Определение № 617 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 27/06.01.2020 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 5931/2018, с което е потвърдено решение № 3719/07.06.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 1891/2015, с което е отхвърлен предявения иск по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. с чл. 63 ДФЕС за заплащане на неимуществени вреди в размер на 50.000 лева и имуществени вреди в размер на 3.886.636,49 лв. Недоволен от решението е касаторът „Кепитъл лизинг“ АД, С., представляван от адв. К. Б. от ПАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси: 1) кои са предпоставките за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и съвпадат ли те с предпоставките за реализиране на отговорността по ЗОДОВ и по чл. 49 ЗЗД; 2) когато е предявен иск за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС, допустимо ли е националният съд да изисква от ищеца да докаже настъпването на допълнителни условия, освен установените в практиката на СЕС, за да приеме, че е налице отговорност на държавата; 3) налице ли е „изцяло вътрешно положение“, когато мярката, за която се твърди, че нарушава правото на ЕС, засяга самата дейност на дружество, която е предоставяне на лизинг МПС, произведени основно в други държави-членки на ЕС и някои от неговите клиенти са граждани на други държави-членки на ЕС; 4) изземването на цялата търговска документация на търговско дружество и всички негови компютри може ли да представлява „ограничение“ на свободното движение на капитали, в контекста на установената от СЕС практика, според която ограничение на свободното движение на капитали е налице, когато мерките, предприети от държавите-членки, включително без разлика спрямо мястото на установяване на юридическото лице, са годни да предотвратят или ограничат придобиването на дялове от предприятия или да разколебаят инвеститорите от други държави членки да инвестират своя капитал, както и на задължението, при липса на общностно хармонизиране, уредените мерки в защита на обществения интерес да определят степента на закрила и средствата, с които тя трябва да бъде постигната, който принцип, inter alia, изисква предприетите от държавите-членки ограничителни мерки да са в състояние да обезпечат постигането на преследваната с тях легитимна цел, но и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане, т.е. при спазване на принципа на пропорционалност; 5) необходимо ли е, за да се осъществи причинно-следствената връзка между вредата и противоправното поведение, жалбоподателят да предприеме действия, които биха го изложили на „необичаен търговски риск, отвъд нивата на риска, който е характерен за всяко търговско предприятие“ по смисъла, вложен в това понятие от СЕС по делото F. M. C. A/S, Дело Т-178/98 (потвърдено от СЕС по Дело С-472/00 Р); 6) в съответствие ли е с принципа на справедливостта присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение при липсата на данни за реалното му плащане и по процесуалноправните въпроси: 1) когато националният съд се е произнесъл по иск, който съчетава предпоставки по иск за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и иск по чл. 49 ЗЗД, решението му неправилно ли е или недопустимо? 2) кой е процесуалният ред, по който трябва да бъдат разгледани исковете за реализиране на отговорността на държавите членки за вреди от нарушение на правото на ЕС, предявени преди изменението на ЗОДОВ от ноември 2019 г.; 3) длъжен ли е въззивният съд да даде ясна правна квалификация на исковете, когато това не е сторено от първоинстанционния съд; 4) задължен ли е въззивният съд да обсъди аргументите на жалбоподателя за наличието на „необичаен търговски риск, отвъд нивата на риска, който е характерен за всяко търговско предприятие“ по смисъла, вложен в това понятие от СЕС по делото F. M. C. A/S, Дело Т-178/98 (потвърдено от СЕС по Дело С-472/00 Р), като изследва дали такъв риск е налице с оглед на твърдените и доказани по делото обстоятелства; 5) длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по претенцията за обезщетение на неимуществени вреди, претърпени от юридическо лице; 6) допустимо ли е въззивният съд да въведе служебно правоизключващо възражение, които (въпроси) са решени в решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и имат от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България я оспорва, като счита, че уредбата на националното право на отговорността на държавата за вреди не се прилага, когато се претендират вреди от нарушаване на правото на ЕС, в които случаи е необходимо нарушението да е достатъчно съществено. С влизането в сила на новия чл. 2в ЗОДОВ неприключилите дела се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително от съответните по-горни инстанции, но все още няма решение по т.д. № 2/2015, което трябва да даде отговор на този процесуален въпрос. Въззивният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 49 ЗЗД, като е приел, че в тежест на ищеца е да докаже деянието, неговата противоправност според правото на ЕС и причинната връзка с настъпилата вреда, като вината е без правно значение. Единственото основание да бъде отхвърлен иска е, че т.