Определение № 2920 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1373/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „АПОГЕЙ -91“ООД ЕИК[ЕИК]-гр.Бургас срещу решение №180 от 07.11.2025 г. на Бургаски апелативенен съд по в.гр.д. №256/2025 г., с което е потвърдено решение № 59/15.04.2025 год. по гр.д. № 294/2024 год. по описа на Ямболския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от „Апогей-91“ ООД [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] против Народното събрание на Република България с адр. [населено място], пл. “Народно събрание“№ 2, представлявано от председателя и Окръжен съд [населено място] с ЕИК[ЕИК] с адр. [населено място], [улица], иск по чл. 2в от ЗОДОВ за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на „Апогей-91“ООД обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 412 833,29 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба, което обезщетение е дължимо поради достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 1 от Допълнителен Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, допуснато с приемане на чл. 7 от ЗОЗ и прилагане на нормата с окончателен съдебен акт по в.гр.д. № 893/2021г. на Окръжен съд-Бургас. В касационната жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания въззивен акт, с оглед неправилната преценка на въззивния съд за липсата на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 1 от Допълнителен Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, допуснато с приемане на чл. 7 от ЗОЗ и прилагане на нормата с окончателен съдебен акт по в.гр.д. № 893/2021г. на Окръжен съд-Бургас, както и на преки вреди за ищеца и за неприлагането на нормата в чл.162 ГПК при определяне на размера на вредите. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, по въпроса, дали особеният залог по чл.4 ал.2 от ЗОС върху бъдеща реколта представлява притежание по смисъла на съдържанието на чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ, което нарушаване води до отговорност на Държавата по реда на чл.28 от ЗОДОВ за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните във въззивната жалба, с оглед необсъждане на наведеното в съд.заседание уточнение на исковата молба, че „вредата произтичала от от необогатяване, като легитимно очакване за осъществяване на правото по договора за особен залог като обслужващ търговския дълг“ .Позовава се и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 предллпоследно от ГПК. От страна на ответниците по касационната жалба са депозирани писмени отговори от страна на всеки от тях със становища за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Становището на НС на РБ е постъпило извън срока по чл.287 ал.1 ГПК/на 06.04.2026 г. при връченпрепис от КЖ на 02.03.2026 г./. От страна на Апелативна прокуратура –Бургас не е депозиран отговор на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и е постановено по оценяем иск с цена над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Ищецът по делото се позовава на това, че нормата на чл.7 от Закона за особените залози /ЗОЗ/ съществено нарушава чл.1 от Протокол 1 към КЗПЧОС, регламентиращ защитата на собствеността, съгласно който: „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“ Разпоредбата на чл.7 от Закона за особените залози /ЗОЗ/ предвижда, че залогът се погасява, ако трето лице придобие по сделка, извършена от залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие, права върху заложеното имущество, които са несъвместими със заложното право. Както в исковата молба, така и във въззивната си жалба ищцовото дружество „Апогей-91“ООД твърди, че заложното право по учредения му особен залог се обхваща от защитата по чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, тъй като е „притежание“ по смисъла на тази разпоредба, изразяващо се в „легитимните очаквания“ и увереността на кредитора по особения залог, че за вземането му от длъжника-залогодател, „на датата на падежа ще разполага с инструмент, гарантиран от държавата /чрез възможност за насочване на принудително изпълнение върху заложеното имущество за неговото осребряване/, с който ще упражни правото си на предпочтително удовлетворение“, както срещу длъжника, така и срещу приобретателя на заложеното имущество. Според състава на въззивния съд основна характеристика както на залога, така и на особения залог като вид обезпечение се състои в това, че заложената вещ или имуществено право не преминават в собственост на кредитора, т.е. не прехвърля вещни права на собственост, поради което предметът на обезпечението не става собствен на кредитора. От друга страна, безпротиворечиво в практиката на СЕС се приема, че защитата на собствеността по чл. 1 от Протокол № 1 не обхваща само правата на собственост в смисъла, в който това понятие има във вътрешното право на страните-членки и в частност на нашата страна. Както е разяснено в множество решения на СЕС, понятието собственост по този текст от ЕП се свърза с понятието „притежание“, което е автономно и независимо от формалната класификация във вътрешното право, като не се ограничава само до собствеността върху физически блага. Някои други права и интереси, съставляващи активи, също могат да се разглеждат като „права на собственост“ и по този начин като „притежание“ за целите на тази разпоредба. Въпросът, който трябва да бъде разгледан във всеки отделен случай, е дали обстоятелствата по делото като цяло, са предоставили материалноправен интерес, защитен от чл. 1 от Протокол № 1, представляващ легитимно очакване за възникване на имуществени права.Съдът е посочил множество решения на СЕС /AnheuserBusch Inc. v. Portugal [GC], § 63; Цneryэldэz v. Turkey [GC], § 124; Broniowski v. 14 Poland [GC], § 129; Beyeler v. Italy [GC], § 100; Iatridis v. Greece [GC], § 54; Centro Europa 7 S. R.L. and di Stefano v. Italy [GC], § 171; Fabris v. France [GC], §§ 49 и 51; Parrillo v. Italy [GC], § 211; B йlбnй Nagy v. Hungary [GC], § 76; Elif Kizil v. Turkey, § 61). Pressos Compania Naviera S.A. and Others v. Belgium, § 31; J.A.Pye (Oxford) Ltd and J.A.Pye (Oxford) Land Ltd v. the United Kingdom [GC], § 61; Von Maltzan and Others v. Germany (dec.) [GC], § 74 (c); Kopeckэ v. Slovakia [GC] ], § 35 (c)/. Изложил е, че очакването за признаване на имуществено право, което не е могло да бъде упражнявано ефективно, не се смята за “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Същото се отнася и за условно искане, което е погасено поради неизпълнение на условието. /Prince Hans-Adam II of Liechtenstein v. Germany [GC], §§ 82-83; Gratzinger and Gratzingerova v. the Czech Republic (dec.) [GC], § 69; Kopeckэ v. Slovakia [GC], § 35(c); Malhous v. the Czech Republic (dec.) [GC]; Nerva and Others v. the United Kingdom, § 43; Stret ch v. the United Kingdom, § 32; Centro Europa 7 S.R.L. and di Stefano v. Italy [GC], § 172/. В контекста на разясненията дадени с практиката на СЕС, съдът е приел, че заложното право на ищеца по учредения в негова полза особен залог няма характеристиките на негово имущество или вземане, като няма и абсолютно определена имуществена стойност - към момента на учредаване на залога върху бъдещата реколта от грозде липсва яснота каква би била пазарната стойност на заложеното имущество, както при събиране на реколтата, така и при наличие на условия за евентуалната й продажба в бъдеще. Дори при непогасяване на учредения особен залог, заложното право на заложните кредитори да насочат принудително изпълнение върху заложеното имущество не се реализира във всички случаи. Възможността за реализацията както на заложното право на кредитора по особен залог, така и на кредиторите по всички останали обезпечения, винаги възниква и може да бъде упражнено при точно определени отнапред и известни на договарящите страни условия, с които те са се съгласили към момента на учредаване на съответното обезпечение. За да отговаря на изискванията за „притежание“ възможностите свързани с реализирането на правото на заложния кредитор да насочи принудително изпълнение към заложеното имущество, следва да създават за него легитимни очаквания, че при условията, при които е учредено правото и при неизпълнение на обезпеченото задължение, имуществото на заложния кредитор безусловно и предпочтително ще бъде попълнено с паричната равностойност на заложените вещи, независимо от това, в чие притежание се намират те – т.е. че без изключения, учреденото в негова полза заложно право му гарантира правото да получи удовлетворение за вземането си от равностойнността на заложеното имущество, и че липсват изключения, при които това право не би могло да бъде упражнено ефективно от него. Според съда, че в конкретния случай ищецът по делото, в качеството му на заложен кредитор, не би могъл да има такива такива „легитимни очаквания“. При свободата на договаряне в отношенията между търговци, те разполагат и със свободна преценка дали да се възползват от допустимите и предвидени в законите различни видове обезпечения, както и да изберат тези обезпечения, които най-добре да гарантират техните права. За обезпечаване на интереса на кредитора от последиците от евентуално неизпълнение на длъжника, заедно с множеството други обезпечения допустими по българското право, каквито са обикновеният залог, договорната ипотеката, поръчителството, банковата гаранция и пр., упражняващите търговска или стопанска дейност частни субекти могат да изберат и/или особения залог. Определянето на вида на обезпечението, в случаите на свободно договаряне е изцяло предоставено на волята на договарящите. За да обезпечи изпълнението от страна на длъжника, кредиторът може да избере едно или няколко вида обезпечения, които длъжникът да му предостави, но може да изребе и да не се ползва от обезпечения. Според съда, рискът от това, че избрано от кредитора обезпечение може и да не гарантира по най-добрия начин интереса му, е изцяло негов. Кредиторът е този, който следва да прецени гаранциите за степента на обезпеченост по отделните видове обезпечения и да избере това, което счита, че е най-добро за него. Ролята на държавата в случая с обезпеченията е единствено, да определи със закон условията при които се учредява дадено обезпечение, с точно и ясно описание на правата и задълженията на договарящите страни, което в случая с особения залог е направено от българската държава със Закона за особените залози. Ищецът по делото в качеството на заложен кредитор е избрал при условията на Закона за особените залози да обезпечи вземането си към неговия длъжник „Южно вино“ АД, чрез учредяването на особен залог с предмет бъдеща реколта от грозде, която длъжникът-залогодател ще произведе. Към момента на сключване на процесния договор за особен залог заложният кредитор е знаел, че производството и продажбата на грозде е основната дейност на залогодателя /което обстоятелство, на базата на вписаните в търговския регистър данни, е било и публично известно/, поради което съгласно закона и условията на договора, при продажба от залогодателя на произведеното грозде от реколта 2019/2020 год. на трето лице, правата на приобретателя ще бъдат несъвместими със заложното му право и то ще бъде погасено. Точно поради специфичните особености свързани със субектите, предмета, правата и задълженията на страните по договора за особен залог, правната му регламентация по българското право е извършена с отделен закон - Закон за особените залози /ЗОЗ/, където ясно са разписани, в различни хипотези, правата на заложния кредитор, както и хипотезите, в които тези права се погасяват, което определя и обхвата на неговите „легитимни очаквания“, а те при особения залог не включват абсолютна и безусловна възможност за заложния кредитор в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение, да насочи принудително изпълнение върху заложеното имущество. При положение, че както в закона - чл.7 от ЗОЗ, така и в сключения договор за особения залог – чл.7, който има силата на закон между страните /чл.20а, ал.1 от ЗЗД/, ясно е посочено, че забраната за залогодателя да извършва сделки на разпореждане със заложеното имущество, обхваща само случаите, когато предмет на сделките са вещи и права извън кръга на обикновената дейност по занятие на залогодателя, то още при сключване на договора заложният кредитор е осъзнавал, че забраната за разпореждане на залогодателя в полза на трети лица със заложеното имущество, не е абсолютна, а търпи посочените в закона и договора изключения. Волята на страните още към момента на сключване на договора ясно сочи осъзнаването - т.е. “легитимното очакване“ от страна на заложния кредитор, че при избраното от него обезпечение - особен залог на бъдеща реколта от грозде, не е изключена възможността посочена в закона - залогодателят да се разпореди със заложеното имущество в полза на трето лице въпреки залога, тъй като заложеното имущество в случая представлява вещи и права в кръга на обикновената му дейност по занятие – респ., че има законово и договорно предвидено условие, при което заложното му право за насочване на принудително изпълнение върху заложеното имущество, ще бъде погасено. Следователно „легитимните очаквания“ на ищеца по делото, в качеството му на кредитор по особения залог за неговите права, предвид законово посочените /чл.7 от ЗОС/ и договорно приетите от него условия /чл.7 от договора за особен залог/, вкючват и осъзнаването на изключението по чл.7 от ЗОЗ, при което, при отчуждаване на заложеното имущество от залогодателя, той не би могъл да се удовлетвори по реда на чл.10, ал.1, т.1 от ЗОЗ и поради погасяването на залога не би могъл след насочване на принудително изпълнение върху заложеното имущество, предпочтително да получи цената от извършената по негова инициатива принудителна продан на това имущество. Предвид горното съдът е заключил, че соченото от настоящия заложен кредитор заложно право, точно поради описаните по-горе особености на особения залог като правен институт, намерили отражение и при индивидуалното договаряне при сключване на договора за особен залог, не може да се квалифицира като „притежание“, тъй като условията посочени в договора, при които е учреден особения залог и тези посочени в закона, не създават за ищеца легитимно очакване, че при неизпълнение по отношение на обезпеченото вземане, за събирането му, абсолютно и безусловно би могъл да се удовлетвори с привилегия при инициирано от него принудително изпълнение, от сумата която ще се получи при осребряване на заложеното имущество. Ето защо, според възивния съд, при отчитане на конкретните обстоятелства по делото, не може да се приеме, че ищецът, в качеството му на заложен кредитор е разполагал с легитимно очакване за признато в негова полза право, което във всички случаи и без изключения, да може да бъде упражнено ефективно. Легитимните очаквания на кредитора очертани от възможностите му по закон, в случая включват и осъзнаването на хипотезите по чл.7 от ЗОЗ, при които особеният залог ще се погаси, както и възможността при погасяване, за получаване на заместваща имуществена облага предвидена по ЗОЗ, а именно - той да се удовлетвори от полученото от залогодателя срещу отчуждаването на заложеното имущество /чл.10, ал.1, т.2 от ЗОЗ/ или да се удовлетвори от продажба на друго имущество на длъжника, каквито права има съгласно чл.133 от ЗЗД, тъй като извън заложените вещи, цялото останало имущество на неговия длъжник му служи за общо обезпечение. Неустановяването на твърдението на ищеца за „притежание“ по смисъла на чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС е самостоятелно основание за отхвърляне на исковата претенция, тъй като тази норма от европейското право не е приложима в случая. Отделно от това, съдът при изследване на останалите релевантни обстоятелства във връзка с това дали предвиденото погасяване на особения залог по чл.7 от Закона за особените залози е оправдано с оглед на принципите на законосъобразност, легитимна цел и справедлив баланс, по възраженията във въззивната жалба, се е позовал на следното: Принципът на законосъобразност е спазен, тъй като предпоставките, при които настъпва погасяване на особения залог са законово регламентирани в чл.7 от Закона за особените залози. Във връзка с изискванията за легитимна цел и справедлив баланс, следва да се има предвид, че по дефиниция правото на „притежание“ по чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, би могло да бъде ограничавано при наличието на определени условия. Държавата се ползва с известна свобода на преценка при определяне на стъпките, които трябва да се предприемат, за да се гарантира спазването на Конвенцията /Broniowski v. Poland [GC], § 144; Keegan v. Ireland, § 49; Hatton and Others v. the United Kingdom [GC], §§ 98; Alisic and Others v. Bosnia and Herzegovina, Croatia, Serbia, Slovenia and the Former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], § 101; Kotov v. Russia [GC], § 110; Sarag and Others v. Turkey, § 71/. Държавите обвързани от Конвенцията имат правата да го ограничават в интерес на обществото, съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Държавите също така имат право да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съотвествие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби. Дори ако се приеме, че в хипотезата на чл.7 от ЗОЗ, при която специфична хипотеза единствено се предвижда от закона погасяване на особения залог - респ. на правото на заложния кредитор да осребри по собствена инициатива заложеното имущество, е допусната намеса в правото му на мирно ползване на негови „притежания“, то в случая ограничаването на това право от страна на държавата в хипотезата на чл.7 от ЗОЗ е обосновано с предвидените в чл.1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧ изключения: това да бъде направено в интерес на обществото, за защита на общия интерес, съгласно условията предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Както вече беше посочено, изключението, при което може да настъпи погасяване на особения залог е съгласно условията предвидени в закона - чл.7 от ЗОЗ и обхваща само и единствено случаите, при които разпореждането със заложеното имущество е извършено от залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие. Това е дейността, която залогодателят обичайно фактически извършва, която има траен характер и която той използва като основен източник на постоянен доход с цел реализиране на печалба. Именно тази дейност, която е в основата на стопанските взаимоотношения на залогодателя с останалия неограничен кръг стопански субекти, като основен източник на приходи и печалба за него, е съществена за неговото икономическо съществуване и оцеляване, което освен в негов интерес, е и в интерес и на останалите стопански субекти. С разпоредбата на чл. 7 от ЗОЗ, законодателят, при отчитане на нуждата за осигуряване на нормално протичане на дейността, която стопанският субект - залогодател, извършва обичайно по занятие, цели да охрани общия интерес за запазване на установената периодичност, трайност и регулярност на оборота на стоки и пари, поради което отнемането на възможността на заложния кредитор да се удовлетвори при принудителна продажба от стойността на заложеното имущество, в случаите на несъвместимост и погасяване на залога по чл.7 от ЗОЗ, е оправдано с оглед охраняване на интереса на всички останали субекти, да не бъде прекъсвана нормално протичащата верига на търговския оборот, което противно на твърдението на въззивника, е в съответствие, а не в противоречие на принципите на международното право. Общият интерес предполага гарантиране на сигурността на търговския оборот при частноправните субекти развиващи търговска дейност, което по същността си е легитимната цел на законодателя с въведеното изключение по чл.7 от ЗОЗ. С разпоредбата на чл.7 от ЗОЗ законодателят е отчел както специфичната правна природа на особения залог, така й предназначението на имуществото, което е предмет на особения залог - вещите, които обичайно залогодателят използва в обикновената си дейност по занятие и с които той реализира желания стопански резултат както за него, така и за цялата икономическа общност в държавата. По аргумент от чл.1 и чл.3 от ЗОЗ, особеният залог е приложим като обезпечение основно при извършване на търговска и стопанска дейност, при която заложеното имущество не само остава собствено на залогодателя, но и не се предава на заложния кредитор. Допуснатото изключение по чл.7 от ЗОЗ, брани обществения интерес, тъй като в противен случай биха могли да настъпят много по-неблагоприятни последици за по-широк кръг от стопански субекти, което е нежелан за обществото икономически и социален резултат, респ. - целта на изключението е да се защити интереса на много по-широк кръг лица. Осигуряването и гарантирането от страна на държавата на нормалното протичане на търговския оборот винаги е в интерес на обществото, то е признато като принцип както по българското, така и по международното право. С оглед предвидените в законодателството при погасяване на особения залог компенсаторни механизми за удовлетворяване на заложния кредитор, според съда, в случая е налице и т.н. „балансирана намеса“. В разпоредбата на чл.8 от ЗОС изрично е посочено правото на залогодателя да извършва сделки на разпореждане със заложеното имущество съгласно чл.7, а при положение, че в този случай за заложният кредитор е предвидена законовата възможност по чл.10, ал.1, т.2 от ЗОС - да се удовлетвори от полученото от залогодателя срещу отчуждаването на заложеното имущество, е налице достатъчно балансирана намеса в сферата на заложния кредитор, чрез предвидените в ЗОЗ възможности за компенсация, които са обосновани, особено при вещи, които подлежат на бърза развала, какъвто е случая с реколтата от грозде. Изводът за „балансирана намеса“ следва и от обстоятелството, че заличаването на особения залог в хипотезата на чл.7 от ЗОЗ не заличава самото вземане на заложния кредитор, за събирането на което кредиторът разполага и с останалите предвидени в националното материално и процесуално право възможности. При липсата на данни по делото, че заложеното имущество е равностойно на обезпеченото вземане, неоснователно е възражението на въззивника, че предвидените компенсации при погасяване на залога по чл.7 от ЗОЗ, не са равностойни на обезпеченото вземане. Балансът и компенсируемостта, евентуално следва да се преценяват по отношение на стойността на заложното право, което не е установено да е идентично със стойността на обезпеченото вземане. Предвид горното, съдът не споделя възражението на въззивника, че в хипотезата по чл.7 от ЗОЗ, при която заложното право на заложния кредитор се погасява, е налице небалансирана намеса от страна на държавата в притежанието му, поради липсата на предвидена равностойна компенсация. Ето защо, дори заложното право на ищеца по делото в качеството му на кредитор по особения залог да бъде счетено за “притежание“, изключението по чл. 7 от ЗОЗ, е законово регламентиран в обществен интерес правен механизъм, с легитимна цел за гарантиране на сигурност на търговския оборот, при балансирана намеса на държавата, включително относно възможностите за неговата компенсация, поради което от страна на ответниците по делото, не е допуснато твърдяното съществено нарушение на правото по чл.1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС. Не са установени и настъпили и преки имуществени вреди за заложния кредитор в размер на обезпеченото с погасения залог вземане от длъжника, които да са в пряка причинно-следствена връзка с особено съществено нарушение на правото на ЕС, допуснато от страна на ответниците. На обезщетение по ЗОДОВ подлежат само реално настъпилите имуществени загуби - при твърдение за преки вреди, или тези вреди, които представляват нереализирана полза или печалба - неосъществено увеличаване на имуществото, които са щели да настъпят за ищеца с достатъчна степен на сигурност - при твърдение за пропуснати ползи. Твърденията на ищеца по исковата молба /точка II.4/ за претърпяна загуба чрез непопълване на имуществото му /намаляване на имуществото му/ с установеното вземане от „Южно вино“АД от 412 833,29 лв., поради неизпълнение на задължението на длъжника за заплащане на сумата, са твърдения за настъпили преки имуществени вреди. Предвид обстоятелството, че това вземане е включено като такова подлежащо на събиране в полза на ищеца „Апогей-91“ООД в производството по несъстоятелност на „Южно вино“АД, с привилегия по първи ред по чл.722, ал.1, т.1 от ТЗ, не може да се счете, че ищецът по делото е установил, че за него към момента тези вреди са реално настъпили. Според съда, липсва и изискуемата пряка причинно-следствена връзка между погасяването на залога по чл. 7 от ЗОЗ и неудовлетвореното към 22 момента вземане на ищеца, тъй като твърдяната невъзможност за удовлетворяване на вземането на кредитора не следва пряко от погасяването на особения залог. Както вече беше посочено, погасяването на залога не погасява самото вземане, а съгласно чл.133 от ЗЗД, цялото имущество на длъжника би могло да послужи за обезпечение на неговите кредитори. Отделно от това, към момента на погасяване на залога ищецът е имал право да получи и заместваща облага по ЗОЗ. Ищецът не е ангажирал своевременно и доказателства, че стойността на продаденото от „Южно вино“АД на „Черноморско злато“АД грозде, към момента на продажбата има равностойността на вземането му в размер на 412 833,29 лв. Дори особеният залог учреден в полза на ищеца по делото да не беше погасен, заложното му право по никакъв начин не предполага, че при продажба на заложеното имущество е щял да получи пълната стойност на обезпеченото вземане. От горното следва, че претенцията на ищеца за обезщетение за имуществени вреди е неоснователна и като недоказана по отношение на вредите. Съдът е обсъдил, че основанието на исковата претенция се определя на базата на твърденията в исковата молба, които предвид горното, сочат претенция основана на твърдение за претърпени преки вреди - действителни загуби които ищецът твърди, че е претърпял, поради което не може да бъде споделено възражението на въззивника, че окръжният съд е следвало да разгледа претенцията като такава за пропуснати ползи. Липсва надлежно изменение на заявената искова претенция в този смисъл, а съдът не е обвързан за произнасяне по преклудирани нови искания на ищеца, включително не следва да обсъжда факти и обстоятелства изложени за първи път във въззивната жалба, които не са били своевременно въведени в процеса. Отделно от това, следва да се има предвид, че при вреда, представляваща пропусната полза, увеличението на имуществото на ищеца с претендираната имуществена стойност не може да се презумира, а трябва да е доказано и сигурно, което не само, че не е установено по делото, но и се опровергава от съществуващата потенциална възможност настоящият ищец да получи удовлетворение на вземането си в производството по несъстоятелност на неговия длъжник. С оглед гореизложеното, съставът на въззивния съд е счел иска за неоснователен и недоказан и е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд. Настоящият състав на ВКС,ТК, Първо т.о. счита, че не е налице някое от релевираните в изложението по чл. 284 ал.3,т.1 ГПК основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение по следните съображения: Първият от въпросите: дали особеният залог по чл.4 ал.2 от ЗОС върху бъдеща реколта представлява притежание по смисъла на съдържанието н 1 от Протокол №1 към ЕКПЧОС, което нарушаване води до отговорност на Държавата по реда на чл.28 от ЗОДОВ за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС е без значение за изхода по спора, доколкото съдът е обсъдил и приел, че дори заложното право на ищеца по делото, в качеството му на кредитор по особения залог, да бъде счетено за “притежание“, то разпоредбата на чл. 7 от ЗОЗ, е законово регламентиран в обществен интерес правен механизъм, с легитимна цел за гарантиране на сигурност на търговския оборот, при балансирана намеса на държавата, включително относно възможностите за неговата компенсация, поради което от страна на ответниците по делото, не е допуснато твърдяното съществено нарушение на правото по чл.1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС, както и че не са установени и настъпили и преки имуществени вреди за заложния кредитор в размер на обезпеченото с погасения залог вземане от длъжника, които да са в пряка причинно-следствена връзка с особено съществено нарушение на правото на ЕС, допуснато от страна на ответниците. Следователно крайният резултат по спора не е в зависимост от това, дали конкретното право на ищеца попада в категорията “притежание“по смисъла на чл.1 от Протокол №1 към КЗПЧОС, доколкото съдът е приел,че не са налице и останалите елементи от сложния фактически състав за ангажиране отговорност на ответниците за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС по иск по чл.2а от ЗОДОВ на основание чл.28 от ЗОДОВ във връзка с чл.1 от Протокол №1 към КЗПЧОС. Процесуалният въпрос: длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните във въззивната жалба се основава на твърдение за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, каквото видно от гореизложеното съдържание на мотивите на въззовното решение, изобщо не е налице. Изрично е прието от съда, че липсва надлежно изменение на заявената искова претенция в твърдения от касатора смисъл, а съдът не е обвързан за произнасяне по преклудирани нови искания на ищеца, включително не следва да обсъжда факти и обстоятелства изложени за първи път във въззивната жалба, които не са били своевременно въведени в процеса/основателността на този извод е въпрос по правилността на въззивното решение,което не е предмет на контрол във фазата по чл.288 ГПК./ Не е налице и очевидна неправилност по чл.280 ал.3 предл.последно от ГПК. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Не се обосновава и не е налице подобен порок по отношение на обжалваното въззивно решение.Твърдяната от касатора неправилна правна квалификация не е налице, а и не би водила във всички случаи до очевидна неправилност. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Водим от изложеното, съдът