ, Висшият съдебен съвет на Република България е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища. Методиката регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията - докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение. Определянето на останалите членове на тричленните съдебни състави (когато в закона е предвидено правораздаването по делата да се осъществява от такива) е функция на организационно и административно ръководство в съответния орган на съдебна власт, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че разпределението на въззивното гражданско дело пред Окръжен съд – Видин е извършено при спазване на Единната методика за разпределение на делата на ВСС и вътрешните правила за разпределение на делата на съда, както и съобразно обстоятелството, че делото е върнато от касационната инстанция за ново разглеждане от друг състав. Обжалваното въззивно решение е постановено от законен (надлежен) състав, тъй като същият е формиран в съответствие с правилата за разпределението на делата на принципа на случайния подбор (чл. 9 ЗСВ) и вътрешните правила на съда, които допускат при изчерпване на гражданските съдии да се пристъпи към наказателното отделение за определяне на съдия от наказателните съдии. Произнасянето по съществото на спора е на тричленен състав на окръжния (въззивен) съд, от съдиите, взели участие в заседанието, в което устните състезания по делото са обявени за приключени, поради което не може да се припознае за нищожно.

Предвид формулировката на поставените в изложението първо и второ питане, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото, както и за необсъждане на релевантни за спора факти, които съдът е следвало да съобрази при разрешаването му. Чрез поставянето им се изрязва несъгласие с извода за основателност на исковата претенция поради липсата на оборване на презумпцията по чл. 108 ЗЗП (отм.), което е разпределено в доказателствена тежест на ответното дружество. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват касационно оплакване ( чл. 281, т. 3 ГПК ) за неправилност на обжалвания въззивен акт, което обаче е релевантно във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба и по третия въпрос, който касае задължението на съда при произнасяне по иска, с който е сезиран, да обсъди всички предпоставки от относимия фактически състав на приложимия по спорното правоотношение материален закон (според дадената от съда правната квалификация на спорното право). В случая въззивният съд е съобразил указанията в отменителното решение на ВКС по гр. д. № 2720/2024 г. на III г.о. и приложил материалния закон, разписващ правата на потребителя при продажба на вещ с недостатъци, а именно ЗЗП. Обсъдил е пълно и всестранно всички факти от значение за спора по делото, взел е предвид оплакванията във въззивната жалба и обосновано е приел, че са налице предпоставките от фактическия състав на чл. 114, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 108 ЗЗП (отм.) за ангажиране отговорността на продавача, след разваляне на договора за продажба поради несъответствие на потребителската стока (автомобила) с него, за заплащане (възстановяване) на заплатената по съглашението сума (съставляваща продажната цена), респ. за заплащане на обезщетение на купувача – потребител за претърпените в резултат на несъответствието вреди, които като вид и стойност са доказани в хода на съдебното дирене. Изтъкнал е, че ищцата като потребител е изпълнила предвидената в специалния закон рекламационна процедура, а до решаване на рекламацията от ответника не се е стигнало, тъй като такава е отказана да бъде приета, поради което надлежно е упражнила потестативното си право с едностранно волеизявление да развали договора за покупко-продажба. В качеството си на инстанция по съществото на спора, съдът е постановил обжалваното решение като е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви – фактически и правни, по спорния предмет и като последица от това е намерил предявените осъдителни искове за основателни и ги е уважил. Тази негова дейност е в съответствие с установената съдебна практика, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения от втората инстанция анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, не обосновава достъп до касация, а е относимо към оплакванията за евентуално допуснати съществени нарушения на съдопроизведствените правила и за необоснованост на постановения съдебен акт. Те обаче, както вече се посочи, са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК.

Повдигнатите четвърто, пето и шесто питане са привързани към оплакванията на страната за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа и преценката на доказателствения материал по делото и по-конкретно на заключението по назначената и изслушана допълнителна авто - техническа експертиза. Сочи се, че въззивният състав неправилно е изградил решението си върху експертното заключение, приемайки го за достатъчно, категорично и годно да послужи за доказателствен извод в подкрепа основателността на предявения иск по чл. 114, ал. 1, т. 1 ЗЗП. Последователно в практиката на ВКС (вж. решение № 50201 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 4891/2021 г. на IV г. о., решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г. на ІІІ г. о. и цитираните в него) е застъпено разбирането, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно, и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгласно чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. Същевременно, няма спор както в теорията, така и в съдебната практика, че в случай на несъгласие с преценката на съда относно вида на експертизата и компетентността на вещото лице страните могат да се защитят като оспорят експертното заключение съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК. Направеното от страна по делото оспорване на дадено заключение, само по себе си, не задължава съда да назначи нова експертиза. Съгласно изричната норма на чл. 200, ал. 3 ГПК, при оспорване на заключението съдът може, а не е длъжен, да назначи друго или повече вещи лица. Съдът следва да назначи допълнително заключение, когато даденото „заключение не е достатъчно пълно и ясно“ и повторна експертиза, ако то „не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност“ съгласно чл. 201 ГПК. Решаващият съд не е длъжен да възприеме заключението, а следва да го обсъди във връзка с всички доказателства по делото и да прецени дали констатациите на експерта дават обоснован и компетентен отговор на възложените за целите на делото задачи. В настоящия случай въззивният съд е основал решаващия си извод на заключението на изготвената по делото допълнителна техническа експертиза, според която причината за блокиране на двигателя на процесния автомобил е скъсване на коляновия вал, като няма следи от неправилна употреба, бездействие или нарочни действия за умишлена повреда, а същата не е и могла да бъде открита или предвидена при преглед на двигателя преди продажбата. В обжалваното решение е обсъдено въпросното заключение и не е намерена причина да не кредитират съдържащите се в него експертни констатации. Поставената на вещото лице задача (при новото разглеждане на делото от въззивния съд) е съобразена с и указанията на ВКС в отменителното решение. Несъгласието на касатора с преценката на втората инстанция за компетентно изготвено, обективно и пълно експертно заключение по релевантните за спора въпроси, не може да бъде подведено под селективния критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова по повдигнатите питания липсват предпоставки за достъп до касация.

По седмия поставен въпрос също не се открива основание за допускане на касационен контрол. Той няма претендираното от касатора значение за изхода на спора, доколкото претенцията му (като ответник по делото) за реституция на даденото по разваления договор (с обратно прехвърляне на собствеността на автомобила от ищцата), е останала извън предмета на делото. Питането не е обусловило правната воля на съда по обжалваното решение, поради което не формира общо основание за селектиране на жалбата (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК).

Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивното решение не може да бъде допуснато до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената съдебна практика на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 400 евро и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане по банков път е документално установено с приложено банково извлечение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, V г. о.