нар. изцяло вътрешни положения по принцип не попадат в приложното поле на договорите, касаещи свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали (решение на СЕС от 15.11.2016 д. С268/2015 и доказването на никакви други допълнителни условия не е изисквано от съда. Предявеният иск не е за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, а за вреди от нарушение на правото на ЕС, каквото не е налице, тъй като приложените разпоредби на НПК не противоречат на това право. Повдигнатите правни въпроси са неотносими към предмета на делото или са решени в съответствие с практика на ВКС и СЕС и няма основания да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 10.02.2010г. от компетентните органи и по законоустановения ред е осъществено претърсване и изземване на вещи в офиса на ищеца, при което са иззети компютърни конфигурации и документи на дружеството, включително такива в оригинал, от съществено значение за предмета му на дейност – отдаване на лизинг на МПС ( големите талони на МПС, собственост на дружеството). Изземването е осъществено по висящо пред български съд наказателно производство срещу лице, български гражданин, което не се явява свързано с дружеството. В резултат от настоятелните опити на ищеца да му бъдат върнати иззетите вещи, на 01.06.2010г. са върнати големите талони, на 17.03.2011 г. – компютърните конфигурации, а на 13.08.2013 г. – останалите документи. На 27.02.2014 г. е прекратено наказателното производство, в рамките на което е било извършено претърсването и изземването. Ищецът твърди, че изземването на цялата му документация на практика го е лишило от възможността да упражнява дейността си, включително да защити адекватно финансовите си интереси като кредитор по сключените договори за лизинг, да получи застрахователно обезщетение за настъпило на 20.07.2009 г. събитие и да притежава необходимата капиталова адекватност, за да поднови лиценза си на финансова институция. Оценява описаните вреди като загуба на обща стойност 3.886.636,49 лева, като е ангажирал доказателства по делото с цел установяването им (решения на общото събрание на дружеството за отписване на вземания по давност, писмо от ЗД „Б.“, заповед на управителя на БНБ и ССчЕ). Заявени за обезвреда са и неимуществени вреди от уронване имиджа на дружеството, загуба на доверие в него, за които свидетелстват приетите по делото публикации в медийни издания и разпитаните свидетели. Ищецът е определил описаното поведение на ответника по изземване и задържане за продължително време на документацията на дружеството като вредоносно нарушение на чл. 63 ДФЕС. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 63 от ДФЕС забранява ограниченията на свободното движение на капитали и плащания между държавите членки и държавите-членки и трети страни, която е неотносима към конкретния случай, тъй като той има характеристиката на т.нар. изцяло вътрешно положение – във всичките си аспекти е свързан само с една държава-членка, Република България (седалището и мястото на управление на ищеца е в Република България, спорът е с българската държава, а твърдяното нарушаване на правото на Съюза е от прилагане на българска правна уредба, чието съдържание и цели не дават основание да се приеме, че по своето предназначение и цели тя е дискриминационна). Изложени са съображения, че т.нар. изцяло вътрешни положения по принцип не попадат в приложното поле на разпоредбите на Договорите, касаещи основните свободи на движение (свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали), поради което държавата не може да носи отговорност за нарушаване правото на ЕС, тъй като последното не регламентира твърдяното задължение. В този смисъл съдът се е позовал на решението от 15 ноември 2016 г. Ullens de Schooten, С-268/2015, ЕU:C:2016:874, съгласно което режимът на извъндоговорната отговорност на държава-членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага при наличието на вреди, които частноправният субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в чл. 49, 56 или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво спрямо местните граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка, а същевременно между предмета или обстоятелствата по спора и тези членове няма никаква връзка. Предвид изложеното, въззивният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни. За пълнота е посочено, че се споделят мотивите на първоинстанционния съд за недоказаност на причинно-следствената връзка между поведението на ответника и заявените за репарация имуществени вреди и на основание чл. 272 ГПК се препраща към тях. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като първият, третият, четвъртият и шестият материалноправни въпроси, както и първият, вторият и четвъртият процесуалноправни въпроси обуславят решението по делото и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Останалите повдигнати въпроси не обуславят решението по делото или при произнасянето по тях въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. Съдът като констатира, че по втория процесуалноправен въпрос е образувано т.д. № 2/2015,ВКС и ВАС, по което производството е прекратено и няма постановено решение, но правният въпрос е разрешени изрично със ЗИД ЗОДОВ, уреждащ процесуалните правоотношения, както занапред, така и за заварените висящи производства, намира, че производството по делото не следва да бъде спирано. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение